Мечта за дете или чувство за дълг

Преди да родя изобщо не мислех за деца. Годинките минаваха всички покрай нас родиха и аз почнах да се чувствам все едно нещо ми има че съм нещо дефектна че не бързам за деца. Исках деца но някой ден който така и не идваше, не се умилявах по чужди деца а само по сладки кученца. Обаче на 35г след като близка приятелка ми сподели че при тях е станало доста трудно че вече не сме първа младост изведнъж се притесних. Никога не ми беше минало през ума че може да не стане лесно даже си мислех че ще е от първия път. Уви една година мина различни проблеми имахме даже за инвитро ни бутаха някакви т.нар лекари. В крайна сметка оправихме проблемите и забременях нормално. Цял живот живеех с мисълта че ще имам момиче, е съдбата ми донесе момче. Няколко дена ревах не исках момче исках си момичето. Сега имам най-палавото, незаспиващо, неядящо и уморяващо ме дете но това е най-голямата ми любов в живота. Никога не съм предполагала че ще го обичам толкова. Още в първия миг в който го видях след много трудно раждане ми се видя по-прекрасен отколкото можех да си представя. Пълно мое копие, усмихва се с моята усмивка, има моя рус кичур това съм аз в ново тяло. Сигурна съм че всички които имат съмнения ще бъдат невероятни майки и ще обичат децата си до полуда

Леле сега ако кажа как родих за 15 мин и без никаква болка(аз която съм  страхлива донемай къде) ще ме разстреляте сигурно. И съм все едно не съм раждала(по думите на док.). Много неща ми бяха казани,много неща изчетох. Бях се настроила за най-ужасното нещо. Ами нищо такова-като се свърши питах това ли беше. Има упойки,възползвайте се.
Тъй че няма по- силно от самия страх и няма по-грешно от това да се плашиш излишно. 😊

И аз бях с упойка ама в един момент взе да отминава и решиха да не ми слагат поврче че да усещам контракциите че много се беше проточило и се притесняваха за тоновете. Накрая вече бях толкова уморена че като ми казаха Излезе и аз ги питам Сигурни ли сте. Нито знаех къде се намирам, какво става нито го чух да плаче нищо но след една минута като го гушнах и всичко си дойде на място

Зачетох се в последните коментари. Вие сте прави момичета и е така - винаги една майка ще си обича детето иначе ще бъде изрод ако не го. Усмихнахте ме неволно понеже винаги жената върви срещу себе си като казва - аз ще съм строга и няма да го глезя или лигавя - а то накрая това става Нормално е да ги обичате и здрави да са ви! Аз все пак съм на мнението , че ще се променя но не толкова. Детето ми сега е "факт" понеже е еволюция във връзката ни. Преди 3 мес се омъжих. И понеже съм над 30..се позамислих , че и аз трябва за се разпиша на света .Не щот ми се повръща и ми се будува, а щот е по добре сега от колкото на 40. Просто е и физич.по трудно за жената. Та бебето ни е правено... и може би за това не му отдавам значение, знам.ли.  Аз съм си такава...а и пак казвам не се кефя хич на лиготии, даже не съм и романтична, сантиментална... от къде да ми "дойде" тоя захлас по бебета. И племеницата ми е супер якото и мило дете но и тя ми идва в повече понякога. Явно има и такива жени като мен и авторката..  

Аз си усещах абсолютно всичко. Но и аз не знаех къде съм и не я чух да плаче...просто при мен беше като на сън.
И после казах на мъжа ми че може и още 10 да му родя. Просто не можах (и досега не мога да повярвам) че това е раждането. Осъзнавам,че съм голяма късметлийка.
Иначе и аз не бях от сигурните за дете. Мм трябваше да ме поизчака година-две. Взех решението по-скоро импулсивно. Сега ме е яд,че не се навих по-рано(не че съм престаряла, на 28 родих). Все се мислех за неготова. Тази мисъл ми се изпари още на първата седмица след като се роди.Няма готова неготова.
Мислех,че няма да ме бива за майка-паника съм,падам си хипохондричка малко, не съм търпелива и изобщо съм завършен егоист. Обаче се оказа,че се справям.

Оф, винаги когато съм била влюбена съм искала дете. Просто мисълта да имам дете от мъжа, когото обичам ме правеше щастлива. . А, чуждите бебета ми се струваха някак недостижими, страх ме беше да ги пипна. Майките им ми се струваха полухора, полунещо специално. Ми аз дали ще имам... Толкова често съм се питала. Но, не си представяйте, че съм лигла. Някои деца са ми досадни. Сега чакам второто. Не знам кога при мен е сработил майчинският инстинкт, но започнах да припадам от любов по сина ми съвсем наскоро, той е на 2г. вече. Едва сега взе да ми е сладък и хубав. Преди беше смачкано бебенце, което нямаше зъби и квичеше. Иначе е най-важното нещо в живота ми, то е ясно.

Аз също не припада от умиление по чужди деца и си мислех, че нещо не му е наред. Имам две деца, които обичам много. Искам и трето, но за съжаление вече година опит не се получава.
За мен най-важното е детето да е здраво. Здраво дете лесно се гледа без значение дали е момче или момиче.

Ох аз от къде да започна ,на 23г. съм имам огромно желание да си имам детенце но уви нямам подходящият човек .Много искам аз го чувствам ,то не може да се опише това е инстинкт .Да му говориш докато е в коремчето ти ,да го направите с желание това същество .След това да му дадете най необходимото да го възпитате по начина по който мислите ,че ще е най добър за него .Най вече искам ако имам дай боже дечица ,аз искам поне 2 , момченце и момиченце ,да ги научат да вярват в ГОСПОД ,да бъдат уважителни ,човечни ,и куп други неща ,да видят хубава и лошата страна на живота .....

Joy, няма как да знаеш колко ще се промениш. някои жени претърпяват пълна метаморфоза. ето аз съм си отявлен социопат от малка, даже хората като цяло ме дразнят и са ми скучни. романтика от мен не можеш да видиш. дъщеря ми я гледах много спартански и без лиготии. като цъфна онова дребното се случи всичко, което съм отричала. намерих си майстора, че и ми вади душата с памук и аз като нисс
тъй че....споко бе, то няма срамно да си припадаш по децата си

Е, то ако по детето си не припадаш, по кой....Аз пък не виждам нищо срамно и нещо лошо в това човек да обожава детето си. Като единствено дете в семейството за мен винаги е било предизвикателство да се съобразявам с когото и да било. Още по- голямо предизвикателство е да има в живота ми някой, който да е по- важен за мен от мен 😁. Е, да, ама преобразяването е пълно и обожавам детето си, което ми е по- ценно от въздуха. Ако ме види някой, който ме познава по- отрано, определено ще помисли, че е друг човек😎

В това "децата са смисълът на живота" според мен не се крие че живеем за единия разплод или че преди тях животът ни не е имал смисъл. По-скоро като ти се роди дете виждаш че то е бяла книга и от теб зависи какво ще пише вътре, някак това детето ти да стане човек и то по-добър човек от теб става първата ти отговорност. Това не значи че се обезличаваш заради децата, губиш себе си или че освен тях нищо друго в живота ти няма смисъл. Просто за едни години напред си отговорен за това човече, което няма друго освен родителите си.
Естествено има и родители (основно майки, да не се лъжем), които наистина се обезличават, стават едно "ние" с детето, но това си мисля че е патология

Не е точно бяла книга.
И нейните постижения не осмислят моя живот. Да, скоро постигнахме нещо страхотно, аз много се кефя, че направих повече от майка ми навремето, но в същото време осъзнавам, че това е за момент. После тя си продължава.
И това не е смисълът на моя живот.
Аз си имам моя работа и мои постижения.

И аз не мисля,че са бяла книга.
Даже ми е много странно твърдението,че децата са невинни,чисти души.
Ами,не са ми никак невинни даже.
Подкрепям думите ти,макар и да не знам какво е да си родител.
Но пък знам какво е да си дете...Най-лошото,което може да направи един родител е да се обезличи в сянката на детето си и да загърби всяко важно нещо в живота си.Детето е щастливо,когато до себе си има пълноценен човек,а не просто прислуга,готвачка,гледачка ,учителка и в по-късен етап -банкомат.

Продължава си, и да си продължи в пътя, там където сама си избере (надявам се искрено) и се чувства щастлива зависи от теб. Би трябвало да знаеш колко може да оцелее едно новородено-бебе-дете без родител (не е задължително да е биологичен). Не случайно постоянно се цитират едни първи седем години.
А това с постиженията е като скачени съдове, ако родителите нямат свой живот и свои постижения извън семейството, трудно ще дадат пример на децата. А ако родителите са толкова ограничени, че да не взимат пример от постиженията на децата си, много лошо... защото когато детето ти (както според мен е нормално) те "задмине" най-естественото нещо е да се чувстваш горд и да взимаш и ти пример от него (не става въпрос да се хвалиш с него, а да оцениш постиженията му).
Всичко това как точно означава че ще се обезличиш? Животът ти само едно важно нещо ли допуска в него - семейство или кариера, не може и двете да са ти смисъл на живота? Хайде, жени сме, multitasking comes naturally
Vervam, между "бяла книга" и "невинни чисти души" има голяма разлика. Като се роди едно дете то има вродени физиологични рефлекси и не може нищо друго. Естествено има дадености с които се ражда, но развитието им зависи от заобикалящато го среда, а основни фигури в нея за доста дълъг период от време са родителите му. Детето като се роди не знае какво е работа, пари, кариера, постижение, награда, наказание, добро, лошо и т.н., затова се казва че е бяла книга. Това какво ще научи и какви приоритети ще има зависи от теб, естествено можеш да пробваш да оставиш "само" да се научи на всичко за живота, "батките" са "на всеки километър" И теб ще те питам, това че е твоя отговорност като си решила да ставаш родител да научиш детето си да е човек (пак ще кажа по-възможност по-добър от самата теб), как точно ще те обезличи? И това да му помогнеш да си напише само страниците няма нищо общо с "просто прислуга,готвачка,гледачка ,учителка и в по-късен етап -банкомат". Бъркаш битовизмите с по-съществената част на родителството.

Е, отглеждането на дете впървите години включва обезличаване до някаква степен, до каква... зависи от родителите. Защото това е ангажимент, който изпива първоначално 100% от времето ти. Което не е лошо, нито грешно. Поставяш временно себе си на заден план. Просто трябва да го отгледаш до момента, в който може да се справя само с елементарни неща, да яде, да ходи, да говори. После се връщаш към нормални си ритъм на живот и естественото е да продължиш с личните си занимания в паралел с отглеждането.