♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Тема 72

Публикувана: 18 авг. 2018, 23:01 ч.

Последно мнение: 2 ноем. 2018, 18:59 ч.

78 592

738

tempestad - Почетен член

# 306 1 септ. 2018, 23:30 ч.

НАШАТА ИСТОРИЯ

Глава 6

Садри успя да спре Йомер за малко. Когато позвъни, той вече се канеше да излезе, за да отиде при Дефне. Думите на майстора обаче успяха да го разколебаят.
-   Тя има нужда от време, Йомер. За да забрави миналото и да свикне отново с присъствието ти в живота си. Наранена е много. Не забравяй, че дори да се преструва на силна и борбена, тя е младо момиче, което преживя повече, отколкото някои хора понасят за целия си живот. Не я притискай, бъди силния, този, който ще я подкрепя и разбира, както тя правеше с теб толкова време. Бъди до нея, но не я насилвай за нищо. Само ще влошиш нещата, повярвай ми. Тя вече е на границата от това да се откаже от всичко. Не я принуждавай да я прескочи, защото връщане назад няма да има.
Йомер трябваше да събере всичките си сили, за да послуша Садри. Въпреки логиката, той все още не бе сигурен как да постъпи. Не искаше да наранява повече Дефне, не понасяше мисълта, че той е причина за сълзите и страданията ѝ. Но толкова му се искаше да може да я прегърне отново, да усети аромата ѝ, да погали косите ѝ. Усещаше дори физическа болка от липсата ѝ и това го побъркваше. А факта, че самият той е причина за тази раздяла, бе просто противен. Но бе самата истина.
Не знаеше как да постъпи. Дори и да последва съвета на майстора, как да бъде едновременно до Дефне и да не иска тя да бъде негова. Нямаше такава сила, която да успее да го спре, ако застанеше до нея. Тялото му реагираше само дори на мисълта за нея, какво оставаше да я усети близо до себе си. Невъзможно бе. Та тя бе неговата Дефне, Дефне на Йомер. Колкото и да го отричаше, нищо не можеше да промени този факт. Нали?!
Отново онази несигурност. Всички го уверяваха колко го обича Дефне, но той не почувства нищо такова онзи ден. Напротив- студа и болката, които струяха от нея, почти отнеха дъха му. Опита се да я провокира, но тя не поддаде. Дори го атакува така яростно, сякаш наистина ѝ се искаше да не го вижда никога повече. Възможно ли бе това да е така? Хората казваха, че между любовта и омразата има много тънка граница. Беше ли Дефне направила крачката, превръщаща го от любимия в най- омразния ѝ човек. Беше ли способна да изпита към него друго, освен любов?!

Неделя и двамата прекараха в домовете си с изключени телефони.
Йомер се подготвяше за разговора, който бе решил все пак да проведе с нея. Да ѝ обясни, че не ѝ е враг и иска да му даде шанс просто да бъде около нея. Просто като приятел. За него мъчението да го направи щеше да е достатъчно наказание и Йомер щеше да се постарае да ѝ го обясни подробно.
Дефне от своя страна градеше стена след стена от мотиви, поради които не иска никога повече да вижда Йомер. Изброяваше чертите, които не харесваше в него, опитвайки да убеди самата себе си, че това е така. Бяха я обвинили, че е добра актриса, и тя бе решила да заслужи Оскара си. А за това трябваше да се подготви както трябва.

-   Какво става с Дефне?!- Нихан погледна изпитателно Исо.- Какво ти разказа?!
-   Нищо! Честно! Но и аз забелязах погледа ѝ.
-   Отнесена, тъжна, на ръба. Усмихва се, но усмивката не достига до очите ѝ.- Нихан обикаляше в кръг, докато Исо се опитваше да работи.- Какво може да е станало?
-   Не попитах, защото видях, че не иска да говори.
-   И аз! Престорих се, че не виждам нищо, и я оставих да вярва, че ме е заблудила. Дали няма проблеми с работата?!
-   Ако беше това, тя щеше да я ядосана, не тъжна.- Завършвайки поредния калъп, младежа стана да налее пресен чай.- Къде остави кръщелника ми? Защо не го доведе?
-   Леля му го гледа, докато си пише домашните за утре. А и Сердар трябва вече да се е прибрал, аз дойдох набързо да те разпитам за Дефне. Ще има да я мисля.
-   Тя е голямо момиче, ако има нужда от помощ, ще ни каже!
-   Така е, но не ми е спокойно. Мразя факта, че се изнесе от дома. Липсва ми!
-   Ха, дойдохме си на думата.- Засмя се Исо.- И на мен ми липсва, но на нея ѝ се отрази добре да смени обстановката. Нов дом, нова работа.
-   Беше добре доскоро. Нещо се е случило, но не разбирам какво може да е!- Настоя на своето Нихан.- И телефонът ѝ е цял ден изключен!
-   Просто се е досетила, че ще позвъниш да я тормозиш и затова го е изключила!- Пошегува с се Исо.- Утре ще се чуете.
-   Дано си прав! Хайде, ще бягам! Довечера ако искаш заповядай на вечеря! И ти ни липсваш!
-   Имам планове, но утре може! Целуни малкия от мен!
-   Непременно! Чао!
Исо ѝ помаха, повтаряйки си, че така е по- добре. Ако бе прав в догадките си, скоро щеше да се разрази буря. Колкото по- късно, толкова по- лесно щяха да я овладеят. Или поне така се надяваше. А ако пък грешеше, нямаше нужда напразно да вдига паника. Рано или късно всичко щеше да излезе наяве. И тогава щяха да решат как точно да действат.

В понеделник сутринта Бурак влезе в офиса половин час по- рано и спря. Дефне бе с гръб към него и тъкмо си наливаше чай. Изчака я да го забележи, за да не я стресне с поздрава.
-   Добро утро!- Вгледа се в усмивката, която бавно, но сигурно пропълзяваше по устните ѝ.
-   Добро утро, г-н Бурак! Подранили сте, не съм готова с кафето! След пет минутки ще ви го донеса!- Пропя тя, след което отново се обърна и включи кафемашината.- Пощата вече е на бюрото ви и ви очаква.
-   Дефне, всичко наред ли е?- Подозрително попита, несмеещ да я доближи.- Казах ти, че може да си починеш няколко дни, не бе необходимо да се връщаш толкова бързо, ако не си готова. Ще се справим някак и без теб.
-   Не е необходимо, благодаря! Чувствам се добре и готова за работа. А днес се очертава натоварен ден, имате срещи почти през пет минути.
-   Добре. В кабинета си съм! Ало, Йомер, какво е станало?!- Попита той в момента, в който вратата се затвори зад гърба му.- Да, на работа е! И е щастлива, или поне на такава се преструва! Посрещна ме с усмивка 24 карата! Влез! Благодаря, Дефне!- Кимна ѝ, докато поставяше кафето пред него, и изчака тя да излезе, преди да продължи.- Щом не сте се срещали и не сте говорили, какво е станало? Казвам ти, няма нищо общо с момичето, което в петък изпратих у дома. Не знам, не посмях да спомена дори името ти, за да не избухне пак. Смей се, сега ти е смешно, но ще те видим, когато застанеш пред нея. Да, знам, че имаш по- голям опит от мен, но все пак. Какво реши? Добре! Ще се опитам, знаеш, че и аз искам всичко да се нареди. Добре, дочуване!
Бурак затвори телефона и се облегна на стола, кръстосвайки ръце зад врата си. Загледа се в тавана, докато обмисляше плана на Йомер. И двамата бяха инатливи магарета и щеше да е много трудно да постигнат примирие. Характерите им бяха това, което щеше най- много да ги затрудни. Но пък без борба нямаше победа. И се очертаваше Бурак да е съдията, който щеше да следи мача.
Денят наистина се оказа кошмарен. До обяд Бурак бе изнервен ужасно, Деврим отказа да се занимава с едно от делата, защото му се видя безсмислено и това доведе до спор между приятелите, а като за капак загубиха и един от процесите, които водеха.
Дефне бе изморена и нямаше търпение да дойде края на деня. Работата сякаш нямаше край, а театъра, който играеше, се оказа двойно по- тежък, отколкото очакваше. Виждаше загрижените погледи на работодателите си, когато минаваха или говореха с нея, и това я разстройваше допълнително. Стараеше се да не показва чувствата и мислите си, но не знаеше колко дълго ще издържи. Трябваше да е силна, но това все по- трудно ѝ се отдаваше. Бе си обещала никога повече да не изрича лъжа, а отново бе започнала.
Шефовете ѝ си тръгнаха, а тя остана да подреди документите, които щяха да им трябват за утре. Не ѝ се прибираше, но махалата бе далеч, за да иде пак на гости. А и какво щяха да си помислят техните, със сигурност щяха да усетят, че нещо става. Не трябваше да им дава излишни поводи за притеснение, сама щеше да се справи с всичко. Както винаги до сега.
Огледа за последно офиса и изгаси, след което превъртя ключа. Имаше десет минутки до автобуса и тя реши да слезе по стълбите, вместо да вземе асансьора. Беше се схванала от стоене зад бюрото и си обеща, че ще започне да прави някакви упражнения. Или вечер да излиза на разходки, защото просто нямаше да издържи да тича. А как боляха краката от тези токчета?! За пореден път си обеща, че съвсем скоро ще ги изхвърли и ще се върне към нейния си стил. Но пък колко по- добре изглеждаше така, точно както секретарките по филмите?!
Такива мисли занимаваха ума ѝ, когато излезе от сградата. И очите ѝ срещнаха неговите. Бе застанал точно срещу нея и явно я чакаше. Дефне пое дълбоко въздух, опитвайки да нормализира ударите на сърцето си, ускорило неимоверно пулса ѝ. Страх, очакване, копнеж. Всичко се смеси в адски коктейл, който затъмни погледа и ума ѝ и тя залитна, но бързо дойде на себе си, отблъсквайки протегната му ръка.
-   Защо си дошъл?!
-   Знаеш! Трябва да поговорим!
-   Не искам! Остави ме намира, моля те за последно! Не ме принуждавай да правя неща, които не желая. Върви си и ме остави!
-   Не мога! Не виждаш ли?! Не мога!- Отчаяние и болка изпълваха гласа, а очите му търсеха нейните.- Моля те само за един разговор, Дефне! Нищо повече. Обещавам, няма да те насилвам за нищо, но нека поговорим!
-   Не искам!- „Не съм готова” премина през ума ѝ, докато очите ѝ шареха към спирката, на която всеки момент щеше да дойде автобусът.- Извинявай, но ще си изпусна автобуса. Трябва да тръгвам!
-   Аз ще те закарам! По пътя ще поговорим и обещавам, след това ще те оставя. Не ми отказвай, Дефне! Хайде!
Дефне видя автобуса, който приближаваше. Нямаше шанс да го хване, до спирката имаше около стотина метра и дори да тичаше, нямаше как да успее. Тропайки с крак от безсилие, тя помисли да си хване такси. Но това щеше да означава да се покажа като истинска страхливка, а искаше да докаже на Йомер, че вече не е такава. Но как щеше да издържи толкова време в една кола с него?
-   Няма да те отвлека! И не хапя!- Засмя се насила той, сочейки ѝ с ръка колата.- Хайде, ела. Студено е и сигурно си замръзнала!
-   Нищо ми няма!- Заядливо изрече Дефне, докато настръхваше. Наистина вятъра бе ужасен и тя нямаше търпение да влезе на топло.
-   Не искам да се разболееш, хайде. Не се инати, влез в колата.
-   Аз ли се инатя?! Аз ли пак съм виновна?!- Избухна тя, отстъпвайки крачка назад.
-   Не, аз съм виновен за всичко! Нека не говорим тук, моля те!- Отвори вратата и я погледна.
-   Офф!- Изпуфтя тя, завъртайки очи. Колко обичаше той този ѝ навик.
Заобиколи и седна на мястото на шофьора, докато тя закопчаваше колана. Видя, че той заяде и тъкмо щеше да ѝ помогне, когато погледа ѝ го спря. Извърна очи напред и запали, чудейки се откъде да започне. Тя явно нямаше да го улесни по никакъв начин. Пътуваха в мълчание, вперили погледи в пътя пред тях. Накрая Йомер не издържа.
-   Наистина ли успя да ме забравиш, Дефне?! Наистина ли успя да изтриеш любовта ни?!
-   Не можеш да забравиш нещо, което не го е имало!- Отговори, без дори да го поглежда.
-   Не говори така! Стига лъжи! Обичаш ме, но си наранена! Разбирам те, познавам това чувство по- добре от всеки друг. Аз направих грешката да се поддам на гнева, не го прави и ти! Заедно ще излекуваме раните си, скъпа, повярвай ми!
-   Тези думи вече съм ги чувала. И се оказаха една голяма лъжа! Заедно?! Ние никога не сме били заедно, Йомер! Ти вървеше по своя път, аз по моя. Всеки гледаше себе си, така ще е и занапред. Забрави най- после миналото и приказката, в която живеехме. Върни се в реалността и ми дай това, което искам! Свобода!
-   Никога няма да повярвам, че за теб всичко е било игра! Запомни го! Чувствата ти са точно толкова реални, колкото и моите, защо отричаш?! Ние се обичаме!
-   Аз изиграх ролята, която ми бяха поверили! Ти се влюби в момичето, което ти бе представено! Толкова! Представлението свърши, завесите са спуснати! Ние бяхме дотук!
-   А писмото, Дефне?! Онази нощ?! И те ли бяха част от играта ти?! И за тях ли ти бе платено?! Ти ми се отдаде, любима! И тялото, и душата си! И аз съм един глупак, допуснал да загуби всичко това! Никога няма да си простя за нещата, които казах тогава!
-   Глупачката бях аз, защото допуснах да повярвам на мъж, когото дори не познавах! Платих цената на доверието си, няма да повторя тази грешка отново!
-   Предадох те, знам! Обещах ти, че ще съм винаги до теб, а си тръгвах при най- малкият проблем! Нараних те така, както никой преди! Защото те обичам повече от всеки друг. „Искам да запомниш само едно, любими! Никой не те е наранявал, колкото мен, но и никой не те е обичал колкото мен!” нали така беше?! Ние винаги нараняваме тези, които обичаме! Като защитен механизъм- ако удариш пръв, ще избегнеш насрещния удар. Но никой не знае колко боли да нараниш любимия! Изгарящата болка, обхващаща сърцето ти, когато виждаш страданието на другия. Когато си безсилен да спреш сълзите, изливащи се от красивите ѝ очи, както аз сега. Не плачи, любов моя, моля те!
-   Не ме наричай така! Никога повече!- Извика Дефне, откопчавайки колана си. Бяха почти пристигнали.- Остави ме най- после! Забрави ме!
-   Не мога!- Йомер паркира и тя опита да слезе в същата секунда, но той бе по- бърз.
-   Пусни ме! Отключи проклетите врати!- Извика тя.- Изслушах те, сега ме пусни!
-   Ела тук!- Йомер се протегна и хвана ръцете ѝ, опитващи да изтръгнат дръжката на вратата.- Погледни ме, Дефне! Погледни ме! Обичам те!- Обърна я към себе си и държащ двете ѝ китки с една ръка, с другата хвана брадичката ѝ. Очите му се впиха в нейните, опитвайки сякаш да прочетат мислите ѝ.- Обичах те, обичам те и винаги ще те обичам! Дори ти да отричаш, знам, че и с теб е така! Наранявахме се, лъгахме се, бягахме един от друг! Но винаги се намирахме отново! Знам, че и този път ще е така, просто ни трябва повече време. Не плачи, Дефне, моля те! Умирам, когато виждам сълзите ти и знам, че аз съм причина за тях!- Изтри нежно с палец капките, търкалящи се тихо по бузите ѝ.- Боли те, разкъсваш се от мисълта какво е можело да бъде, опитваш се да събереш парченцата, на които разбих сърцето ти. Стараеш се да си силна, но си толкова изморена. Искаш единствено да се свиеш в един ъгъл и да забравиш за всичко. Сякаш никога не ме е имало, сякаш не ме познаваш. Ако можеше, би ме изтрила с един замах. Но сърцето ти, онова разбито и кървящо сърце, което аз предадох, не ти позволява. Шепти ти постоянно, напомняйки какво сме имали. Знам, любима, познавам тази болка. Преминах през същото в онези първи дни, когато ти си тръгна. Когато ме наказа с най- жестокото от всички мъчения- да те загубя.
-   А какво трябваше да направя? Да остана и да търпя изблиците ти на справедлив гняв и омраза?!- Прошепна тя, свеждайки очи.- Излъгах те, така е! Но една лъжа бе достатъчна, за да покажеш истинските си чувства! Какво се опитваш да направиш сега? Отмъщение ли е това? Закъсняла мъст за всичко, което ти причиних?!
-   Какво говориш, Дефне? Според теб това ли се опитвам да направя? Да те нараня?!- Шокът и ужаса в гласа му я накараха да го погледне отново.- Не ме ли познаваш поне малко? Как можеш да си помислиш дори, че съм способен на нещо такова?!
-   Не знам какво да мисля! Искам единствено да забравя за всичко!
-   Мислиш, че аз не съм го искал ли?! След онази нощ единственото, което исках, е да се махна, да избягам отново! Да забравя всичко! Да изтрия миналото и да започна отначало, както веднъж вече бях направил! Но ти, ти беше това, което винаги ме спираше. Всяко мое бягство бе безсмислено, защото накрая винаги се връщах при теб! Не искам повече да бягам, Дефне… Не искам да се отделям от теб за секунда дори! Ти си въздухът, който дишам! Ти си това, което накара сърцето ми да продължава да бие, въпреки че бе разбито на хиляди парченца! Довери ми се още веднъж, любима! Дай ми още един шанс, за да те обичам! Дори и от далеч!
Последните му думи я изненадаха. Бе запленена от изповедта му и за секунда си позволи лукса да се постави на негово място. На Йомер, когото обичаше, и когото бе ранила почти смъртоносно. Но който бе намерил сили да ѝ прости и искаше отново да е до нея. Или поне така твърдеше!
-   Не искам нищо от теб! Всичко вече е минало! Върви си!
Освобождавайки ръцете си, тя отключи вратите и изскочи, преди той да е успял да я хване отново. Побягна и се скри в сградата, взимайки стъпалата до третия етаж на бегом. Влезе в апартамента си и усетила сигурност, най- после се отпусна. Подпряла гръб на вратата, тя се свлече надолу и обви коленете си с ръце, оставяйки сълзите да текат на воля. Тук нямаше кой да ги изтрие!

Йомер отиде в бар и пи, докато не забрави кой е и къде е. Минаваше полунощ, когато барманът го попита дали не желае да му повика такси. Осъзнал, че Йомер не го чува и няма да успее да каже на шофьора адреса си, момчето посегна към телефона, който лежеше до лявата ръка на клиента. Набра последния избран номер и след минута вече обясняваше на Бурак каква е ситуацията. Мъжът обеща да дойде до час най- много, като помоли момчето да наблюдава Йомер и да не му дава повече дори чаша алкохол. Връщайки телефона на мястото му, младежа направи силно кафе и без думи го сложи пред пияния, сякаш точно той го беше поръчал. По отнесения му поглед разбра, че няма да има проблем. Послушно посягайки към чашата, Йомер изпи половината кафе на екс. Момчето направи второ, което сложи до първото. Макар да изпи и него, мъжът бе все още неадекватен. Така го откри и приятеля му- забил глава върху бара, полузаспал и мрънкащ си под нос нещо, от което се разбираше само името на Дефне.
-   Какво се е случило с теб, приятелю?!- Попита Бурак, опитвайки се да го повдигне. След което погледна към бармана.- Благодаря, че се обадихте. Откога е тук?!
-   Не съм сигурен, няколко часа. Поръча си бутилка, после втора. В един момент опитах да го заговоря, но когато видях до къде е стигнал, реших да потърся някой да го прибере. Вие бяхте последния, с когото в разговарял!
-   Благодаря още веднъж. Сметката…
Бурак плати и с помощта на момчето успя да изведе Йомер и да го настани в колата. Подкара към дома, защото не бе сигурен за адреса на приятеля си. Ефе спеше, когато излезе, и се надяваше това да е още така. Не искаше малкия да вижда Йомер в това състояние.
-   Защо го правиш, Дефне? Толкова ли много те нараних, че не искаш да ме погледнеш?!- Мърмореше си пияния, клатушкайки се напред назад на седалката.- Обичам те, защо не можеш да го разбереш?! Съжалявам, никога не съм искал да страдаш!
-   Йомер, събуди се! Ела на себе си!- Удряйки му няколко леки шамара, опита да го освести Бурак.- Йомер, погледни ме! Дефне я няма!
-   Дефне я няма!- Повтори Йомер.- Не ме иска, а аз умирам без нея!
-   Ако продължаваш така, наистина ще умреш! На кого ще прощава Дефне след това?!- Попита с насмешка приятеля му, докато го измъкваше от колата.- Дръж се за мен, хайде! Ще те сложа да спиш, а на сутринта ще разберем какво пак е направила малката вещица, за да те докара до това състояние!
-   Дефне! Трябва да говоря с Дефне! Тя трябва да ме чуе!
-   Тихо, ще събудиш Ефе!- Изшътка му Бурак, криввайки в последния момент.- Май е по- добре да спиш тук. Сутринта ще те събудя рано, за да не стреснеш детето, когато слезе.
Заведе госта в хола, оставяйки го да се настани удобно на дългия диван. Наметна го с едно одеяло и донесе чаша вода, която постави на масичката пред него. Йомер заспа почти веднага и Бурак се качи, за да нагледа сина си. Малкият се бе отвил, но ръцете му стискаха като менгеме плюшената маймунка, с която спеше.
-   Пак ли се бориш с пирати, лъвче?!- Попита с любов той, докато завиваше детето. Наведе се и целуна малкото носле, при което Ефе сбърчи вежди.- Надявам се, че отново си победил!
Свършил със задълженията за тази вечер, Бурак най- после си легна. Минаваше два и той бе смъртно изморен, но съня не идваше. Вместо него пред очите му танцуваше образа на една рижава принцеса, която бе омаяла всички наоколо. А май и него самия!

Виж целия пост