За „червените лампи“ в моя живот

Грешка в подхода ви. За различни ситуации и хора говорим.

Нещата наистина са много комплексни, трудно може да се каже " Щом е така, значи става еди какво си" Много съм съгласна с това, че човек сам трябва да се обича, от там тръгват повечето житейски несгоди.  Но според мен много по-възможно е да се обичаш, ако като малък са те обичали също. И не говоря за баба, дядо, приятелче, ами за майката и бащата, защото играят може би най-важната роля в цялото това нещо. И не стига само да са заедно (по документи или просто в един дом) като семейство, ами и много други фактори са важни в оформянето на човекшата психика, което междувпрочем почва още от първите месеци на бебето. Много хора си мислят - то е малко и нищо не разбира - всичко усещат и всичко попиват и тръгнат ли нещата накриво от самото начало, после няма оправия. Последиците са най-явни като почнат да създават и те семейства, тогава вече всичко лъсва - и подтиснато и неподтиснато... Защото се получава един затворен кръг, всеки си влиза в ролята, независимо от партньора. Много ме съмнява човек с години да е влизал в токсични връзки и изведнъж да създаде нормална. Носим си го в себе си и това си е. Уж психотерапия помага, ама знам ли.
Имам приятелка с родители, които са си заедно, ама баща й не й е обръщал почти никакво внимание, само си е работил по неговите си неща... карат се постоянно с майка й. И има същите комплекси като моите, дори на моменти повече изглупява и от мен. Майка й е много грижовна, и тя ще направи всичко за нея, обаче пак някакви основни неща липсват, изпуснати са, когато са били най-важни  и така се е оформил комплекса за малоценност.
Затова съм на мнение, че е огромна отговорност да се гледа дете и грижата за него изобщо не се изчерпва от към това да е нахранено, наспало се и да ходи на училище. Масово липсва комуникация, разбиране и отделяне на  специално внимание на децата. И после се получава точно това - в последствие се събират с когото и да е, за да търсят любовта и вниманието, което им е липсвало и после не могат да се откъснат, защото си мислят, че друг няма да ги обича (не, че онзи много ги обича).

Уейв , отново брилянтно написано! Личи си, че е от сърце, изстрадано 🤗

Направо не знам... това е прекалено. Моите родители не помагат, но и с нищо не пречат и травми от детството нямам. Сега го оценявам.

Абсолютно мисля, че е далеч по-лесно да биеш шута на насилник когато имаш гръб. На мен ми беше лесно - в момента в който казах, че приключвам връзката, цялата рода застана зад мен и ме подкрепи, не само майка ми. Горката, тя пък място не можеше да си намери от радост, че ми е дошъл акълът в главата. Мъжете даже му скръцнаха със зъби да забрави, че съществувам, за да не му се случи случка. И понеже той знае, че не говорят празни приказки и на чичовците ми ръцете им са дълги, ме остави на мира. За мой късмет, малко след това го и опандизиха, та нещата наистина се успокоиха. Реално погледнато, ако нямах този гръб, щеше да ми е в пъти по-трудно. На жени, които нямат подкрепа от близките си, им е трудно - наистина трудно. Особено ако са и с дете.

Момичета, нямам думи...

Честно казано, аз съм голяма шматка и добре че Господ ме пази! И майка ми много ми е помагала в екстремни ситуации.

Аз търпях от гордост, защото нашите бяха против да се омъжвам толкова млада и не го харесваха. Трудно ми беше да призная, че са били прави. Но майка ми и брат ми винаги бяха до мен и ме подкрепяха.

Една история, разказана ми от една жена: сготвила пържоли на фурна, но забравила да сложи сол, сервира вечерята, той опитва, пита защо е безсолно... Тя казва, че е забравила в бързината.
Той взема тавата с пържолите и я извхвърля на терасата, на земята 😬
Думите: като не можеш да сготвиш нещо свястно, ще стоите гладни.
Тя тайно давала на сина си сандвич вечерта.
Споделя ми го като някаква шега все едно забавна случка, казвам й, че за мен това е Тормоз, тя казва: А, не, той си е малко избухлив просто... пък и той стоя гладен също, имаче никога не ме е удрял 😢
Познавам и нея и мъжът й. Моя мъж му е приятел, разказах му какво ми е споделила, той отговаря - може тя да преувеличава, как тъй тормоз, нали го виждам иначе как я нарича: коте, писе...
Тогава се скарахме сериозно, защото не можеше да проумее, че този човек тормози семейството си...
Според мъжа ми той е просто по- властен, пък и тя изглежда щастлива..
Много е трудно да се види насилието, ако е завоалирано.

Лошото е, че синът на тази жена го вижда. Вижда и това, че тя го приема за нормално. Голяма вероятност да се превърне в насилник.

Да допълня само, че не - не е необходимо любящо семейство, даже изобщо, за да се избегне насилническия модел. Може да е всякакъв формат на съжителство и роднинство, стига да няма насилие и обезценяване на Жената като такава.

Моето семейство са доста разкрепостени хора, но насилие никога не е имало. Аз само веднъж съм имала нещо като допир до самата идея как се ражда контролът, който поражда насилие. Беше преди поне десет години, пътувахме нанякъде с тогавашния ми приятел, той ме разстрои и аз се разплаках. Плаках доста, но той стоеше безучастно. Чувствах как неговото мълчание сякаш ми казва, че за да съм разстроена, сама съм си виновна.

На следващия ден той ми направи забележка за нещо в кухнята, обвинително, с вменяване на задължение. Аз спокойно обясних какво ще правя и какво не, че тази забележка няма да я съобразя, да си го знае, спокойно, дума по дума разясних как не приемам нито едно обвинение. Бях с приятелка, казах всичко това и пред него и пред нея. Получи се много унизително за него. След това просто взех колата и отидохме с приятелката на кафета и малко обикаляне по магазините. Почти бях сигурна, че като се върна, той ще си е събрал багажа или нещо, (бяхме в моята къща), толкова унизително беше всичко за него, при това пред трети човек. Прибрах се, той беше там, намусен, но там. Оттогава никога повече не се повтори - нито да рева, без той да се ангажира с утеха и тн, нито да ми прави забележки. Но просто имах чувството, че участвам в генезиса на нещо ужасно... в което много жени потъват...че това е начало на пътека, която води надолу. Ако този контрол и обезценяване станат ежедневие, тогава сигурно насилието влиза през отворена врата.

Когато аз казах на моя бивш, че искам да се разделим и че се изнасям, той поиска да отидем заедно да кажем на родителите ми. Предполагам, че се надяваше те да ме разубедят и да "ми налеят акъл в главата". За негова изненада родителите ми ме подкрепиха, брат ми ми помогна да се изнеса и беше с мен през цялото време, докато си събирах багажа, за да не му щукне нещо на господин наранения.

Егати и темерута е този! На нейно място бих му захлупила тавата на главата и да си търси после кой да му готви, щото аз няма да съм.
Как търпят тези жени, това е тормоз от където и да го погледнеш.

И аз бих се скарала и разстроила, ако близък за мен човек защитава насилник. Те пред хората точно "коте" и "мило" им викат на тормозените. Много жалко, че в България няма достатъчно инструменти за доказване на психически тормоз и че като цяло жените лежат на кълката "той не ме е ударил".
Как ли пък някой ще ми хвърля труда и ще ми оставя детето без ядене. Другия път на такъв ще му сложа нещо в яденето и е до там.

На кое се чудиш? На съветите из бг мама за ултимативен подход към мъжа, също и позицията,  че някоя друга обидна дума, изречена от мъж към жена в пристъп на яд, не е повод и причина да се развежда?Комфорт му е майката, затова и не мога да разбера тези ваши алтруистични изблици  - ау, тоя я тормози, как да й помогна. Никак.