♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Безжизнени ~♡ Сблъсък ~♡Тема 74

# 123 14 ноем. 2018, 18:03 ч.

Цитат на: alex_94 в ср, 14 ное 2018, 17:50

Tempi , 🤗 не знам вече как да се отнасям към марката на Борко NB.😕
Моите мъже така са се вторачили в нея, че вече и чорапите им са NB.😬
Питам ги аз , да не би вече да са фенове на Борко, а те ме гледат с широко отворени очи...😠

Радвай се бе, таталъм Mr. Green

Така ако един ден твоичкия се обърне и пита кво си се загледала така по Боре, ти може да кажеш "Ти си виновен!" hahaha

Виж целия пост

# 125 14 ноем. 2018, 18:16 ч.

НАШАТА ИСТОРИЯ

Глава 14

Скрит текст:

Дефне вървеше по пътя, без да се обръща или поглежда встрани. Сълзите и без това достатъчно замъгляваха погледа ѝ. Правеше крачка след крачка, повтаряйки си, че така трябваше да постъпи. Нямаше да издържи дори още час в онази къща. Толкова близо до Йомер.
Мракът се спусна неусетно, обвивайки я в примамливата си прегръдка, но тя не спря. Наметна още по- плътно сакото, което бе взела преди да тръгне, и продължи. Градът изглеждаше близо, но не беше. Очакваше да има други къщи и хора, които да я съжалят и качат в колата си, но нямаше. От часове крачеше сама по пътя, в началото черен, след това не, но дори следа от човешко присъствие не откриваше. А Истанбул бе все така някъде напред.
Коремът ѝ къркореше, а краката ѝ горяха, затова Дефне реши да почине. Беше я страх, затова не се отклони от пътя, а просто потърси камък, на който да седне. Сви се, обвивайки колене пред гърдите си, за да се стопли, но бе все още февруари и нощите бяха мразовити. Единственият ѝ шанс бе да се движи, поради което събирайки сили, тя отново се изправи. Пара започна да излиза от устата ѝ и тя съжали, че се поддаде на импулса да избяга. Спускането по стената с навързаните чаршафи ѝ се струваше като станало преди векове, а всичко преди това- като приказка. Но нейните истории винаги имаха нещастен край и тази щеше да е такава. Дефне вече виждаше заглавията по вестниците, съобщаващи за открита премръзнала жена някъде извън Истанбул. Или въобще нямаше да я открият?! Тя дори не знаеше колко далеч е от града и явно бе много, защото не бе видяла дори и една запалена лампа в далечината пред себе си, когато изкачи малкия хълм.
-   Ами ако Йомер ме е излъгал? Ами ако сме на километри от града?! Какво ще правя сега? Не мога да се върна, няма да го направя! По- добре да умра, отколкото да си призная пред него, че съм сгрешила! Ами ако наистина замръзна тук? Вълците ще ме намерят и изядат и никой няма да разбере какво се е случило с мен! Нихан ще се побърка, баба ще получи сърдечен удар! Не, не трябва да мисля за тези неща! Няма да оставя някакъв си студ да ме победи. Ще вървя с дни ако трябва, но ще намеря спасение!
Мърморейки си, Дефне така и не чу приближаващата зад нея кола. Йомер спря на около стотина метра от нея, благодарен за пълнолунието, даващо му свободен поглед към пътя напред. Слезе тихо от колата и продължи пеша, скъсявайки разстоянието помежду им с всяка следваща крачка. Чу мърморенето ѝ, когато наближи, но вместо да се усмихне, побесня още повече. Разкъсваше се между желанието да прегърне Дефне и това да я удуши. Откакто излезе от къщата си задаваше въпроса кое първо да стори, но така и не бе избрал. Имаше още около две минути, за да реши.

-   Кога ще дойде Дефне?- Ефе бе седнал в леглото си и с Бурак играеха карти, преди да си легнат.- Защо я тормозиш с толкова много работа, тате?!
-   Сега аз ли излязох виновен?- Засмя се Бурак.- Тя има друга работа, не в кантората. Лична. Освен това е извън града, доколкото разбрах. Обеща утре да дойде да те види, казах ти!
-   Защо не ме събуди, исках и аз да я чуя! Победих!- Отегчено въздъхна малкия.- Пак се остави да те бия, не е честно!
-   Не съм! Кълна се!- Театрално постави ръка на сърцето си Бурак, макар да лъжеше.- Просто ти си майстор на картите и винаги ме побеждаваш!
-   Това е така, защото това е измислена игра. Когато порасна ще играем наистина!
-   Ще играем, ти само почакай! Тогава как ще те бия!- Засмя се, докато събираше разпилените карти.- Още една игра?
-   Не, писна ми. Ще ми прочетеш ли приказка?
-   Добре! Само се помести, за да легна и аз!
Бурак се смести в единия край на леглото, а малкия се сви до него. Приказката започна и след пет минути бащата усети как телцето до него натежа. Усмихнат, пусна книжката на земята и се протегна, за да дръпне завивката. Опита да се измъкне, но Ефе бе обвил ръчички около него и примирявайки се с неудобната поза, той реши да спи тук. Лекарят щеше да им се кара, но какво от това? Бе изминало много време, откакто баща и син бяха спали заедно. И макар да не си го признаваше, тези дни липсваха много на Бурак. Особено след смъртта на Елмаз.

Неджми се подготвяше да си легне, защото утре го очакваше труден ден, когато на вратата се позвъни. Чудейки се кой ли може да е, той отиде да отвори, докато Нериман излизаше от кухнята с въпроса „Кой е?”, ядосвайки го.
-   Когато отворя, ще разберем! Защо ли се чудя въобще?!- Ядно попита той, когато видя Корай срещу себе си.- Какво правиш тук по това време и ти?!
-   Неджмош, защо си толкова кисел? Не сте ли вечеряли още? Аз ако не ям повече от два часа имам точно такава физиономия! Неро!- Заобикаляйки клатещия глава Неджми, госта се спусна към Нериман, прегръщайки и целувайки я отдалеч.- Пиленце, имам толкова много новини. Няма да повярваш какво научих!
-   Клюки, Корай, казва се клюки! Новините са нещо сериозно!- Поправи го Неджми.- Аз отивам да спя, а вие пазете тишина. Да не съм ви чул, иначе лошо ви се пише!
-   Да, татенце!- Изпяха и двамата, махайки му, докато се изкачваше към горния етаж.
-   Какво е станало? Днес не можеше да говориш, но защо идваш час сега?- Заразпитва Нера.
-   Охх, не питай, живот мой! Ако знаеш колко време се наложи да чакам да ми донесат вечерята! Щях да умра от глад! Имало задръстване, мен какво ме интересува! Бях гладен! Когато куриера дойде, можех и него да изям!
-   Горкичкият ми той! Сега искаш ли нещо? Мине я няма, но в хладилника трябва да има нещо сладко! Сладолед? Торта?
-   Няма да ти откажа наистина! Сладкото никога не е излишно!
Двамата седнаха в кухнята, хапвайки баклава, защото това намериха, докато обсъждаха какво става из социалния живот на останалите. В един момент дойде и ред на Пасионис. Корай се зажалва, че Йомер го няма, нямат и колекция, и Нериман започна да задава въпроси един след друг. Корай едва смогваше да ѝ отговаря, докато приятелката му опитваше да разбере смисъла зад думите му. Нещо се случваше отново и тя трябваше да разбере какво.

Дефне забавяше неусетно, останала без сили. Сякаш вървеше от дни, а не от часове. Не знаеше колко е часа, но луната, осветяваща пътя ѝ, бе вече високо в небето. Уморена, реши отново да си почине, макар да осъзнаваше големия риск от измръзване.
-   Къде си мислиш, че отиваш?!
Гласът му я накара да изпищи, подскачайки на място. Усети ръцете му, когато хвана раменете ѝ и я обърна с лице към себе си, опитвайки да не пусне на свобода демоните, обхванали съзнанието му. Очите му блестяха в тъмнината, а лицето му бе изкривено в грозна гримаса, доказваща ѝ колко бесен всъщност бе той. И виновна отново бе тя.
-   Йомер?!- Успя само да прошепне, преди сълзите съвсем да замъглят погледа ѝ.
-   Какво ти става? Полудя ли, Дефне? Как можа да направиш такава глупост?!
Йомер я разтресе, опитвайки се сякаш да я накара да дойде на себе си. А тя можеше единствено да плаче, питайки се защо животът обичаше да я измъчва така. С какво бе заслужила всички тези страдания? Двамата с Йомер бяха като две търсещи, но винаги разминаващи се половини.
-   Ако ти се беше случило нещо? Ако беше паднала? Или изгубила? Имаш ли ум въобще?! Щях да полудея, когато видях, че те няма! Да умрем и двамата ли искаш?! Има много по- лесни начини за това! Никога не бих...
-   Прегърни ме! Силно!- Прекъсна го тя, обвивайки с ръце кръста му. Сгуши се в него, продължавайки да хлипа като малко дете.- Съжалявам! За всичко!
На Йомер му трябваше минутка, за да дойде на себе си. Прегърна я на свой ред, целувайки косите ѝ. Повтаряше си, че всичко е наред, че тя е добре и вече е до него. Но само мисълта, че нещо можеше да ѝ се случи по пътя, караше сърцето му да спре.
Наведе се и я взе на ръце, глух за тихите ѝ протести. Не разбираше защо тя не обича да я носи, когато самият той толкова обожаваше това толкова просто действие. Да я усеща в ръцете си, така близо до него. Заровил нос в косите, които толкова обичаше, да поема аромата ѝ на дълги глътки, необходими му повече от самия въздух. Да чувства дъха ѝ, топлещ кожата му, докато тя се притиска все по- силно към него. Нима можеше да има нещо по- прекрасно от това?
-   Никога повече не ме плаши така, чуваш ли? Няма да понеса, ако нещо се случи с теб! Дори да не искаш да бъдеш с мен, не подлагай себе си на риск. Никога!
Затворила очи и сгушена на рамото му, Дефне просто кимна. Топлината и мириса на тялото му я опияняваха и отпускаха. Страхът от неизвестното също вече го нямаше. Йомер бе до нея и тя знаеше, че е на сигурно място в ръцете му. Той щеше да я пази до последен дъх. Нейният герой.
Дефне заспа, докато се връщаха към колата. Йомер я настани на седалката и закопча колана, след което се загледа в лицето ѝ. Поправи два непослушни кичура, едновременно с това милвайки така любимите извивки. Смръщените, дори в съня ѝ, вежди. Малкото носле. Бледите устни.
-   Какво си причиняваме, любов моя?! Защо не може да сме просто щастливи?!

Синан разказа на Ясемин за случилото се по време на вечеря. Тя бе ядосана заради изчезването му през деня, но осъзнаваше и състоянието, в което годеника ѝ се е намирал. Имаха отново проблем, с който трябваше да се справят сами. Йомер, макар да бе включил телефона си, отказваше да им вдигне. С Дефне все още нямаха връзка. Майстор Садри и Исо се чудеха какво става и как ще успеят с подготовката на новите модели, които щяха да довършат колекцията, но които все още не бяха виждали. Исо и Суде явно имаха връзка, за която никой не подозираше. Освен това и двамата се притесняваха ужасно за Дефне, която според тях бе отвлечена от Йомер. И ако не бяха те, вече щяха да са позвънили в полицията. Синан бе по средата на цялата тази каша и Ясемин просто се чудеше как все още намира сили, с които да продължава да се бори.
-   Не знам какво ще правим! Ако „Stay”,, каква ирония само, откажат да останат с нас, няма да са само те. Загубите ще са големи и ние...
-   Както винаги, ще се справим! Не мисли най- лошото от сега!- Протегна се и хвана ръката му, разтривайки с палец горната ѝ част.- Всичко ще се нареди.
-   Цял ден мисля някакъв изход. Какво щеше да направи Йомер, ако бе тук?!
-   Щеше да им каже да вървят по дяволите!- Засмя се Ясемин.
-   Де да беше толкова лесно!
-   А защо да не е?! Почакай, чуй ме! Ако ние прекратим договора, за другите ще изглежда така, сякаш за тях Транба е спасителен пояс. Нека докажат обратното!
-   На какво основание ще прекратим договора им?- Замисли се Синан.
-   Адвокатите все ще измислят нещо. Ако трябва, ще им изплатим и някакво обезщетение. Минимално, разбира се, но в очите на другите това ще е в наша полза.
-   Но не мога да взема такова решение сам. Ще трябват подписите и на двама ни.
-   Ти подготви нещата. Йомер ще се прибере до няколко дни, тогава ще подпише всичко. Ако ли не, ще ти издаде пълномощно. Йомер е това, той винаги мисли за всичко!
-   Така беше. Сега вече не съм толкова сигурен!

Йомер я внесе отново на ръце, докато Дефне трепереше все по- силно. Включи климатика на максимална температура и я зави в одеяло на дивана, чудейки се какво ще прави, ако тя се разболее. Не искаше да пътува до Истанбул през нощта, но ако се наложеше, нямаше да има друг избор.
-   Дефне, чуваш ли ме? Дефне?- Опита да я събуди Йомер.
-   Добре съм, само малко да се стопля! Студено ми е!- Измрънка, докато се свиваше още повече под завивката.- Защо е толкова студено?!
-   Почакай секунда!- Отиде до кухнята и се върна с чаша, пълна до половината с уиски.- Хайде, трябва да го изпиеш, то ще те стопли. На малки глътки!
Седна до нея и я прегърна, облягайки я на себе си. Поднесе чашата към устните ѝ, подавайки ѝ малка глътка и изчака тя да преглътне и да се закашля, след което я накара да пие още малко. Дефне се дърпаше, мърморейки, че е прекалено люто и ѝ пари. Изпи едва половината и Йомер се надяваше, че е достатъчно. Остави чашата и отново гушна Дефне, едновременно ядосвайки ѝ се и желаейки да вземе всяка нейна болка в себе си.
-   Толкова много ли се страхуваш, любима? Толкова ли те е страх, че предпочете да избягаш, но не и да говориш с мен?- Галеше косите ѝ, говорейки повече на себе си, отколкото на нея.
Дефне усещаше ефекта на уискито и той ѝ хареса. Топлината, спокойствието, вътрешния мир, които ѝ донесе. Измъкна се от ръцете на Йомер и протягайки се, набързо изпи останалата част на екс.
-   Какво правиш? Ей!- Взе празната чаша от ръката ѝ, гледайки я неразбиращо.
-   Имам нужда от това! Малко спокойствие!- Усмихната, тя отново седна и облягайки глава назад, се загледа в тавана.- Болката да утихне, сърцето ми поне за малко да стане цяло. Дори и да е лъжа, искам поне за малко да се почувствам както преди.
-   Алкохолът не помага, повярвай ми!
-   Ти имаш опит, нали? Нека и аз опитам! Какво толкова?!- Засмя се тя.
-   Дефне, пияна си. Не трябваше да ти давам алкохол в това състояние!- Притесни се Йомер.- Хайде, да те сложим да спиш. Обещавам, утре ще си по- добре.
-   Нищо ми няма! Добре съм!- Отблъсна ръката му тя и опита да се изправи.- Съвсем добре съм си! Като нова съм! Като теб съм!
-   Аз не съм добре! Никой от двама ни не е! И няма да бъде, докато не решим проблемите помежду си!- Подхвана я, когато залитна.- Защо не искаш да поговорим?
-   Няма за какво да говорим! Всеки от нас пое по пътя си, толкова!
-   Ти не си ме забравила!
-   Не съм! Така е! Но и не мога да бъда с теб!- Размаха пръст насреща му Дефне.
-   Защо? От какво се страхуваш? Какво ти пречи да приемеш най- после истината?!
-   Нищо от моя живот не е твоя работа! Остави ме намира!- Отдръпна се и отново седна на дивана.- Защо просто не се откажеш?!
-   Като теб?!- Отвърна той, осъзнавайки колко я наранява. Но и него го болеше.
-   Да, точно като мен! Аз загубих всякаква надежда за нас! Погребах миналото! Било каквото било! Сега е време да заживея живота си отново!
-   Страхливка! Ти си една страхливка!- Изкрещя Йомер, изправяйки се и удряйки юмрук в стената.- Кога се превърна в такава?! Откога бягството за теб е по- лесния вариант?!
-   А какво искаш да направя, Йомер?! Опитвам се да се предпазя по единствения начин, който виждам! Точно ти нямаш право да ме съдиш за това!
-   Но ние се обичаме, Дефне! Това няма ли значение за теб?!- Отчаян, Йомер клекна пред нея.- Да, нараних те! Както и ти мен! Но отново сме тук, заедно!
-   Нима ти не знаеше това, когато си тръгваше? Колко пъти ме изоставя, Йомер? Колко пъти си тръгна, преди да решиш, че вече си готов да бъдеш с мен?!
-   Отмъщение ли е това? Или наказание?!- Ужасен я погледна той.
-   Не! Разбирам те! Сега знам защо си го правил!- Обхвана лицето му с длани, вглеждайки се в очите.- Сега е моят ред да си тръгна.
-   Но защо?! Не мога да те пусна, Дефне! Какво още искаш от мен, за да останеш?!
-   Не искам нищо.
-   Тогава? Защо искаш отново да ме нараниш?!
-   Ти! Винаги ти!- Скочи Дефне.- Защо веднъж не помислиш и за мен, Йомер?! За моите чувства, страхове, притеснения! Защо не приемеш най- после, че и аз съм човек?!
-   От какво се страхуваш, Дефне?! Обичам те! До теб съм и винаги ще бъда! Няма за какво…
-   Думи, думи, думи! Толкова красиви и толкова празни! Колко пъти си ги повтарял, Йомер?! Но когато трябваше, ти никога не беше до мен! Тръгваше си, обръщайки ми гръб! Дори накрая, когато разчитах единствено на теб, ти ме изостави! Разбирам, беше наранен!- Спря го, когато се опита да я прекъсне.- Но аз те бях предупредила, че не искаш да научаваш тази истина. Че след нея ще ме намразиш и никога повече няма да поискаш да ме видиш. А ти какво ми отговори тогава? „Няма такова нещо, което да не може да преодолеем заедно! Ще съм винаги до теб!” Но не беше, Йомер! Да, страхливка съм! Страх ме! Умирам само при мисълта, че отново мога да се отдам на любовта ти, а след това отново да остана сама! Да не мислиш, че е толкова лесно да се прости?! Не заблуждавай нито себе си, нито мен, че дори ти си ми простил! Просто искаш да съм до теб, защото така си свикнал! Но дълбоко в теб все още стоят онези чувства, които изпита тогава. През онази нощ! И аз не мога да живея в постоянен страх кога те отново ще вземат връх. Не мога да повярвам отново в тази приказка, а на финала ѝ да съм отново разбита. Мислиш ли, че е лесно да се довериш още веднъж на човек, който те е предал?!- Сълзите закапаха отново от очите ѝ, но започнала, тя бе решена да каже всичко, което имаше.- Нито ти, нито аз сме същите. Никой от нас не може вече да се довери на другия. Не мога да рискувам, Йомер! Да ти повярвам отново, а в един момент всичко да се превърне в пепел. Няма да понеса отново да полетя, а след това да се разбия като птица в скалите на омразата ти. Да се събудя, а теб да те няма! Да се протегна, но да не мога да хвана ръката ти! Може би си прав, може би съм прекалено страхлива! Но наистина не мога да направя тази крачка! Не мога да ти се доверя отново!
Йомер остана загледан в нея, докато сядаше изтощена. Захлупи лице в ръцете си и се разплака, а той не знаеше какво да прави. Искаше му се просто да се обърне и да си тръгне, оставяйки я насаме с болката ѝ. Но Дефне бе права, прекалено много пъти той си бе тръгвал. Време бе да остане!

Глава 15

Дефне плака дълго. Йомер не смееше дори да я докосне, седнал до нея в тиха подкрепа. Надяваше се поне малко да ѝ е помогнало това, че най- после изказа всичко, което бе трупала в себе си. Мъката в гласа ѝ все още стягаше сърцето му, а мисълта, че никога повече няма да бъде с нея, го убиваше. Но и двамата имаха нужда да разкрият чувствата и мислите си. Това бе единственият начин, за да продължат напред. Дори и да не са заедно.
Изтощена, тя заспа. Свита на дивана се предаде на спасението, което ѝ предлагаше съня. Далеч от него, от страха, болката и спомените. Пренесе се в един друг свят, където бе щастлива. Йомер я носеше на ръце, смеейки се, докато ѝ обяснява каква беля пак е направил синът им. Малката Мелис вече тичаше да ги посрещне, въодушевено разказвайки им какво е нарисувала преди малко. Самата Дефне се смееше, докато коремът ѝ мърдаше от ритниците на номер три, както го наричаше Йомер.
Чудейки се какво ли сънува, за да е толкова щастлива, Йомер постави Дефне на леглото. Остана загледан в усмивката ѝ, предизвикала неволно неговата. Каквото и да се случеше с тях, той искаше да я вижда винаги такава. Спокойна. Щастлива. Ръката ѝ все още бе в неговата и той я целуна, обещавайки и на двамата да направи всичко, но да не допуска тя да страда повече. Дори това да означаваше да я пусне. Щеше да разбие отново своето сърце, но никога повече нейното.
Беше задрямал, когато се събуди от стоновете ѝ. Дефне се въртеше, викайки името му. Йомер хвана ръцете ѝ в своите, повтаряйки ѝ настойчиво, че е тук и тя просто сънува. Когато думите не помогнаха, той я разтресе, викайки я. С писък, Дефне седна и отвори очи, гледащи го с неподправен ужас. В следващата секунда бе в ръцете му, прегръщайки го толкова силно, че почти щеше да го задуши. Хлипове разтърсиха тялото ѝ, докато Йомер опитваше да я успокои.
-   Всичко вече е наред! Тук съм! Тук съм!- Отдръпна я от себе си, вглеждайки се в очите ѝ.- Премина. Просто един кошмар. До теб съм!
Гледаха се дълго, разговаряйки без думи. Всеки се опитваше да разбере другия, да го помоли за прошка и да му прости. Бяха преживели толкова много. И никой от тях не знаеше какво още ги очаква занапред. Животът обичаше да ги изненадва, играейки неговите си игрички с техните съдби.
Не разбраха кой започна целувката. В един миг устните им се срещнаха и всичко останало вече нямаше значение. В началото плахи, докосванията им бяха нежни и едва доловими. Но всяко следващо бе като искра, подпалваща пожар в телата им. Ръцете сами потърсиха извивките на другия и прегръдката им се превърна в капан, от който не искаха да бягат.
-   Какво правим?- Попита задъхано Дефне, допирайки чело до неговото.
Вместо отговор той отново я целуна. Захапа леко долната ѝ устна, засмуквайки я нежно. Ръцете му бяха на гърба ѝ, скрити под тениската и ласкаещи горещата кожа. С палец проследи извивката на гръбнака, карайки я да се извие като котка в ръцете му. Забитите ѝ нокти в собствения му гръб го убедиха, че дори да се колебаеше, тя не искаше да спират. За него нищо друго нямаше значение.
Устните му проследиха извивката на челюстта, захапаха ухото ѝ, засмукаха пулсиращата над вената кожа. Дефне бе захапала устна, опитвайки да не закрещи. Тялото ѝ я предаваше, разтапяйки се като сладолед на слънце под милувките му. Горещина обхващаше всяка част от нея, особено тези, които Йомер докосваше. А той много добре знаеше какво да прави.
Тениската ѝ полетя към пода, преди дори да се е усетила, че ръцете ѝ са във въздуха. Йомер я положи на леглото, навеждайки се над нея и покривайки тялото ѝ със своето. Устните му очертаваха лицето ѝ, докато пръстите буквално я побъркваха. Бавни и нежни докосвания. Почти неусетно преминаха през корема ѝ, карайки всеки мускул да се свие конвулсивно и тя извика. Усети усмивката му, докато слизаше по- надолу. Устата му пое едно от зърната ѝ, а пръстите му бавно се плъзнаха под ръба на дънките ѝ. Изви се в дъга, искайки да спре мъчението и едновременно с това притискайки се още повече в него. Изгаряше и само той можеше да я спаси.
-   Йомер!
Усети дрехите да се плъзгат по краката ѝ, а след минутка- и съблеченият Йомер отново върху себе си. Кожата му гореше, също като нейната, и тя спусна длани по тялото му. Ръцете, гърдите, гърба му. Плъзна ги нагоре до раменете, в които отново заби нокти, когато той поднови милувките си. Бе решил да я измъчва, но и тя нямаше да стои просто така. Повдигна се зацелува рамото му, докато пръстите ѝ потънаха в косата. Играеше си нежно с кичурите по тила му, усещайки тръпките, които действията ѝ предизвикваха в него. Усмихна се доволно, но имаше само миг да се порадва. Йомер бе стигнал корема ѝ, покривайки го с нежни целувки. Дефне трепереше, предусещайки какво бе намислил. Но тя не бе готова за това. Не още!
-   Моля те!- Прошепна, поглеждайки го в очите. Поклати глава и затвори очи, отпускайки се отново на възглавницата.- Недей!
Но както винаги, той не я послуша. Устните му покриха гърдите ѝ, а ръката му се плъзна надолу. Дефне извика, стискайки инстинктивно бедра. След секунда си наложи да се отпусне, но остана със затворени очи, отказвайки да го погледне. Знаеше, че очите му са вперени в лицето ѝ, докато я докарва до ръба. Въртеше се като луда в ръцете му, молейки го да спре, а същевременно сама се притискаше в него. Целуна я в мига, в който тя премина границата. Тялото ѝ потръпваше, докато устните му нежно галеха нейните, а Йомер тихо повтаряше колко я обича.
Самотна сълза се търкулна по страната ѝ, но тя извърна глава, за да не я види. Вместо това се стегна, обвивайки бедрата му със своите в своеобразна покана да довърши това, което бе започнал. Целуна го, заглушавайки стоновете и на двамата, докато той потъваше в нея. Бавно, сякаш се опасяваше да не я нарани. Изви гръб, приемайки го още по- дълбоко в себе си, след което се отпусна. Йомер разбра и започна да се движи, целувайки я с толкова нежност и любов, че чак я заболя. Всяко негово движение, всяко докосване, ѝ показваха какво изпитва той към нея. И макар да не искаше да го признае дори пред себе си, Дефне разбра. Йомер бе готов на всичко, за да си я върне. Просто тя все още не бе готова, за да го приеме.
Достигнаха финала заедно, потъвайки в бездната на страстта и удоволствието. Вкопчили се в другия като в единствено спасение, останаха дълго прегърнати, далеч от реалността. Но както винаги, нямаше как да избягат напълно от нея.
Йомер се претърколи, а ръцете му по навик я привлякоха след него. Дефне не се отдръпна, но не се и гушна в него. Бе като кукла, на която са махнали батериите.
-   Само не казвай, че това бе грешка!- Прошепна с притеснение Йомер, опитвайки се да я погледне в очите.- Каквото и да стане, ние си принадлежим.
-   Но щеше да е много по- лесно, ако не беше така!
Отказвайки да води този безсмислен спор с нея, той я привлече още по- близо до себе си. Не се заблуждаваше, че станалото току що е променило нещо между тях. Нямаше и как, докато усещаше напрежението, сковало тялото на Дефне. Но това бе последният му шанс да ѝ докаже, че все още я обича. Че тя все още е негова. И нищо- нито времето, нито случващото им се, няма да промени това.

Бурак се притесняваше, защото няма новини. Йомер отново не отговаряше, оставяйки го в пълно неведение как са двамата с Дефне и кога точно ще се приберат. А Ефе не спираше да пита за нея, изнервяйки баща си допълнително.
-   Когато успее, ще дойде! Явно има проблем!- Повтаряше за десети път Бурак, опитвайки се да следи и пътя, докато слуша мрънкането на малкия.
-   Но ти ми обеща, че тя ще дойде!
-   Защото тя обеща на мен! Но понякога човек не може да спази дадената дума поради неща, които не зависят от него! Може би се е случило нещо и се е наложило тя да остане по- дълго време там, където е сега.
-   И къде е това?
-   Само ако знаех...

Исо и Суде очакваха Синан и Ясемин, когато те преминаха прага на Пасионис. Все още несъвзелите се от шока да ги видят заедно работници бяха застинали с кафетата си, наблюдавайки любопитно двойката, шепнеща си нещо пред кабинета на Йомер. Дори пристигането на шефовете не успя да спре някои от тях, следящи разговора им така, сякаш засягаше точно тях.
-   Суде? Исо?- Ясемин бе разбрала, че са заедно, но не можеше да повярва. Когато Синан ѝ каза онази вечер, бе решила, че се шегува.- Какво е станало?
-   И ние това питаме? Какво става?- Ядосано ги погледна Исмаил.
-   Нека идем в някой от кабинетите. Тук има прекалено много хора!- Суде се огледа в опит да накара служителите да се засрамят.
-   Какво става тук? Събрание ли има?- Нериман пристигна с гръм и трясък, а Корай вървеше след нея.- Суде, миличка, ти какво правиш тук?
-   Майко? А ти защо си дошла?- Погледна я с не по- малко учудване момичето.
-   Защо сте се събрали всички тук? Мен ли искахте да посрещнете? Къде ми е червения килим тогава? Никога нищо не може да свършите като хората!- Намеси се и Корай.
-   Кошмар!- Въздъхна Ясемин.
-   Къде?- Въодушеви се фотографа.
-   Това няма да стане така!- Синан огледа всички присъстващи.- Г-жо Нериман, какво ви води при нас? Не мисля, че на Йомер ще му хареса да ви види тук!
-   Но него го няма!- Викна Корай.
-   А и защо да не му хареса?! Аз съм любимата му леля!- Възмути се Нера.
-   Майко, защо сте тук?- Попита отново Суде.
-   Дойдох да видя как вървят нещата във фирмата. Синан, пиленце, ти най- добре ще знаеш. Как е Йомер? Къде е? Защо не рисува? Какво измъчва красивия ми племенник?!
-   Няма нищо такова! Йомер е добре! Всичко във фирмата е наред!- Побърза да отговори Синан, виждайки подозренията и съмнението в очите на работниците. Само това им трябваше сега- и те да се притеснят.- Трябва да поговоря за нещо с Исо. Хайде!
-   Суде, ти къде?- Попита Корай, когато тя хвана приятеля си за ръка и тръгна след Яса.
-   Там, където ми е мястото!
-   Какво имаше предвид тя? Какво се е случило с момиченцето ми! Кориш?!- Окото на Нера затрепка, докато тя следеше хванатите за ръка младежи.- Кой беше това? Какво прави до моята водна птичка? Пропуснали ли сме нещо? Изнервям се, Кориш!
-   И аз нищо не разбрах, живот мой! Може би защото съм гладен! Ела да хапнем, след това ще мислим какво искаха да ни кажат тези противни същества! Дерия! Поръчай ни закуска!
Синан изчака Суде да затвори вратата, след като огледа подробно коридора.
-   Нямам какво ново да ви кажа! Не сме се чували нито с Йомер, нито с Дефне. И ние се притесняваме, но не знаем какво да правим!
-   Ще се обадим в полицията!- Исо вече посягаше за телефона си, когато Суде го спря.
-   Нека не прибързваме!
-   Няма ги вече два дни! Ами ако им се е случило нещо?! Не мога просто така да стоя и да чакам! Нямам доверие на Йомер! Ако отново нарани Дефне!
-   Йомер не би направил такова нещо! Не и умишлено!- Заяви Ясемин.
-   Почакайте!- Синан слушаше отчетливите сигнали свободно, които издаваше телефона в ръката му.- Отговори, магаре такова!
-   Няма да вдигне! Кой знае какви ги е свършил!- Измърмори през зъби Исо.
-   Ало!- Съненият глас на Дефне накара всички да подскочат.
-   Дефне? Добре ли си? Какво ти е? Къде сте?!- Занареждаха един през друг.
-   Спрете!- Ясемин повиши глас, заставайки до Синан.- Миличка, добре ли си?
-   Да! Какво става там? Исо?!- Прошепна тя.
-   Умираме от страх какво може да ти се е случило? Къде си? Защо си с Йомер?- Ядосано попита той.- Каква работа имаш ти с този човек?!
-   Всичко е наред, не се тревожете за мен! Ще поговорим довечера!
-   Прибирате ли се?- Въздъхна Синан.- Дефне, къде е Йомер? Защо ти вдигна неговия телефон? Къде е твоя? И защо шепнеш? Какво става?!
-   Засипа момичето с въпроси!- Засмя се Суде.
-   Йомер спи! Не мога сега. Довечера ще поговорим! Не се тревожете за нас!
Дефне затвори, оставяйки всички в недоумение. Тишината се проточи и накрая Суде бе тази, която реши да я прекъсне.
-   Интересно само къде са? Казахте, че сте ходили до къщата на майка му!
-   Не са там. Кой знае какво е измислил този дявол!- Разтърка врата си Синан.- Поне се успокоих, че Дефне е добре. Звучеше изморено, но добре.
-   Няма да се успокоя, докато не я видя с очите си.
-   Исо, всички сме притеснени, но сам чу, че всичко е наред. Не можем да ги съдим за нещата, които правят, нито за решенията, които взимат. Те са възрастни хора!- Опита да го успокои Ясемин.- Дефне ще ни обясни всичко, сигурна съм!
-   И ние ще я подкрепим, без да я съдим!- Довърши Суде, прегръщайки го и облягайки глава на рамото му.- Нали така?
-   Не мога да обещая нищо!- Смръщи се той, усетил как остава сам.- Но ще се опитам.
Нериман и Корай наблюдаваха кабинета на Синан, когато Исмаил и Суде най- после излязоха оттам. Ясемин целуна и двамата, след което влезе в своята стая. Младата двойка, хваната за ръце, се отправи към изхода на фирмата, шушукайки си нещо. Дори не ги забелязаха, докато не застанаха пред тях, препречвайки им пътя. Окото на Нериман играеше, което страшно развесели Исо.
-   Суде, кой е този мъж? Какво общо имаш с него?!- Властно попита госпожата.
-   Това е приятелят ми! Познавате се, Исо, приятел е на Дефне от махалата. Преди беше любимият на Ясемин, но щом тя ми взе Синан, аз взех Исо.- Самодоволния глас на дъщеря ѝ накара Нериман цялата да затрепери, а младежът да свие недоволно устни.
-   Какво говориш, момиче?! Как може дори да си помислиш да тръгнеш с него? Кошмар! Не позволявам! Хайде, тръгвай с мен! Вкъщи ще говорим!
-   Майко, мисля, че вече съм прекалено голяма, за да искам разрешение от теб! Освен това ние ще се женим! И то съвсем скоро! Очаквай покана! Ти също, Кориш!- Щипна тя по бузата онемелия фотограф, след което дръпна Исо след себе си.- Хайде, скъпи!
Двамата излязоха, докато Нериман опитваше да зададе въпроса „какво”, заеквайки от нерви. Корай, сякаш излязъл от транс, не спираше да я пита какво е станало и дали е добре. Разкрещя се на момичетата да донесат вода, че ѝ е паднало кръвното и имат нужда от нещо сладко, одеколон и вятър, за да дойдат на себе си. Освен Дерия, обаче, носеща с досада всичко изброено, нямаше кой друг да му обърне внимание.
-   Понякога и аз се плаша от теб, знаеш ли? Ако не знаех колко ме обичаш, щях да ти повярвам!- Исо дръпна за целувка Суде, докато чакаха асансьора.
-   Това бе единственият начин да се отървем бързо и безболезнено. Или почти! Нищо от казаното вътре не е истина, заклевам се!
-   Знам! Не се тревожи! Но лицето на майка ти, докато те слушаше, си заслужаваше дори да бе! Не знам как издържах да не се изсмея там!
-   Важното е, че се спасихме. Засега!

Дефне бавно остави телефона на шкафчето, от което го взе. Бе слязла да пие вода и случайно чу вибрацията, тъй като Йомер явно бе спрял звука. Не мислеше да вдига, но настоятелното звънене на Синан я притесни. Мисълта, че нещо може да се е случило и не могат да се свържат с нея я караше да полудее. Искаше да се прибере вкъщи, да легне в своето легло и да потъне в толкова дълбок сън, че да не се събужда с дни. Кражбата, довела до отвличането ѝ тук, сега ѝ се струваше като събитие от минал живот. Два дни с Йомер, а сякаш бе преживяла половин век.
Върна се горе, за да се изкъпе и облече. Бе наметнала само халата за баня и потреперваше леко, обикаляйки из празната къща. Огромната сграда сякаш я притискаше, докато съзнанието ѝ рисуваше картините на това, което можеше да бъде нейно. Дом, съпруг, семейство. Всичко, което бе искала.
Влезе в спалнята и очите ѝ бяха заковани от тези на Йомер, тъкмо сядащ в леглото.
-   Добро утро!- Поздрави тя, свеждайки очи и отправяйки се към банята.
-   Почакай!- Стана и ѝ препречи пътя, повдигайки с пръст брадичката ѝ.- Не се крий от мен. Каквото и да е станало, каквото и да се случи, не се крий от мен, моля те!
-   Имам нужда да остана за малко сама. Боли ме глава и ми се вие свят!- Отдръпна се леко тя.
-   Може да си се разболяла. Или е просто махмурлук!- Усмихна ѝ се, очертавайки с палец контура на лицето ѝ.- Кога си станала?
-   Слязох да пия вода, гърлото ми бе пресъхнало. Г-н Синан се обади и аз...
-   Това не ме интересува. Изкъпи се, след което ще закусим. Храната ще върне силите ти!
-   Йомер, да се прибираме! Моля те!
-   Това ли искаш?
-   Всички се притесняват за нас! Аз се притеснявам за баба! Ами малкия Исо?! Нихан вече сигурно се е побъркала, а бебето усеща настроението ѝ и се изнервя! Постъпихме като малки деца, бягащи от реалността. Само доусложнихме всичко!
-   Не съжалявам за нито един миг, прекаран с теб!- Хвана ръката ѝ я поднесе към устните си, без да отделя поглед от нейния.- Но щом искаш да се приберем, така да е!
-   Благодаря!- Изпусна тя въздишка, сякаш бе сдържала дъха си.
-   Ще направя всичко, което поискаш, Дефне! Единственото, което целя, е да си щастлива. Дори да не ми вярваш, че е така!- Отстъпи, оглеждайки се за дрехите си. Дънките, които бе обул в движение, дори не бяха закопчани.- Ще се изкъпя оттатък, само да си взема нещата. А ти не бързай, остави водата да те стопли. Ще ти се отрази добре!
Намигна ѝ и освободи пътя към банята, навеждайки се към своята чанта. Дефне побърза да се скрие, все още чудейки се на държанието му. Бе очаквала да ѝ се кара за снощи. Или да се опитва отново да я убеждава, че трябва да остане с него. Ала нищо такова не се бе случило. Йомер Ипликчи, както винаги, бе успял да я изненада.

Виж целия пост