Любители на кучета - 86

Има една американска фейс група за визли. Членуват адски много хора и често се случва някоя душичка да си замине... На някои разкази рева със сълзи като побъркана, буквално. И ходя да я стискам и душа с целувки мойта лепка 🙄

Мм, аз май не съм ви казвала историята с Рейн. Той всъщност не е планиран, не съм мислила да взимам куче, та да търся специално. Просто 1 прекрасен февруарски ден, 23.02.2018, си отварям фейса и гледам една приятелка постнала, че търси дом за него. Синът й го намерил до училище - търсил майката, търсил стопани, изчакало момчето час и никой.. А той бе толкова малък, мокър и прекрасен ииии просто инстинктивно казах, че го взимам аз... Сърце не ми даде да го оставя, беше - 17 навън.. Децата го носиха на ръце из София 1-2 часа, докато успея да се измъкна от работа и да слезна от Младост 1 до центъра.. Ето я снимката, която бяха качили..е, как да го остави човек.. И те така, Рейн получи дом, а аз най-добър приятел, любов от пръв поглед )

И не, че пренебрегвам другото, но шапка свалям на осиновилите. Едно е да го харесаш по порода, родословие и външност и друго е да отвориш сърце за бутиково кученце. Вече нямам време да спечеля милиони и да направя приют по каталог, мей би в другия живот.

Имах немска овчарка преди. Първото ми куче.
То не беше и мое първо, а на едни приятели, които заминаха за германско за 4 месеца и ми оставиха един двумесечен фъстък, на отговорно пазене. Аз в трети месец бременна...
Беше най-умното, сладко и послушно бебе. Върнаха се, взеха си я, а аз се побърках от рев. След три дни се обадиха, че ревяла денонащно, опикала всичко и дали не си я искам обратно. Исках я, разбира се. Като напуснах мъжа си, събрах детето и кучето и право при нашите. А те не понасят животни. И там рев, че без нея не тръгвам. Та уж за седмица, докато и намерим нови стопани, и две години по-късно нещяха да ми я дадът, като се изнасях.
Бяхме заедно 13 години, едва го преживях, като си отиде. После още 7 години не можах да си взема куче.
Рея, като я видях за първи път, беше мокра, оповръщана и омазана в масло. Как да не се влюби човек.

Та като се нанесох в новия апартамент с овчарката, нашите ми подариха разкошен вълнен килим. Стоя една зима, после го занесох на село. Не му отиваха овчарски косми. Повече килим не сложих.
Преди три години се преместих пак в нов апартамент, тамън си купих килими,  взех си куче. Явно няма да имам килими никога.

И при нас беше любов от пръв поглед. Отдавна обмисляхме да си вземем куче. Дори вече бяхме уговорили кученце от бъдещото потомство на шампиона на България (не защото е шампион, а понеже е на наши приятели). И тогава от екрана ни погледна Той - Робин. И беше любов от пръв поглед. Още като го видяхме, знаехме че той е нашето куче. Ето това е снимката, с която ни открадна сърцата.

Дух, Разкошна е.Поздравлеия.

Аксел цяла нощ плакал и пикал Сестра ми заръча да купя някакъв спрей против гризане на мебели, ама аз първо да питам тука "действа ли"?

Съвет не мога да дам,щото не се чувствам веща, обаче дребния има 5-6 играчки по пода и още толкова наградки и кокалчета и това, слава богу го отвлича от идеята да гризе мебели . Чувала съм за люти чушки, но не знам дали е ок.

2 дена не съм го закачал, само му се скарах като препика и се изсра.Схватливо е и си ходи на балкона да сере, след като му показах.Храна, вода и играчки си има, има си и място къдети спи.
1 седмица само лежи и ме гледа насрано, имам усещането, че е болно или осакатено психически. Не ходи с повод, което си е нормално предполагам, нося го на ръце до поляната и там го пускам(с повод), трудно му беше, но почна да се разхожда и да души.Вчера го изведох пак, седи и не мърда, побърква ме направо и още малко ще го търпя.
Жената която ми го прати ми спести доста неща и ме излъга, само за да го взема.Намерено на пътя до едно село, взела го в двора си, в който има още 5 големи мастии, 1 месец е яло само картофи, не е водено на ветеринар(днес ще го водя, май дори закъснях), не му е обръщано никакво внимание...Каза ми, че е английски сетер, според мен е чиста мастия, което за мен не е проблем.Напикава се само като го погледна, постоянно се свила и плаши от всеки шум.2 кучета съм отгледал, но такова чудо не бях виждал...не искам да го връщам, защото се привързах, но няма да го изтърпя още дълго.

От пръв поглед го заобичах.
Седях си аз вкъщи един ден и ММ ми пише къде е точно и "да те запозная с един лигоч". Беше точно съботата срещу Великден. Отивам, а там едно грамадно, но мило същественце, изглеждащо тъжно и объркано, търсещо някого. Еми, още тогава си го заобичах като мое куче, само се молех да тръгне с нас. На ММ му отне 3 дни, ама камък ми падна от сърцето, когато при ветеринаря, след седмица, каза, че "ААА, никой не си го потърси, наш си е, чипирай".
И тук става весело. Минава се месец, той вече си е показал магариите и че не 24/7 е мило и добро кученце. Болен, с поведенчески проблеми и го обичам още повече, щото то ангелче небесно е лесно да обичаш. Започнало лечение, тренировки, предстоящ първи час при Сашо. И една вечер, ММ навън с него, получавам съобщение от Sivi за пост във фейса. Търсят ми кучето. МОЕТО куче. Хора, казвам ви, не знаех къде се намирам, цяла вечер го гушках и ревах, че ще трябва да се разделя с него. Видяхме се с хората, те точно срещу ветеринаря са го гледали (там пък как не са го познали, не зная), вместо да си го поискат обратно, ни предложиха къщичката му. Бил при тях 1-2 месеца, обикалял сервизите. Преди това пък циганин от близкия катун също си го позна.
В крайна сметка си остана на мама сладкото лигаво момченце, което ми проглушава ушите с хъркането си и ми тества обонянието с газовете, дето изпуска. Ама за никое друго куче не я сменям тази физиономия

Духче аз съм ползвала такъв спрей за Макс. Искаше да яде дивана и напръсках щом видях, че пак отива на същото място и нещо го отблъскваше, явно някаква миризма която аз не усещах. А основно го взех, защото искаше да яде кабелите и ме беше страх да не го удари ток, та и за там имаше ефект. Но вече не помня каква марка е бил за да те насоча към конкретен препарат.

А за това кога заобичах Макс. Ами аз винаги съм искала куче, но винаги имах котка защото нашите преценяваха, че е по лесно за отглеждане. След загубата на последната и много рев от моя страна реших, че повече такава мъка не искам. Но дяволчето си ме човъркаше и аз все четях за кучетата. Много харесвам ротвайлери, та основно търсех съвети за отглеждане, възпитание и какво ли не. Пусках запитвания до развъдници в България и Сърбия. Ама все не се решавах. Докато един слънчев ден не казах на сестра ми, че ще си взема куче, ама не съм сигурна дали ще се справя с ротвайлер който е доминантна порода, че и едра.. та решихме че започваме на търсим бигъл. И докато разпитвах за кучила тя ми се обажда и ми казва, знаеш ли че на село има три бебешока, малкия не го е страх от тях и си играе с тях. Звъннах на зет ми и го питах какви са и може ли да ми даде едно от тях. Каза ми каква порода е майката (за пръв път чувах за въпросната порода), таткото Роко го знам и се уговорихме да отида да си взема мъника. Та минах през магазина, купих храна, купички, играчки, легълце и газ към село. Там ми връчиха едното и на прибиране към града с племенника измислихме името и от тогава си ми е на сърце магарето. Даже от момента, в който ми каза по телефона идвай и си го взима си го заобичах, без дори да знам как изглежда.
А пък с малката малко по друг начин стоят нещата. Както знаете имаше проблем и трябваше операция. Исках да си взема сиво питбулче със сини очета.. ама ей тази дивотия малка ми е била писана. Та от операцията, възстановяването едно друго и ето как се намърда и тя в семейството и сърцата ни.
Днес я изведох в полето с Макс, ама много студено бре.. и забележете има си дрешка ушита от майка ми, която пък хич не я иска.. ама тя и Макс не го искаше ама сега си го обича и му трепери постоянно:
Та запознанство с Джинка и Бъки (които живеят в полето и които храня всеки ден):



И цялата банда:

Ех, разчувствахте ме рано сутринта - много мили истории, момичета!

При нас историята е следната: преди две години точно между Коледа и Нова година ми влезе идеята, че искам куче. Споделих с мъжа ми и детето но и двамата бяха категорично против. Аз обаче започнах да разглеждам страници на приюти и организации и започнах да агитирам мъжа ми като му показвах различни кученца, на които се търси дом. Той обаче - твърд, не е за нас тази работа и всеки път ми отказва. Аз продължих да го агитирам непрекъснато и той по едно време ми каза: поне да е бебе, че да си го гледаме от малко и на мен толкова ми трябваше:) На страницата на Animal hope беше споделено едно клипче на две бебета, които се боричкаха и аз си харесах едното, което беше по-рошавичко. Жената, която им търсеше дом ми каза, че то е много плашливо и страхливо и сестричката му е по-едра, по-силна и по-социална. Мъжа ми и детето харесаха повече сестричката от клипчето, но моят избор беше вече взет:) Жената обаче искаше да ги даде и двете заедно, а ние не бяхме готови на такава стъпка и в крайна сметка се отказахме. На 2 януари обаче тя пак ми писа и каза, че плашливото кученце е останало и е намерила дом за сетричката му и дали не го искам все още. Ами...вече бях доста разколебана дали го искам, дали ще се справя, дали изобщо е за нас тази работа с кучето и ангажиментите и отговорностите, свързани с него. Жената  обаче не спря да ми пише и подпитва и накрая се реших - писах и, че ще го вземем. Със страх отидохме с детето и майка ми и още като я видях - една такава малка, слабичка и със супер дълги крачета разбрах, че ще я обичам вечно. Наистина точно в този миг се влюбих в нея и всичките ми страхове изчезнаха. Вече почти две години е у дома и всички я обичаме безкрайно.Мъжът ми, който не я искаше в началото, малко по-малко с времето се влюби в нея и постоянно повтаря, как съм му я "натресла" в живота ни и колко радост ни носела:) Ето я принцесата веднага като я взех във ветеринарния кабинет, още преди да си я занесем у дома:

Ето я и нея ...

nikovski, кученцето е било изоставено. После държано на верига и гладно. Хранене с картофи си е чист глад.
Появяваш се ти, като спасителя в бяло. Кучето не ходело на повод. Ами, не ходи, не е научено. Вместо да го носиш, ще ходите на бавен ход, ще изгледаш няколко клипа как да го научиш и ще проявиш малко търпение. 2 дни не си го закачал, но единственото общуване, което е имало с теб, е било, за да му се скараш. Така нито ще се почувства сигурно в твое присъствие, нито обичано и много, много трудно ще се адаптира.
Ясно е, че си изнервен, но от твоите думи изобщо не личи никаква привързаност към това куче. Което е много сладко, между другото.

Nikovski проблемът ти е, че не ти се занимава. Взел си я - решавай - ще се бориш ли за нея или ще търсиш някой, който да иска да се пребори. Не става така. Последното от което има нужда това момиче е, да усеща раздразнението ти, ядът ти и разочарованието ти, че не е такава, каквато ти е била описана.

Сиви, благодаря ти, днес ще купя :*