Зъхи, благодаря ти за темата... радвам се, че си добре!
Виж целия пост
Смисълът на живота
- Публикувана: 11 юли 2006, 16:06 ч.
- Последно мнение: 17 юли 2006, 00:33 ч.
# 31
11 юли 2006, 23:47 ч.
Много хубаво и точно написано!
На Захи желая да не се повтаря случилото се.
Виж целия пост
На Захи желая да не се повтаря случилото се.
# 32
12 юли 2006, 00:00 ч.
дамм Зъхи, много вярна тема, но денят, в който човешкото същество осъзнае че е смъртно и започне да се наслаждава на живота едва ли ще дойде скоро............аз например обичам живота, изпитвам невероятен ужас от смъртта - и то откакто имам Виктор, днес когато бях побесняла заради поредната глупст - нямаме пари, грабнах Виктор и вместо да плача и да се чудя какво да измисля го заведох в гората - събирахме шишарки, цветенца, гледахме птичките - този един час в гората не ми реши финансовия проблем, но ме направи толкова щастлива , че забравих всичко, насладих се на прекрасната разходка с детето ми, вгледах се в погледа му - това чисто езеро от истински емоции и благодарих на Бог от сърце....... 
Виж целия пост
# 33
12 юли 2006, 00:07 ч.
За жалост е така.
Виж целия пост
И аз се мъча това да си напомням, точно така е. А много често ни повлича суетата и се ядосваме за тъпотии...
За жалост е така.
# 34
12 юли 2006, 00:14 ч.
Много пъти мисля за дребните неща от живота,който дори не ги забелязваме.Радвам се за теб,че си се оправила и сега трябва да се пазиш още повече.Водим толкова напрегнат живот,че нямаме време за всички хубави неща които отминаваме или приемаме за даденост за жалост.Много хубава тема накараме да се замисля дълбоко,пази се и успех!
Виж целия пост
# 35
12 юли 2006, 00:25 ч.
Зъхчо, веднага обещай, че няма да се ядосваш и да се притесняваш повече 
, че си изкарваме акъла макар и със закъснение. Чела съм толкова много от постовете ти, че те чувствам наистина близка.. Давай го малко по- 
Трябва да сме благодарни за подобни 'напомняния' колко ценен е живота. След тях се чувстваш по-жив от всякога... и може би по-благодарен. На мен ми се случват често напоследък, макар и под друга форма (мой любим близък претърпя тежка операция и живях почти месец в болницата, та имах доста време да мисля за живота и смъртта).. Пожелавам на всички да живеем по-пълноценно и по-щастливо. Да сме малко по-добри..
ОФФ: Имам познат, който си живее и до ден днешен, но няма да обяснявам как 
Виж целия пост
, че си изкарваме акъла макар и със закъснение. Чела съм толкова много от постовете ти, че те чувствам наистина близка.. Давай го малко по- Трябва да сме благодарни за подобни 'напомняния' колко ценен е живота. След тях се чувстваш по-жив от всякога... и може би по-благодарен. На мен ми се случват често напоследък, макар и под друга форма (мой любим близък претърпя тежка операция и живях почти месец в болницата, та имах доста време да мисля за живота и смъртта).. Пожелавам на всички да живеем по-пълноценно и по-щастливо. Да сме малко по-добри..
ОФФ:
Само да вметна, че от 9-я етаж върху мозайка може и да не умреш веднага...
# 37
12 юли 2006, 22:27 ч.
Случилото се е ужасно, радвам се, че е зад гърба ти.
Носете си новите дрехи, и си ползвайте сватбените сервизи ...
Виж целия пост
Носете си новите дрехи, и си ползвайте сватбените сервизи ...
# 38
12 юли 2006, 22:44 ч.
Радвам се ,че всичко се е оправило и вече си добре! 
За жалост е така.
Затова да се радваме на живота , да се ядосваме по-малко и да пишем във форума само за хубави неща! 
Виж целия пост
И аз се мъча това да си напомням, точно така е. А много често ни повлича суетата и се ядосваме за тъпотии...
За жалост е така.
, да се ядосваме по-малко и да пишем във форума само за хубави неща!
# 39
12 юли 2006, 23:08 ч.
колко добре казано!
П.П. ама наистина много сълзлив постинг
Виж целия пост
Провокирана съм от някои теми в този форум... Няма да навлизам в подробности, но самоубийства заради мъж, лоши свекърви, семейни неприятности между зълви и т.н. ми подействаха особено зле в този момент... Момичета, осъзнайте се! Щи ви кажа какво ме сполетя, за да разберете какво имам предвид...
Малко нетипична ще е за мен тази тема, но ми се ще да си го кажа...
Преди два дни ми се случи нещо кошмарно, като гръм от ясно небе - в един момент бях добре, в следващият - напълно парализирана. Не знам каква е причината - просто ми започна гореща болка в стомаха и гърдите, после мина през корема... започнаха да преминават "иглички" през цялото ми тяло и да се сковавам постепенно... След няколко минути не можех да си помръдна нищо - нито ръцете, нито краката, нито главата... Дори пръстите... Най-ужасното беше, че бях в пълно съзнание и проумявах какво ми се случва... Можех да говоря, после ми се схвана и лицето, не можех да си помръдна и устните... Затрудни ми се дишането... наистина мислех, че това е краят...
Пиша ви всичко това подробно, защото искам да разберете какво ми минаваше през главата... Мислех, че умирам... Молех се само да мога да стана и да отида до другата стая, където спят децата и да ги целуна за последно... Целият смисъл на живота ми ми се струваше, че се състои в това дребно нещо, което не можех да направя...
Помолих се на Господ да се оправя само заради децата си и той ми помогна! Толкова съм щастлива, че съм добре и че сега мога пак да правя такива обикновенички неща като да вдигна дъщеря си на ръце, да й приготвя закуска, да я облека и изведа на разходка... да сборичкам сина си на леглото и да го целуна по рошавата главица... да целуна мъжа си и да разбера колко го обичам...
Искам да ви помоля да помислете за малко поне за дребните радости, за смисъла на целия живот, защото всеки ден може да ни е последен, важното е как сме го изживяли!
Извинявам се за сълзливия пост, ще ми го простите, нали?
Иначе за тези, които любопитстват какво точно се е случило, ще кажа - не знам... Повикахме бърза помощ, дадоха ми нещо успокоително и постепенно се оправих... Казаха - нервен срив, преумора и т.н. Както и да е... вече съм добре, но се чувствам като душевно преродена, исках да го споделя и с вас и да ви помогна поне мъничко и вие да обикнете собствения си живот, както го направих и аз!
Малко нетипична ще е за мен тази тема, но ми се ще да си го кажа...
Преди два дни ми се случи нещо кошмарно, като гръм от ясно небе - в един момент бях добре, в следващият - напълно парализирана. Не знам каква е причината - просто ми започна гореща болка в стомаха и гърдите, после мина през корема... започнаха да преминават "иглички" през цялото ми тяло и да се сковавам постепенно... След няколко минути не можех да си помръдна нищо - нито ръцете, нито краката, нито главата... Дори пръстите... Най-ужасното беше, че бях в пълно съзнание и проумявах какво ми се случва... Можех да говоря, после ми се схвана и лицето, не можех да си помръдна и устните... Затрудни ми се дишането... наистина мислех, че това е краят...
Пиша ви всичко това подробно, защото искам да разберете какво ми минаваше през главата... Мислех, че умирам... Молех се само да мога да стана и да отида до другата стая, където спят децата и да ги целуна за последно... Целият смисъл на живота ми ми се струваше, че се състои в това дребно нещо, което не можех да направя...
Помолих се на Господ да се оправя само заради децата си и той ми помогна! Толкова съм щастлива, че съм добре и че сега мога пак да правя такива обикновенички неща като да вдигна дъщеря си на ръце, да й приготвя закуска, да я облека и изведа на разходка... да сборичкам сина си на леглото и да го целуна по рошавата главица... да целуна мъжа си и да разбера колко го обичам...
Искам да ви помоля да помислете за малко поне за дребните радости, за смисъла на целия живот, защото всеки ден може да ни е последен, важното е как сме го изживяли!
Извинявам се за сълзливия пост, ще ми го простите, нали?
Иначе за тези, които любопитстват какво точно се е случило, ще кажа - не знам... Повикахме бърза помощ, дадоха ми нещо успокоително и постепенно се оправих... Казаха - нервен срив, преумора и т.н. Както и да е... вече съм добре, но се чувствам като душевно преродена, исках да го споделя и с вас и да ви помогна поне мъничко и вие да обикнете собствения си живот, както го направих и аз!
колко добре казано!
П.П. ама наистина много сълзлив постинг
# 40
17 юли 2006, 00:33 ч.
Зъхи, мила преди повече от 10г. ми се случваше същото и то нееднократно.А бях още хлапе дет се вика(на около20г.), но имах базед(БОЛЕСТ НА ЩИТОВИДНАТА ЖЛЕЗА).Първия път беше кошмарен.Станах малко след полунощ да посетя WC-то и след няколко крачки краката ми се подкосиха и започнах да треперя и да се вцепенявам.Едва долазих до стаята на родителите ми и драснах по вратата.Не можех нищо да им обясня понеже челюстите ми се бяха вцепенили, бях вдървена и се тресях.Майка едва ми набута един валидол и вода и след известно време се отпуснах, а след час нямаше и помен.Но за по-сигурно ме откараха до дежурния кабинет на поликлиниката, която е до нас, където няма да забравя как оттегчения деж.лекар ми се присмя ,че такава болест няма 
Въобще никой лекар не ме взе на сериозно и аз ща не ща се научих сама да се справям с тия кризи.С усилие на волята ги прекъсвах още в началото.Разбрах, че така са се подиграли и на моя приятелка, болна от Базед, получила същите кризи.
ТОВА го написах за да знаят страдащите от същото , че може да се контролират и наистина е свързано с нервите(базеда те прави мн. нервен).
А за смисъла имам отговор, но ако го напиша тук може да ме обвини някой в религиозно подстрекаване,при все че мнението ми изцяло почива на Библията, тъй като съм християнка.Но хайде...
Затова ще кажа само ,че един ден всеки ще отговаря за думите и делата си и е добре да живеем така ,че да не се срамуваме от себе си в тоя ден.
Което естествено включва и това да се обичаме и да ценим хората около себе си ,
и да се радваме на всеки подарен ни миг заедно.
Виж целия пост
Въобще никой лекар не ме взе на сериозно и аз ща не ща се научих сама да се справям с тия кризи.С усилие на волята ги прекъсвах още в началото.Разбрах, че така са се подиграли и на моя приятелка, болна от Базед, получила същите кризи.
ТОВА го написах за да знаят страдащите от същото , че може да се контролират и наистина е свързано с нервите(базеда те прави мн. нервен).
А за смисъла имам отговор, но ако го напиша тук може да ме обвини някой в религиозно подстрекаване,при все че мнението ми изцяло почива на Библията, тъй като съм християнка.Но хайде...
Затова ще кажа само ,че един ден всеки ще отговаря за думите и делата си и е добре да живеем така ,че да не се срамуваме от себе си в тоя ден.
Което естествено включва и това да се обичаме и да ценим хората около себе си ,
и да се радваме на всеки подарен ни миг заедно.Препоръчани теми