В началото не те боли толкова, защото си шокиран, след това (като се осъзнаеш) започват мъчителните дни и нощи на лутане сред непрекъснати въпроси, повечето без отговори.
И при мен така се получава. В началото още не го осъзнавам. После - когато минат дни - идва страшното...
Но след това идва време, когато се уморяваш да си ги задаваш, "приемаш" случилото се и живота отново те поглъща.
Не знам дали това е така. Вероятно е въпрос на вътрешна сила. Мина повече от година от както загубих момиченцето си. Не съм го приела. Не съм спряла да си здавам въпроси. Не страдам по-малко за нея. Единственото, което се промени с времето -просто приех, че животът ми ще е различен от тук нататък. Че няма да мине ден, без да се сетя за нея, но че някак си трябва да продължа. Сега безкрайно страдам за момченцето си, но истината е че не по-малко ме боли за момиченцето. Някак си пресният спомен от тази загуба не можа да заличи споменът за миналия път. Майката никога не забравя, не се уморява да се лута в търсене на отговри, които не съществуват....
yasna ,
мъката пред него, че понякога и него увличам 
, но иначе се старая да се прикривам пред останалите. А от това боли. 
Моля сe za du6i4kite na mani4kite vi angel4eta :cry:makar i da ne sam izpitala tazi ogromna bolka(molq se gospod da bdi nad malkoto mi mom4ence)me boli zaedno s vas ,no az sam sigurna 4e te sa na edno mnogo hubavo mqsto ,izpalneno sas svetlina,kadeto nqma bolka i strah 
