Дядо, отказал се от живота

Съдейки по себе си, че съм саможива, това да го карате да общува с други си е загуба на време и дори отблъскващо за него. Той не иска това не му е нужно. Той има друг свят. Според мен изхода е в това да говорите с него за баба ти, за неговия живот с нея, за хубавите моменти, които са преживавали. Мисля че има нужда да споделя и то с най-близките. После, върнете му излизането на Витоша и то по местата, където са ходили двамата, има нужда от спомените си. И последно и не маловажно е поне очите си да оперира. Кажете му, че за да види отново любимите места трябва и да вижда. Със зъбите е по-трудно, но може и да се навие. Смятам, че това ще го отключи. Може би ако му кажете, че баба ти е с него, макар да не я вижда физически, да не ви повярва особено, но питайте го от време на време дали не усеща присъствието ѝ. Я докосване, я мирис, я нещо друго. Защото отишлите си физически не си отиват напълно, а остават около нас. Затова нейните вещи не е добре да се махат, тъй като са носители на нейната енергия. Те могат да бъдат ключа за психичното му подобрение. Опитайте в тази насока. Но не му се карайте, нито критикувайте, нито на сила да върши нещо, въпреки че за да го заведете на Витоша ще изисква настояване за да се задвижи механизма на подобрението.

Мисля, че последният пост е най-смисленият и емпатичният в цялата тема.

FlameV, искрено ви съчувствувам. И аз съм отгледана от баба и дядо и много ги обичах. Баба ми беше казала няколко пъти, че ако се разболее с риск за живота, изпадне в кома или получи инфаркт у дома не желае да бъде водена в болница и съживявана. Това след като навърши 85-90г и след смъртта на дядо. Беше го заръчала на майка ми, беше го казала пред роднини и близки и даже на мене. Жената беше здрава като бик, смяташе прекрасно наум, четеше и беше в час с новостите. Каза ми, че е благословена да види правнуци, много ни се радва, но я е страх да не се залежи. До края се грижеше сама за себе си, но отиде да живее у майка. И двамата с дядо му бяха поискали да умрат в леглата си и бързо.

Гадно е, грозно е, но такъв е живота. Когато поживееш няколко десетилетия на тази Земя и всички щастливи мигове са зад гърба ти, всичко тежи и те дразни, новото те плаши ще разбереш защо дядо ти реагира така.

Това, което правите е досадно и неуважително към желанията и въжделенията на човека. Разбирам ви, но разберете и вие, че по този начин само дразните и изморяват е доволен от живота си, но загубил хъса да живее човек.

Да натоварвате с животно, корабчета за сглобяване, психолози и други кукута горкия ви дядо е тормоз. Той ясно е казал какво иска и ясно е изразил нежелание с предложеното от вас. Да предложите 2-3 пъти е загриженост, да го бутате и блъскате е нахалство. Всеки слага граница някъде.

Много е трудно да се примирим с отказа за живот на възрастен родител. Приемете  отказите му като негово право и просто му се обаждайте, ходете да го виждате и го канете, но само ако иска. Не превръщайте последните му дни на тази Земя в досаден ад, за него, но и за вас!

Напълно съм съгласна с написаното от Angela61.

Невена, не всеки е склонен да остави депресиран близък човек, бавно да се самоубие. Защото последните дни хич не са ясни дали са дни - може да продължат с години, не дай Боже и на легло. Той е сравнително здрав човек, без живото-застрашаваща болест. Какво предлагаш всъщност, да го оставят докато съвсем ослепее и не може да направи нищо самостоятелно?
Дали ще са кукута или нещо друго, не можем да преценим нито ти, нито аз по-добре от близкия. Или предлагаш евтаназия и да се свършва-те и без това на запад са ви промили мозъците да сте толерантни до глупост. Ако хората мислеха като теб, нямаше да има и един депресиран, върнал си желанието да живее.
Без да е насила, без караници и принуди, но нещо трябва и може да се направи.

Когато започнах да чета темата, помислих, че става дума за човек около и над 90 години. А после видях, че дядото е на възрастта на баща ми  
Моят баща е също 42 набор, вчера стана на 77 години. Вдовец е повече от 20 години за жалост. Мина през много перипетии. Преди ок. 7 години му ампутираха единият крак над коляното. Беше много трудно за всички ни! Някак оцеляхме. Веднъж ми каза, че ако не сме били ние и факта, че докато го гледахме живеехме на втория етаж, е щял да скочи през прозореца   Мисълта, че ще ни причини повече мъка е успяла да го задържи жив. Както и да е! Сега всичко изглежда различно. Живее сам и далече. За съжаление няма възможност за друго в момента. Готви си и си чисти сам, пазарува, ходи на лекар, стриктно си следи здравето и идва при нас с влак. Протезата му я ремонтират и подновяват в София. Това, което обаче някак му даде тласък и бодрост е, че миналата година му дадохме един стар лаптоп и се включи в мрежата   Сега се вихри във ФБ. Забравих да кажа, че моят баща също е военен и отдавна е пенсионер. Беше летец. Та като се регистрира във ФБ и като го "налазиха" старите другари ... голяма радост. Като заваляха едни радостни постове: Моят първи инструктор ...., моят първи водач на двойка ...., толкова се радвам да те видя, чуя ... Вадят се стари снимки, публикации, спомени ... Така му се вдигна духа, просто не съм очаквала такова нещо! Не че е бил много депресиран преди, обаче беше по-самотен. Сега се обажда по-често и на децата. Пита ги разни работи за ФБ, за интернет. Гледа разни тенис турнири безплатно, когато мъжът ми му намери сайтове. Дори съседското дете минава да помага със сърфирането, когато има нужда от помощ, защото аз например не успявам всичко да обясня по телефона. Вчера пък във ФБ го поздравиха много хора. Толкова народ никога не би се сетил за него, ако нямаше ФБ профил.
Стана дълго, обаче ако може да го привлечете към идеята да се научи да работи на компютър, може и да помогне. Подходете към ситуацията с чувство за хумор и обич. Аз винаги казвам на баща си колко се гордея с него как се справя с трудностите. Понякога го "изчетквам" леко и във ФБ, става му приятно като го хваля   Въобще карайте го по-бодро, не толкова загрижено! Не обръщайте внимание на цупенето. Говорете му нормално. Като каже, че не иска да ходиш, ти пък кажи, че искаш, защото ти е мъчно и си дошла заради себе си, а не заради него. Притискайте го, ама леко. Сигурна съм, че все в един момент ще поддаде.

Nevena Virolan, амааа..той не умира. Какви последни дни? Той няма някакви здравословни проблеми, изключае онези ,които посочих. Верно, че не се знае какво ни планира живота, ама чак пък така да го хвърля в гроба - не..
Жълто цвете, " Като каже, че не иска да ходиш, ти пък кажи, че искаш, защото ти е мъчно и си дошла заради себе си, а не заради него. " - добра идея! Това ще мине, не би ме върнал, ако кажа това.
А лаптоп - научихме го да ползва настолен, пуска си Хари Потър да гледа хаха. Но не иска да общува с други хора, обаче той си е такъв и от млад. Не е много социален, доста тесен приятелски кръг е имал. Особняк малко си пада.

Научи го да гледа военни филми - за американски командоси или руски от войната - каквито го влекат повече .

Но нали е зле с очите?

Зле е в смисъл, че не може да чете вече, не може да вижда детайли (да реди пъзели, конструктури, макети и тн). Може да вижда на далеч, да зяпа ТВ, но ако има субс - няма да може да ги прочете. Финното зрение му е изчезнало. Ако му покажем нещо на телефон от близо - няма да го различи какво е. Почнало е да му мътнее, но според майка още е във фазата, в която всичко е коригируемо, с не много мащабна операция. Лещите на очите му не са станали напълно сиви още.  Демек зазлява прогресивно, но не е ослепял още.. (ако продължава да се инати за операцията - и това ще стане в 1 момент).

Бързия влак, проблемът с настояването е, че може да накара саможив и депресиран човек наистина да се самоубие. Ако моите деца започнат да ви дрънкат и дзвънкат през ден и да ме карат да излизам, да редя пъзели или да си слагам протези и да си оперирам очите сигурно ще си увия въжето около врата. И да, ако реша да се евтаназирам, не искам Сульо и Пульо или дори децата ми да ми опонират и да ме разубеждават.

Флейм, млад е дядо ти. Свекърите и майка ми и баща ми са по-стари от него и си жовеят без да се депресират, но живеят както те искат. На мене ми се иска майка ми да дойде да живее тук, но тя не иска. Тя си обича котките, ресторанти, пътувания, опери, да си се шири сама в нейния си дом и така. Свекърите даже за месец не щат да дойдат вече, но децата им разбраха и не ги закачат с такива молби.

Дядо ти, ако искаше протези и да си махне пердетата на очите можеше и сам да отиде. Това, че упорито отказва да го заведете е знак, че иска да остане сам със себе си и че не му се живее. Много хора не успяват да се съвземат след смърт на съпруг и, раздразнени от напъните на околните да ги вадят от депресията, се затварят още повече и издигат стена.

Често депресията е симптом  на деменция, например, склероза. Хубаво е възрастни хора с депресия, не че си нямат повод да тъгуват, но депресията описана тук е друго, да бъдат консултирани с психиатър. Така с подходящо лечение биха могли да продължат живота си по-нормално и достойно, а и макар да не се лекува, да се поовладее процеса на заболяването в останалата му част – забравяне и тн.

Нещо друго, което е при мен, повече от час не издържам с някой да си говоря, а не съм от разговорливите. После искам да остана сама с моите си неща. Независимо колко близък чувствам  някого след определено време имам нужда да остана сама. Ни фейсбук ни Туитер, отегчават ме с празните си приказки и глупости.
От прочетеното и дядото е нещо такова като нагласа. Та ходете му на гости, но доста умерено.
Това, което си мислех е, че баба ти е успяла по някакъв начин да балансира търпимостта му. Ако успееш да разбереш с какво или как тя е действала, можеш да пробваш по същия начин да процедираш. Няма да е същото, ще е подобно и не се чувствай виновна за това, че не можеш напълно да я заместиш. Само искам да кажа, че след като тя те е отгледала най-добре ще знаеш с какво тя е компенсирала странността на дядо ти.

Бояна, няма склероза дядо ми. Много си е в час даже, просто го смаза смъртта на баба
Angela, в интерес на истината си много права. Дядо ми е бил кибритлия, самотник още от малък. Питах го веднъж какво го промени и той отговори просто : "баба ти". Питах как по - точно и отвърна, че я е обичал много. Общо взето е това.

Мъжете трудно споделят и ако го направят може да е с две думи. Моя дядо не беше разговорлив, аз съм като него, но ако знаеш как хубаво разказваше разни истории... имаше си артистична дарба въпреки, че с друго се занимаваше.
От време на време го питай за баба ти, да ти разказва, ако иска разбира се.

Angela, той само за нея говори.. Не се уморява да разказва историите.

Не съм си позволила да кажа какво има дядо ти, а че далеч преди очевидните прояви на деменция има прояви на сериозна депресия. Струва си да се провери като опция, а и дори да не от деменция, пак дядо ти има депресия. Баба ти е починала отдавна, твърде отдавна, за да продължава да бъде така депресиран. Тъжен, скръбен, да, но да отказва напълно да се грижи за себе си изобщо не е романтично, а е трагично, но не е и непоправимо. Затова споменах психиатър. Може с добри лекарства да живне. Няма нищо срамно в депресията, независимо от причината, и по-добре да се лекува, отколкото човек да живее по описания начин.

И само споменавам това като възможност за решение на проблема, като идея. Нали затова е темата.