Коства ми големи усилия да започна тази тема, затова ще ви помоля да проявите разбиране. Моля да ме извините, че на този етап запазвам анонимността си.
Започвам с това, че имам нужда от специалисти по тази специфика в София или където и да е в България, или даже в близка чужбина, в случай че тук няма такива.
Историята - накратко, просто защото имам нужда да я споделя, а и осъзнах, че такава тема няма и вярвам, че не съм единствена в тази ситуация. Дано бъде от полза на други.
Преди няколко вечери единствената ми и 12 годишна дъщеря направи опит да отнеме живота си - изпивайки голямо количество от хапчетата за сън на баща си. Няма нужда да описвам за какъв ад става дума, но слава на Бога, детето ни сега е добре. Поне тялом.
Момичето ни е мъжкарана откакто може да ходи - това не ни е притеснявало, аз самата съм такава от дете. Момчешките дрехи и играчки, предпочитанието към момчешка компания също не е представлявала проблем за нас със баща ѝ. Преди 4 години поиска да подстриже косата си късо - и това не ни притесни.
Единственото, което тайно сме се надявали да отмине е фразата "Мамо, сега приличам повече на момче, нали?", последвана от подскачане и ръмжене пред огледалото. Миналата година това перчене значително намаля, да не кажа изчезна, и премина в нещо като по-скоро кипрене.
В разговорите ни с мъжа ми сме си говорили, че дъщеря ни най-вероятно ще се окаже с предпочитания към същия пол и с времето се почувствахме напълно готови за този развой на нещата.
Докато преди няколко вечери, след сериозна промяна в поведението на дъщеря ни, тя не посегна на живота си докато аз и баща ѝ спим (аз до нея, в нейното детско легло). Ръцете ми треперят докато пиша тези думи, а вината и ужасът от това какво можеше да стане едва ли някога ще ме напуснат. Само късметът, че мъжът ми става често до тоалетната нощем и решението да нямаме ключалки на врататите, ме правят способна да пиша тук в момента.
След като дъщеря ни излезе от спешното и дойде в съзнание по-късно, разбрахме че по-рано същият ден, на връщане от училище, тя е била удряна и обиждана от момичета от съседния квартал, с които често се засича в магазина. Била е с приятелка, която от страх се е скрила в един вход. Разбрахме, че това не се случва за първи път.
Дъщеря ни учи в добро училище и никога досега не е давала индикация, че някой има проблем с момчешкия ѝ вид. Въпреки него тя е с доста женствени черти. От миналата година носи дискретно бюстие, защото гърдите ѝ са почти незабележими, особено през широките дрехи, но все пак полът ѝ никога не е бил повод за съмнение сред съучениците ѝ. Поне това знаем ние. Всички временни нацупени настроения сме отдавали на пубертета.
В следствие на тази история, която все още не знам в пълни подробности, дъщеря ми решава да отнеме живота си, защото "не вярва, че някога някой ще я разбира и приема като човека, който е".
Тя е много дискретен и обран човек, никога не натрапва себе си на другите и винаги има своя дълбок поглед над живота. И малко говори за проблемите си. Пък и какви проблеми да има едно дете на 12 години, нали?
За този начин на разсъждение вероятно ще се обвинявам през целия ми живот.
След разговора на двама психиатъра с дъщеря ми (и диагноза депресия и тревожно разтройство), едната - млада и уверена госпожица, дръпна мен и баща ѝ настрани и тихичко ни каза, че според нея има много голяма вероятност детето ни да страда от "Джендър дисфория или нарушение на половата идентичност" и препоръча консултация със специалист.
Благодарихме за новата порция шок, която получихме в този кратък период и сега пиша тук.
От дни ровя за информация и всичко е "джендър, джендър, джендър". Отчайващо е, хора! Никаква полезна информация! Така или иначе и двамата с мъжа ми изгубихме напълно здравия си сън, поне между ходенията на смени в болницата се опитваме да наваксаме с информацията за целия този нов свят, в който явно има голяма вероятност да попаднем.
Няма да крия, че тръпки ме побиват от това, което може би ни предстои.
Но по-плашещо е, че не намирам въпросните специалисти в България, които могат да ни помогнат по този път и които със сигурност могат да кажат дали скъпото ни и единствено детенце, което толкова много обичаме, страда от тази сложна, сложна диагноза.
Моля ви, умолявам ви, насочете ме към специалисти. В момента не съществува 1 човек в обкръжението на мен и мъжа ми, който да е способен да ни насочи или да ни даде съвет. Дори въпросната психиатърка каза, че не знае кой в България се занимава с такива случаи, защото е учила за тях от свои собствени проучвания по темата.
Пишете ми съобщения, ако се притеснявате да пишете тук, но ви моля - пишете ми. Защото в момента целият ми свят се разпада, а някак си трябва да остана цяла, за да мога да помогна на детенцето ми.
Обещавам пълна коректност и дискретност.
Благодаря ви от сърце!