Антисоциални, интровертни, темерутковци - 2

Никой не ги пита какво искат. Твоята работа искат ли да свършат, щом не искат човек?

Благодаря ти   Имах нужда

Мисля, че просто не искат мен. Защото не само, че до сега изобщо не съм била в техния отдел, но и за шеф им идвам, и... много са "щастливи" :/

Момичета, имам един въпрос, който може би не е свързан точно с интровертността, но не зная къде да питам, а и не ми се пуска отделна тема. Случвало ли ви се е да повярвате в някое особено негативно мнение относно самите себе си и то буквално да пречи на целия ви живот? Примерно, аз съм търпяла много критика от майка ми, понякога и от вуйчо ми относно определена моя негативна черта. В началото не съм осъзнавала този "недостатък", защото бях все още тийнейджър, сега съм малко по-голяма и вече разбирам тяхната гледна точка, но стигнах дотам, че сама да си внушавам колко съм "зле", "неспособна" и "как никога няма да мога да направя съответното нещо достатъчно добре", та много често просто се отказвам и не правя нищо, защото или очаквам пак да чуя гадната критика, или просто самата аз си я повтарям на ум и си казвам, че няма смисъл. Имало е и други хора в живота ми, примерно приятели или пък просто познати, които също така с някоя реплика да ме хвърлят в това състояние, в което пак се задейства това негативното и буквално се парализирам и се отказвам да правя, каквото и да е, за да подобря "кусура" си, но така става още по-зле. Ужасно е това.
Донякъде намирам решение в моментите, когато не ми пука, но така пък не искам да нараня точно тези близки хора, които искат от мен подобрение. Но пък и когато насреща виждаш само намръщени физиономии и строгост, как да искаш да правиш нещо?... Явно просто трябва да търпя и да се старая да оправя въпросния недостатък. Лошото е, че аз вярвам, че то е черта от характера ми и каквото и да правя, винаги ще е насилствено и никога няма да дойде момент, в който това нещо "да ми идва отвътре" и вече да не е проблем.

теб какво те притеснява повече? натякването и очакването на околните или реалните вреди, които търпиш в живота си заради въпросния недостатък?
без да знам какъв е - за първото игнор до колкото е възможно /влизането в рамката на чуждите очаквания наистина е неприятно и аз се старая да го избягвам до колкото е възможно, защото не обичам натиск върху себе си/, а ако е второто - опитвай се да подредиш по такъв начин живота си, че да не се налага да попадаш в ситуации, в които недостатъкът се проява и пречи
според мен чертите на характера се омекотяват, не се променят драстично - за това просто приеми нещата и живей в мир със себе си

"недостатък" като описания от теб не съм имала, но сравнително скоро се отървах от едно внушение, а още по-скоро и от едно самовнушение, които бяха управлявали живота ми години наред - чудесно се чувствам, но и двете се случиха малко насила, за това не мога да си присвоя изцяло приноса за промяната

малко спонтанно се записах да уча отново - не зная дали реално това ще ми трябва, но беше чудесен стимул да подредя един куп неща и да планирам т. нар. бъдеще - до колкото е възможно то да бъде планирано

Не мисля, че въпросът ти е свързан с темерутстването. Това е начин на поведение в социума, а тук иде реч, че майка ти явно те е посмачкала с критики и ти е резнала крилата, коетоне й прави чест. Но няма да се отървеш лесно, изисквя време.

Не мога да дам игнор на роднини... тежи ми много. А сега ме е страх и от себе си, защото почнах да изпитвам много гняв и чак агресия. Майка ми примерно си идва от работа и понеже там е тежко и много неща трябва да изтърпи, го стоварва вкъщи. Казвала ми е, че нося лоши черти от рода на баща ми (цял живот е търпяла от свекърва си лошо отношение, което включва много гадни обиди, а сега се грижи и за нея, щото баба ми претърпя инсулт и е инвалид).
Тези лоши черти и въпросните "кусури", за които говоря, са най-вече това, че не съм подреден човек. Че съм "мундар". Тази дума използваме по нашия край. Майка ми е изключително подредена, не я свърта на едно място, винаги чисти. Но тя ми прави забележка, че не подреждам прането така, както тя е казала. За нея всички тези неща са признак на това каква жена си. Кара ми се за това. Постоянно ми натяква, че трябва да се поддържам. Прави ми забележка дори, че не ходя на маникюр. Преди много години някакъв случаен дядо на улицата й казал, че жената се познавала по ноктите и тя това го повтаря като мантра. А аз най-често просто си ги изразявам с нокторезачка и просто не желая да ходя да си слагам гел лак. Това много ме наранява. Аз не съм човек с лоша хигиена. Просто не ми пречи малко хаос и ме мързи постоянно да съм изрядна. Но ще се опитвам да се старая, колкото мога, докато още живея у нас, поне да намаля дразненето, колкото е възможно, макар че тя всеки ден е така. Явно й е дошло до гуша от многото проблеми и отговорности, но аз не мога вместо нея да поема всичко. Не мога и да си променям стила или възгледите каква "жена да бъда", само защото на нея не й харесва... Аз не се определям по гел лака или токчето си. Аз съм по-скоро едно гръндж момиче. Метафорично, даже не толкова стилово.
Аз уж се опитвам да се поправя, но или не ми пука (знам, че в това греша, но наистина явно съм "мизерница"), или като се постарая, почти веднага се отчайвам, защото тя отново не харесва как съм го направила, никога не би ме поощрила с едно "браво" и така...
Аз винаги съм й съчувствала и никога не съм подкрепяла баба ми в несправедливостта. Но не мога повече да търпя това чувство за вина, че съм като "рода на баща ми" и че все нещо не правя както трябва. Просто едва се издържа. Много ми е трудно. Аз живот и здраве скоро ще се изнасям от вкъщи, но ми се искаше всичко да се разреши мирно и кротко. Но явно е нужно да я има тази физическа дистанция, за да се нормализират поне малко нещата. Но ми е тежко. Като прочета някои момичета как казват, че майките им са най-добрите им приятелки, аз никога не бих казала това за моята. Та мен ме е страх от нея и реакциите й, въпреки че тя не е чудовище... не, че няма силна обич между мен и моята майка, не че го няма уважението от моя страна, но толкова да ми тежи тази нейна строгост и песимизъм... и ми писна точно от това чувство за вина, което дори от самото й присъствие изпитвам. И тя не може да го разбере... ревах като магаре даже пред нея, което рядко се случва. По принцип винаги си крия чувствата. Казах й, че явно ме мрази, което не е правилно, знам. Не ме мрази, обича ме, но начинът, по който го показва, с тая строгост ме убива. Нямаше никакъв положителен ефект от сълзите ми. Никакво съчувствие от нейна страна. Тя само се обижда още повече и пак изкарва раните отпреди 25 години, които й е причинило семейството на баща ми...

ти си малка, за това търпиш такива безсмислени глупости
в реалния живот няма никакво значение как е сгънато прането
ако имаш малки деца, работа и още куп ангажименти, може изобщо да не е сгънато, а да е нахвърляно на стола и от там да издърпваш нужната ти дреха, радвайки се, че поне си успяла да го прибереш от въжето на балкона
горе главата

за чувството за вина искрено ти съчувствам, отърви се от него

За съжаление на един интроверт му се отразяват тежко подобни отношения и критики. Аз пък съм търпяла критики от моята майка за точно обратното
Щях да ти напиша да се отделиш, но щом това предстои-е, гледай напред. Не е права майка ти да те ползва за изтривалка, само защото си й дъщеря и вероятно си мълчиш. Но тези отношения не са равнопоставени и трудно се променят.
Ако те успокоява, много хора са така и имат сходен проблем.

Успокоява ме доста, благодаря за думите ви! Много навътре приемам всякакви конфликти и търкания с хората, а какво остава и за роднини!

Не се впечатлявай, опитва се да прехвърли нейните комплекси и измислени правила за справяне с тях на теб, не ги приемай. Тя си ги вярва и си живее според тях, за нея са истина, не е нужно и за теб да са.
Няма как без конфликти, когато другият ги иска. Стискаш зъби и отстояваш своето. Пък хората, които можеш да избираш, ги избираш с нрав като твоя.

Нещо тия дни ме дразнят на работа...споделят се всички лични и интимни неща, а аз просто искам да работя...много ли е да искам малко професионализъм...

Винаги съм се учудвала на хората, и тяхната потребност да споделят интимни неща.

И аз имам усещането, че на работа се прекалява със споделянето. Като казах, че искам да си свърша работата и да си ходя ме изгледаха с поглед, който можете да си представите. Еми не искам да взимам страна и да се включвам в драмите, не искам да споделям за себе си, не искам и да знам за другите. И да, аз съм темерут 😂

Това със споделянето на работа, зверски ме дразни и мен. Първо не желая да си споделям лични неща(всъщност с много малко хора споделям), не изпитвам нужда да го правя, а и съм си патила с "разнасяне" на споделеното на уж приятелка от работа.  Второ, никак не ме интересува как минава ежедневието на останалите в най-малки подробности, че да ми го споделят, кой къде бил ходил, какво правил, или какво ял. Ами не мерси, приятелки имам с тях си споделям.
Скоро едната колежка беше казала "ей голяма тайна пазиш" относно събитие в живота ми. Сякаш трябва всяка сутрин отчет да им давам. Ами не,  не пазя не е ставало дума за подобна тема, за да кажа, а и не е задължително.
На работа сме дошли не да се сприятеляваме. Поддържам добри работни отношения, за повече не е задължително.

И да, и аз съм темерут.

Оф, може ли тук да се оплача. Всичко живо е полудяло, не искам да се занимавам с ни-ко-го, искам да се затворя вкъщи, вечер с малката си говорим за нейните си неща и ми е пре-пре-предостатъчно. Излизам с кучето да дишна въздух, супер ми е. Книжка. Ич и не ми трябва да се социализирам и да им слушам всичкото. Покрай Коледата пък хептен.