Мечта за дете или чувство за дълг

Идва един момент, в който постоянно те питат. Обясняваш, обясняваш, че не си готов, че не искаш. След това почват въпросите от сорта" Да не би да имате проблем" с вежливо и мило насочвачване към клиники за репродукция и просто ти омръзва и решаваш да докажеш, че нямаш проблем с размножаването. Според мен много хора го чувстват като дълг или нещо, което просто трябва да се случи, но ги е срам да си го признаят. Признавам си, че ми олекна след като изпълних дълга си към обществото. Оставиха ме на мира......

Ако бях чакала осъзнатото чувство за продължване на рода   или биологичния часовник.. честно казано дори не знам дали щеше някога да се случи. Признавам, не усещам вътрешната потребност - не знам странно ли е, дефектна ли съм ама това  е положението. Пробвахме да видим дали ще стане, че годините си минават, то взе, че стана от първия път. Бременна съм в 8ми месец, бременността ми е прекасна и безпроблемна, ама някак не мога да се прехласвам и припадам от умиление - не съм такъв човек, не ми е заложено някак.
Никога не съм била фен ни на деца, ни на бебета, дори с кукли не съм играла .. малките кученца са ми по-умилителна картинка Имам приятелки, които се радват на корема ми доста повече от мен самата и на моменти много ме мъчи точно този въпрос - ще го обичам ли достатъчно, ще бъда ли добра майка като никога това не е било първостепено и най-важното и ей такива едни..  
Далеч съм от мисълта, че ще започна да припадам от възторг по чуждите деца ама поне по моето  

Точно така.
И мен непрекъснато ми бръмчаха на главата за второ, ама като се роди, много малко бяха готови даже за час да го погледат. Да не говорим за майчинство, пари, детска градина, училище и т.н.
И лятото, ох това прекрасссно лято, когато трябва да гледаш две деца!
Хайде, да не ви развалям мерака.

Явно аз съм достатъчно зла за да не смеят да гъкват за второ, камо ли някой да ме притиска. Странно, мислех, че съм готин човек 😁

Тук явно всички сме от една партия
Преди години бях пуснала подобна тема тук - Какво е да си майка?
Исках да убедя себе си, че много искам дете, т.е., че не съм ненормална.
При мен нещата така се стекоха, че искането на дете придоби неестествени форми.
Аз също на около 30 и няколко години реших да започна изследвания. Нямаше никакъв проблем в началото, но не се получаваше. С годините обаче нещата се промениха и вече имах сериозен проблем. Така, изведнъж. Един ден просто стана ясно, че аз няма да мога да имам деца, пък дори и с помощта на най-модерните медицински постижения.
Тогава животът ми се преобърна за миг. Остарях за минути, усетих, че умирам. Денят сякаш угасна.  Нещо, което никога не бях искала особено убедително, ме съсипа и ме вкопчи в единствената идея как мога да имам дете.
Тогава вложих всичките си усилия, енергия и ресурси, за да получа невъзможното, да преобърна земята, да изчезна, но да имам дете.
И чудото се случи.
Преди 3 години.
Но след дългогодишните терзания вече не знаех на кой свят съм, какво искам и искам ли нещо. Естествените ми инстинкти бяха притъпени, бях изпълнена със страх. Нямах мечти и надежди, треперех за всеки ден. Не бях подготвена за почти постоянния плач на бебето, който изпиляваше нервите ми до безкрай. От бурята на емоциите, от породилия ми се през бременността майчински инстинкт сякаш не остана и следа. Исках само спокойствие, да остана сама, да спя. Да мога да отида сама до тоалетна, да се изкъпя. И това трябваше да продължи само няколко месеца. Но вече минаха повече от 3 години. По трудния начин разбрах, че да си майка, означава да забравиш себе си. И още не мога да се преборя със себе си, и още страшно ми  е трудно. Но, вече на 3, дъщеря ми е все още много капризна, ревлива, инатеста, своенравна, не допуска да имаш и миг свое време, но вече започна да се гушва в мен и в тези мигове дъхът ми спира и влизам в една нова кожа на ново, непознато за мен същество, което е пълно и цяло, и благодарно за това, че съм имала достатъчно сили да продължа борбата.
А родих на 41, можеше и по-рано, ако не се лутах в идеята дали искам дете. Със сигурност по-рано нямаше да понеса толкова тежко всички неща, съпътстващи майчинството, но за всеки инат си има и цяр.

Ааа, спокойно!
После следва периода, в който отново откриваш себе си.
Аз даже се пренасочих в нова професионална област.

Да, сигурно е така.
Вече знам, че съм много по-жилава отпреди.
Станала съм свръхчовек на фона на това, което бях. Но ние, за капак, миналата година осиновихме и 9-месечен калпазанин. Със сигурност бях убедена, че дъщеря ми не може и не трябва да бъде сама.

Похвално и адмирации за смелостта! И аз съм на мнение, че детето не трябва да е само и сега обсъждаме в къщи кой домашен любимец не изисква много грижи и живее дълго😊

Аз мечтая за второ дете. На 34 съм. Сега обаче се записах да уча....и то редовно. Сина ми навлиза в пубертета. Обвинявам се ужасно,че не съм родила до сега второ, страх ме е , на моменти се мразя. Аз съм сама и загубих родителите си млади, а аз скоро бях създала семейство. Много ми тежи, че съм сама. В началото не усещах толкова липсата....нито на брат нито на сестра, с всяка изминала година обаче все по-често тихо плача. И в момента дори. Страхувам се за детето си, моля се да има късмет ! Чувствам се длъжна заради него, а и заради себе си, да не го оставям сам и да има опора. Липсват ми всички бебешки и детски моменти. Мислех че ще имам поне три деца...
Имам някои здравословни проблеми заради които се страхувам, не са репродуктивни, но бих се борила с тях. С една заплата сме обаче от доста време и мъжа ми се притеснява. Знам и го разбирам. Обаче пустото ми чувство на незапълнена празнота.....
Хора, познати, които ме срещат и казват : Едно дете не е дете, едно дете - едно око......
Които ми казват да си слагам чаши на кръста за да забременея.....
А никой не знае какво става в сърцето ми. И неискам да знае, затова не се обяснявам. Не се карам, не ги поставям на мястото им. Просто плача.
Мразя се.

Много ми е интересна темата... Аз съм от онези дето харесват чужди деца, особено симпатичните добронамерени и обичливи човечета, и изтръпват от чуждите диви деца и броят минутите да избягат в крепостта на спокойствието на дома си при среща с такива от втория вид. Преди да забременея за пръв път на приятелски сбирки много се радвах на децата на приятелите ми, но те са ми все пак като семейство. Винаги съм знаела че искам децА, поне две, ако можем да отглеждаме три още по-добре, но имаме приятели които винаги открито са казвали че не искат деца и не искат да си причиняват това психическо натоварване (всеки честен родител ще си признае че става луд за доста години). Винаги съм уважавала решението им, не виждам нищо странно в това и не мисля че има нещо срамно просто да кажеш че твоето решение на зрял човек е да живееш без деца. Естествено трябва да си наясно че това решение в един момент ще придобие окончателен характер и да си подготвен за този момент.
Иначе си мисля че това какъв родител ще си зависи от характера ти. Не е хубаво да се вкарваш в калъп - ако не трепериш при вида на бебе преди да забременееш, значи ще си лоша майка. Защо?! Първо това не е твоето бебе, второ има различни майки - има такива които много се разтапят като видят бебе и всичко е ок, познавам такива които много се разтапят ама работата е толкова разлигавена че ти се иска за доброто на всички да не се разтапят толкова, има строги майки и т.н., но всички обичат своите си деца по своя си начин и искат най-доброто за тях.
За това, което каза perunika, за първи път забременях дни преди да стана на 30 г, сега (вече) на 33 г съм бременна с второ. Не е лесно с дете на 2 г и малко да бременееш, той практически си е бебешок още, сега започна тръшкането и своенравието, а като забременях бях свикнала с кротко дете. Обаче постоянно това си повтарях, ако изчакаме още първо ще свикнем на сравнително самостоятелно и спокойно дете и трудно ще се върнем към бебешките истории, второ знам че на близо 40 г няма да съм толкова търпелива и спокойна като сега и трето не познавам деца с голяма разлика които са близки помежду си (моят личен опит включително е такъв), а не искаме синът ни да расте само дете. Обаче това си е нашият свят, за други хора истината е друга.

За съжаление обществото ни е крайно нетолерантно към тези, които дръзнат да са извън рамката. Трябва да се омъжиш, трябва да родиш дете. После още едно, но най-добре да са разнополови. Загубих ужасно много нерви да изчистя за себе си тези глупости. Да чуя себе си беше болезнено и трудно.В последно време непрекъснато получавам знаци и доказателства, че съм направила правилния избор.
Никой не знае какво и как усещаш, на никого не дължиш обяснение за изборите си. Бъди спокойна и уверена, че всичко ще е наред.

Ох, това с разнополовите ме побърква, особено като започнат хора които имат едно дете да ми обясняват колко било хубаво да имаш още едно и то от другия пол. Ами, всъщност няма как да знаеш, затова не ми губи времето. Никога не ми е пукало особено от какъв пол ще са децата, само да са живи и здрави.
Обаче, от опит, и това някой да ти обяснява че видиш ли ти с едното си дете не можеш да се оправиш пък наглееш да искаш второ (и то от устата на роднина) е ужасно гадно. Първо, че не е работа на никого колко деца ще имаш освен на теб и на мъжа ти, второ това че някой не е посмял да има второ дете и драматизира всичко от счупен нокът през развален хляб до истински катаклизми, не значи че ти няма да се справиш. Та и другата крайност я има - хора, които постоянно "мерят" и държат сметка на другите колко деца имат. Гадно е.

Аз като родих /явно съм била в тежка следродилна депресия/ и като гледах хората с по две деца с изумление си мислех как могат да са нормални и да живеят сносен живот. Просто ги мислех за луди, та как се оправят?!?!

Аз пък не ща момче. Исках момиче, имам момиче. Стига ми

Мммда, много ме радват хората като кажа, че чакам момче - Аууу, ама те трудно се гледат, ауу ама те много ревливи момчетата.. и Айде пък следващото да е момиченце 
Все едно съм си го поръчала или пък мога да го върна