Антисоциални, интровертни, темерутковци - 2

Да. Но какво от това?
Нямам намерение да се харесвам на всички, натоварващо ми е.

Ох, никак не се чувствам добре от Новогодишните празници насам.
Срам ме е другаде да го споделя, надявам се тук да ме разберете
През почивните дни направо ми беше изтезание с роднини - по цял ден, няколко дни подред...
С радост се върнах на работа. Но сега пък там ми идва в повече. Явно българите сме много емоционални - постоянно някой коментира нещо - или се възмущава, или осмива, или възхавява....Но постоянно се водят някакви дискусии, които мен много ме изтощават - дори само да ги слушам. Винаги има противопоставяне на различни мнения, всеки си отстоява разпалено своето и става страшна какафония.
Имаме написано правило, че трябва да се пази тишина, но никой не го спазва. Един като подхвърли някаква тема, всички останали захапват и няма спиране....
Слагам си слушалки, но пак ми пречи.
Мисля си, че нещо аз не съм наред - защо толкова ме натоварва, когато някой говори Все едно ми товари торба с камъни. Дори да не вниквам в приказките, пак после се чувствам изцедена. Може би, защото ми коства усилия да не вниквам
И направо полудявам от разни "дървени философи", които тръгват да обясняват очебийни неща, или пък на въпроса "Да или не" ми отговарят с есе от 15 минути.... 
Не знам защо на мен толкова много ми тежи. И с времето все повече... Все ми се струва, че ми губят времето с излишни приказки...
А има хора, за които пък приказването води до разтоварване и зареждане с енергия

И аз съм като теб.
Страшно ме изцежда слушането на празни приказки. И при нас уж не трябва да се говори, но има едни бърборини, нямат спиране. Работата не ме изморява, а това непрекъснато говорене.

Как им се говори толкова много, това се чудя аз? Днес, например, толкова да не ми се говори, че няма накъде повече

А имаме и един велик самохвалко... уж младо момче, а не спира да приказва как на някой си изпит го похвалил преподавателят, колко добре направил една таблица в ексел, как само той знае как се прави кафе в кафемашината - как другите не го правят правилно...., как всички по-хубави колежки му са дружки.. (не е сигурно те дали изобщо знаят че е така; също не е сигурно той дали някога изобщо е имал гадже).
Все иска да намери някакъв кусур на другите и да се покаже колко по-добре се справя той. И всичко това с непрекъснато дрънкане...... по цял ден....

Много съм щастлива, че съм сама в стаята в работата.

Завиждам ти много!

Първо да споделя, а после ще си помълча заедно с вас...
Самоопределям се като амбиверт. С лекота общувам, случва се да си разменям по няколко думи или усмивка даже с непознати ако сме се озовали за по-дълго време в затворено помещение. Усеща се когато някой иска да те заговори, но изчаква подходящ момент, затова подхващам първо аз:)
Но и с лекота си мълча. Имам огромна нужда от това понякога. Който е около мен нека си говори, не ми пречи, но като вземе да чака отговор на някакви си риторични въпроси колкото да провери дали слушам... Или пък на мен след като видимо не ми се обсъжда нищо или съм се съсредоточила върху друго да ме питат ”има ли нещо”. Сякаш непременно трябва да има причина, за да иска човек да си помълчи и да си събере мислите. Странно ми е защо в такива моменти ме намират за странна:) Дали защото изглежда да съм душата на компанията, но като съм тиха било подозрително.
Обичам да съм сред хора, но по възможност ако е свързано с работа да не ме разсейват със странични неща и да не гледат да ми запълват всяка свободна минута с приказки. То вярно, че се нагаждам според ситуацията и от всеки разговор гледам да извличам ценното, ама понякога такова изобщо няма.
И ако събеседника ми говори бавно и с равен тон, несъзнателно започвам с изчисленията. Например всяка дума след като бъде изречена вече знам от колко букви се състои, или просто започвам да си сумирам и умножавам мислено произволни числа (не цифри:)) Нали и според Ломоносов математиката трябвало да се обича поне заради това, че подрежда мислите.
Презареждащо ми е да се разходя сама, да се порадвам на цветята собствени или чужди, понякога дори имам нужда да седна да се храня без други наоколо. Или пък да прочета нещо хубаво и позитивно. Обичам поезията.
Колкото до социалните мрежи - и там предпочитам да ми е тихо, пък и самата аз не вдигам шум за нищо със статуси, отбелязвания къде и с кого, всекидневно селфене и пр. Не разпращам и картички на всеки поименно за св. Валентин и Баба Марта, с мисълта и моята стена да не засипват с такива:) Веднъж написано и отправено към всички е достатъчно.
При говоренето с някого -   погледа пак отправен към лицето, но точно в очите да го гледам през цялото време не мога...
И докато пиша се запитах дали не съм повече темерут отколкото амбиверт

Точно за нас си, Маргарита!

Аз да ви се оплача, че изкарах една седмица с ужасно любопитна колежка до мен, едва я изтърпях.
Как може някои хора да не млъкват???
За личните въпроси я отрязах, но другите неща нито ме интересуват, нито искам да я слушам. Цялата биография си разказа.
Изтощавам се, ако някой постоянно ми ангажира вниманието да го слушам.
Добре, че не сме постоянно заедно, че трябва да прилагам по-хард методи, а тя е ужасна клюкарка и ще го преекспонира после.

Здравейте и Честит 3-ти март! Записвам се и аз. От малка съм интровертна, но едва преди някалко години разбрах, че съм такава Дотогава винаги съм си мислела, че нещо не ми е ок, понеже не съм толкова комуникативна, шумна и "нахакана" като повечето хора, с които се срещам и имам в обкръжението си. Имам 1-2 близки приятелки, с които мога да си говоря с часове и ми е приятно, както и с близките ми, приятеля ми, но с непознати, колеги и т.н не ми се получава и обичам да съм по-встрани от всичко. Не обичам големи компании, покрай мен да е шумно и да се говори непрекъснато и умишлено избягвам такива ситуации, включително и на работа. Аз съм адски чувствителна и явно това е причината и да съм интровертна. А пък заради тази си моя чувствителност, се тревожа за мнението на околните, понеже повечето хора не разбират това, как почти не говоря и си ми е добре така.
Забелязвам това и при дъщеря си, има си приятелки от детската градина, но предпочита да си играе сама, а и тя е много чувствителна. Затова и не я насилвам да си говори с някой или да се сприятелява, когато не иска. Точно защота знам какво е Надявам се да не се тормози и тя някой ден заради подобни неща.
П.п.: Тук във форума ми е много приятно, понеже комуникацията не е "очи в очи" и никой не ме насилва да говоря когато не искам

ДеВа, разбирам те:) И аз си имам особено разговорлива колежка. Примирила съм се. Като иска нека разказва за своя живот, но успях да ѝ покажа, че не намирам за редно да си пъха носа в моя. Почвам да ѝ давам едносрични отговори и се усеща  Освен в почивката не спира да дрънка и в работно време, което ми пречи понякога. Забравя някои неща, във връзка с които се впуска в безсмислени спорове... И ми казва, че не е важно кой колко работа ще свърши, а да е свършена. Ок, ама все прави така, че прецаканата да съм аз.  И все излиза суха от водата, как го прави, не знам... С разлика във възрастта сме над 30 години в нейна полза, не че е толкова важно това, но предполагам разчита на опита си и подценява моя. (Макар на тази работа да сме постъпили по едно и също време, т.е. ново е колкото аз мен, толкова и за нея. Та вероятно разчита по-скоро на житейския си опит). Понякога изпадаме в ситуации, в които аз млъквам в знак на несъгласие с нея и си правя нещата по моя начин, че и да я убеждавам ще е безрезултатно.

Нени, характера се формира от ранна детска възраст. Понеже спомена дъщеря си се присетих за собственото ми детство. Аз също като нея имах дружки в детската градина, имам и по-голяма сестра, т.е. имало е си кого да си играя. Но, обичах да играя и сама. Те явно не са харесвали онова, което и аз. Примерно ”Не се сърди, човече”. Нареждах пионки в два цвята за мен и някой въображаем играч. Или се занимавах с куклата, книжката за оцветяване... Не обичах да деля играчки си спомням...

Аз също съм чувствителна и емоционална личност, жегвала съм се от мнението на околните, но никога не го показвам пред тях. Пък ако ще после и да си поплача като съм сама:) Иначе познавам и сълзите от радост:)

Да, комуникацията във форума не е очи в очи, човек се чувства предразположен към споделяне, но като се приобщиш към дадена групичка и се поопознаеш с потребителите, там ставаш леко несигурен и започваш да се съобразяваш докъде да стигнеш в откровенията и дали на някого няма да му дотегне. Поне при мен го има този момент...

Честит празник и от мен!

Аз пък много обичах дс си играя с другите деца. Но веднъж едно ми открадна обувкките на куклата и най- нагло лъжеше, че не е. Като ги намерих при нея, реагирах много остро и всички казаха "е, деца са, какво толкова". Е да де, ама аз не съм си позволявала да крада на другите нещата. Още от тогава осъзнах, че повечето хора не задълбават и така ще е и в бъдеще.

На работа (и не само) не ми пречи да ми говорят, но не и да ме прекъсват, когато говоря д някого. Полудявам, но не го показвам. Гледам да вмъкна по някой коментар, но няма как да бъде засечен от хора, които така нагло биха се врязали в чужд разговор. Та си остава за мен

Момичета,а какви са половинките ви?Като вас или по-общителни?
Мм е много социален,с всеки намира теми за разговор,обича шумните места и компании,няма никакви задръжки и притеснения 

С приятеля ми сме пълни противоположности в това отношение. Точно както ти го описваш, Доли , с изключение на шумните места. Доста добре се разбираме, допълваме се сигурно

Половинката ми е общителна, не прекомерно, но по-скоро е екстроверт. Така ни е добре, не бих имала успешна връзка с някой като мен.