За доверието в семейството, или какво ни кара да спрем да вярваме.

Аз по принцип не вярвам на мъже.Винаги подхождам с известна доза съмнение, и досега(за съжаление) всички съмнения са се доказали, факт btw, не го е казал Ленин, а Демокрит

Какво да Ви кажа?-вероятно ще се повторя с някой преди мен, но ...... Аз също вярвам на съпруга си - никога не ми е давал повод да се усъмня в него, никога, дори за миг!!! Не го проверявам - телефони, мейли и т.н. - ако иска да направи нещо никой не би го спрял. Струва ми се, че няма опасност обаче от това - и двамата сме на едно и също мнение по този въпрос - ходи колкото искаш и с когото искаш докато сключиш брак или заживееш с някого на семейни начала - след това - КРАЙ. Нещата следват хода си - аз лично не съм изпитвала нужда от изневяра или подобно - е, вярно, че брака ни е сравнително нов /четири години/, но все пак ..... Вярвам му, така както на себе си. Уважавам личното му пространство - така както той моето. А и как иначе - той дава всичко за семейството ни, детето ни, никъде не иска да ходи без нас, не му е приятно сам, няма приятели които да предпочита пред нашата компания и т.н. И при мен е същото. Просто ни е ужасно приятно да бъдем заедно, двамата, с детето. Пожелавам си още сто пъти по четири години такъв живот! И двамата знаем, че е ЗАВИНАГИ! Поне така го усещаме! Обожавам го, той мен също!

Кейси, проблема в споренето тук идва от това, че хората са РАЗЛИЧНИ и това дето е подходящо за един е напълно неподходящо за друг!!!
За това са брачните и т.н консултанти, хора учили човешката психика и можещи да преценят в КОНКРЕТНИЯ случай какво би помогнало на даден човек.
ЛАмелитка Спаска е напълно права обаче в едно - грозно е, че ние обикновено по себе си и спрямо своя мироглед ЛЕПВАМЕ етикети на другите. Не е лошо да кажеш "так мисля, така считам", но да охарактеризираш хората спрямо своята позиция - ето това е нередно, а го правим /аз лично също го правя - ако се усетя се въздържам, но имам този лош навик, но има и друго - аз лепвам етикета на приказки, а дълбоко в себе си имам усета да разбера нещата... уви с повечето хора не е така/.

Аз да си кажа в моя случай - мислех да пусна тема когато намерих СМС-те на моя мъж към друга жена. Не съм ровила - стана буквално случайно - като е технически инвалид и ми даде телефона си /смени го/ с всичката инфо вътре, а аз да затрия смс-те /и аз не знам как всичките накуп, та един по един.../ и така разбрах неща дето не съм търсила. Е те тогава ПОТЪРСИХ истината - не че я получих в истинския й вид - нали знаете и на калъп да свариш мъж, ще отрича и ще се кълне, че само си е полегнал и се е подхлъзнал.... Но ми се вижда ГЛУПАВО да си ЗАТВАРЯШ очите, когато ти е ясно или пък усещаш със сигурност, ченещо не е наред! Таво е вече като щраусите - да си заровим главата в пясъка. Но и това не  есъвсем така - просто наистина има хора приемащи нещата такива каквито са и готови на всичко да запазят себе си и семейството си - за тях е логично да не се интересуват от фактите - защото и да ги знаят - пак ще останат с човека.
Това е като БХС - правиш го ако си готов на решителни действия след лош резултата.. иначе е навятъря хвърлени пари.
Но поне повечето хора, които познавам, независимо дали ще запазят семейството или не - имат нужда да  знаят истината. има едно малко преимущество в тов ад азнаеш истината - ако и ти имаш вина за ситуацията можеш да промениш нещата и  има шанс повече да не ес стигне до нещо такова.
Докато неведението винаги води до възможност рано или късно другия да се умори да се крие и да си тръгне. Дори и да вижда че си затваряш очите.
Затова лично аз съм на мнение, че ситнитата и търсенето й са НАЙІВАЖНОТО нещо в един брак - не да се лъжем, че сме добре, а да обсъждаме и ОБНОВЯВАМЕ знанията си един за друг и за нашите нужди! Само така можем реално да продължим напред с години - като всеки ден преоткриваме партньора с неговите нови искания, с неговите промени.

Защо аз не писах за мъжа ми - просто се обърках, смотах, а после бях заета да си изясня нещата. А исках да пиша, точно за да дам пример, че няма нито нещо срамно в това открито и легално да споделиш, нито пък споделящия е виновен за нещо. А в този момент чувдствах точно това - сякаш аз съм извършила нещо нередно и аз съм виновна! Мисля си, че това е причината да не се споделя с реалното име - човек се чувства виновен, за нещо дето не  есторил. А в същото време  има нужда да сподели - просто да отпуши гнева, болката и другите негативни емоции. Мисля си, обаче , че когато го правим анонимно - болката остава от факта, че не смееш истински да се откриеш - някак помощта е половинчата, защото най-важното за пострадалия е пълноценно да излее емоциите си и да преодолее този срам и притеснение - все пак грешката не е негова и срама не  енегов! Когато преодолееш чувството на срам, притеснение и самообвинение - тогава можеш ЕВЕНТТУАЛНО и истински да простиш и да продължиш без това да остави в теб болка и самосъжаление. Е да тъгувам, че това ми се е случило... не вече не се чувствам нито виновна /освен за нещата които съм допуснла, че да стигнем до тук/, нито омръсена, нито пък с толкова наранена гордост както преди.

ЗАтова стана много офф, много объркано, но исках да споделя тези неща отдавна. И най-вече - борете се с болката и срама и притеснението - бъдете смели  и споделяйте открито. Обикновено за да се стигне до такава постъпка - имало е криене на емоции и чувства, имало е лъжи... крайно време е да се сложи край на това  исмело да застанете и да кажете "ето това ми се  случи... но аз продължавам напред...". Искрено вярвам, че анонимност в такъв момент и излишна дискретност нищо няма да променят само ще вредят - щото една откритост кара сбъркалия реално да си даде оценка какво е сътворил - чрез погледа и мнението на околните... а и едно публично порицание малко или много винаги действа наказателно като в "Опасни връзки" - публичното порицание може да бъде голямо наказание, а за един съвестен човек - и нещо като ледена кофа с вода - отрезвяващо... Щото остане ли си само между сътворилия глупоста и потърпевшия - има всичмки шансове сътворилия глупостта да се опита да извърти нещата, че виждаш ли не само, че няма вина, ами и за какво толкова се вдига пара /като моя убавец/, докато не кажеш на двама трима  и самото разгласяване му действа отрезвяващо и спират глупости от сорта "ма то нищо нямаше...".
ХАйде успех на пострадалите и дано има по-малко такива ситуации.
ДАли ще търся занапред - надява се не, но за сега усещам, че ако мога ще го проверявам. Това все още не мога да преодоля в себе си. Надявам се обаче да отмине защото усещането е отвратително!

Без доверие в семейството - що за дом е това?  Нали за това живеят двама души?! Никога не съм бъркала по джобове, не ме интересува какви са разговорите и с кой. Не съм наивна, но не искам да се ровя в нещата на другия, имам доверие на децата си, вечерно време си оставям телефона, чантата с оборота от магазина на бар-плота. Е, ако започна да се съмнявам непрекъснато, трябва да ми е само тази мисъл в главата С една дума, пускам канапа до безкрайност. Друго става, ако се получи така, че има издънка.         Нищо не може да ми възвърне доверието, болно и тежко ми става, но съм непреклонна. Интересно, че в такива случаи винаги търся вината  първо в себе си  Сигурно е от зодията- ДЕВА 

Не вярвам...
Не от самото начало разбира се, винаги има някакъв повратен момент... Вярвах му безрезервно, докато не се случи "нещото". Оттогава има периоди, през които се измъчвам много, но не искам да ровя, от страх, че може би подозренията ми ще се окажат верни... А и какво да ровя, мъжът ми си трие всеки СМС след като го прочете... Той твърди, че нищо не се е случило, и че си въобразявам и типично по женски си измислям проблеми, но нали знаете за женската интуиция. Приела съм, че казва истината и не се занимавам повече... просто имам не едно а много наум.

Доверието се гради с г.одини и  мисля че сме постигнали някакъв резултат .Не се ровя в нещата му
не му пипам телефона. Никога не му ровя по джобовете, излиза си когато иска.Всеки има нужда от лично пространство.Не ми е давал поводи за съмнения ,пък и аз като че ли съм се ваксинирала срещу тази болест .От негова страна срещам същото разбиране, въпреки че в последно време човека решил че ме обича и започвал да ме ревнува ,след 10 год брак Много ми е интересно как пък сега взе, че ме заобича?

Доверието за мен е основното нещо в отношенията между двама души. Аз вярвам на партньора си ,но и той не ми е давал поводи да се съмнявам в него.
Но съм преживяла и другото с друг мъж преди време.- Ей,много е мъчително,постоянно да се терзаеш от съмнения.Не е живот това,не го пожелявам на никого.Направо ти разяжда душата отвътре.

Може да звучи като клише, но лъжата е нещото, което винаги ме е наранявало най-много в човешките взаимоотношение.
За щастие имам пълно доверие на мъжа си, той никога не ми е давал повод да се осъмня в нещо. Надявам се отношенията ни да си останат такива и занапред. 
Знам, че истината боли, но ако се наложи, бих наранила някого, отколкото да излъжа. Очаквам и другите да постъпват така спрямо мен. Защото, ако в казаното няма зли мисли, то болката преминава. А после остава само любовта и доверието между хората. 

Вярвам на мъжа си ...но не до безкрайност. Не мога да си представя живота, ако постоянно се съмнявах и търсех под вола теле....наистина, ако има нещо нередно си въобразявам, че ще усетя ....
Била съм в позицията на проверяващата, ровещата, търсещата...но човек, поне аз, стигнах до там, след като усетих, че ме лъжат . При това не ставаше дума за изневяра....много по-лошо ....
Сега, от тази си гледна точка, вече искам да живея по-спокойно, не да си затварям очите при очеизбодни нередности, но просто да не се тровя и самоизмъчвам поради глупости.

"Слди ли се, знай, че ще се хванем"...се пее в една песен  Точно по тази причина не ровя, не следя... и той също. Като цяло си имаме доверие - любовно, парично и всякакъв вид там. Но и двамата май си имаме и по 10-на % резерви. За всеки случай. Поне аз така се отнасям с всички хора.

Имам му доверие. Не ровя в нещата му, в мейла му, не му пипам телефона, не го подслушвам....
Що за семейство ще бъдем, ако непрекъснато се дебнем и си нямаме доверие един на друг ?
Не ми е изневерявал, не ме е лъгал - или поне не знам да го правил.  А ако се случи  - така или иначе не искам да знам .... 

До ровене и мнителност се стига, защото половинката е дала повод за това - някаква промяна в поведението, държанието и пр. От темите за изневерите тук във форума 80% от тях за факт, не просто мнителност. И защото такъв голям процент е факт, другите 20% нормално да станат мнителни и те. Най-често факторът е ниско самочувствие за мен.

Съгласна съм.
Докато бяхме гаджета, мъжът ми е имал забежки, за които разбирах интуитивно. Тогава съм имала повод да се съмнявам и съм проверявала.
След като се оженихме нещата се промениха - може би ние самите да сме се променили. Към днешна дата никой не рови в нещата на другия и никой не пита. Достатъчно зрели хора сме, за да си гласуваме доверие.

Един приятел от студентските ми години имаше следната максима "Не ми е приятел, този който ми каже, че жена ми кръшка, приятел ми е този, който го скрие."
Трябваха ми доста години, за да се съглася с него.
Израснала съм в семейство без никакво доверие м/у родителите. Смело заявявам, че беше ад. Баща ми, бог да го прости, имаше труден характер, а майка ми е много мнителна и често от мухата правеше слон. Понякога се завихряха невероятни скандали, резултата от които беше, че майка ми изпадаше в нервна криза, а баща ми спираше да говори в къщи с месеци. За мен това беше невероятен стрес. Беше ми трудно да гледам, как майка ми буквално се парализира и не може да си поеме въздух, а баща ми си излиза с подсвиркване от стаята. Мразех него, защото я оставяше в такова състояние, и най вече, защото оставяше мен да се справям с това. Мразех и нея, защото често го обвиняваше за пълни дивотии, но си вярваше.
Дори и сега след като него вече го няма, не мога да преценя дали маман е имала основания или не, и ако да, кое е било първо - неговата забежка, или нейните "ровения".
Та с няколко думи, подобни отношения в семейството рефлектират  и в/у децата.

А за моето семейство съм на принципа - "Не искам да знам".
Дано не ми се случва някоя грозна истина да ме удари по главата
Но ако се случи, ще съм бясна, не защото мъжът ми кръшка, а защото не си е направил труда да го направи така, че да не ме нарани.
Съжалявам, че стана толкова дълго.