Бихте ли си организирали baby shower парти?

Последвах една чуждестранна бюти блогърка (средно известна около 14К последователи). Когато бедата дойде на прага ѝ и диагностицираха 3 и 1/2 годишния ѝ син с нелечима форма на мозъчен тумор, момичето  спря да се занимава с ревюта на продукти, PR пратки и платени реклами. Съпруга ѝ напусна работа, за да прекарва повече време с детето. Всичките средства за живот, лечение и каквото им е необходимо събраха от дарения и кампаниии Тя впрегна целия си арсенал от ресурси и изкара историята на детенцето си на преден план, за да може да събере средствата и същевременно да не пропуска нито един миг от оставащото му време. За мен само това, само по себе си беше нечувано. Освен всичко това, всеки ден, в който детенцето се чувстваше добре и здраво те прекарваха в създаване на спомени - винаги бяха навън, винаги правеха необичайни неща, пътуваха до Дисниленд, тя и съпруга ѝ си подновиха брачните клетви, защото искаха синът им да е там, дори той също получи пръстенче и тримата се "ожениха" така да се каже (защото нямаше изгледи някога той да има такъв ден), всичко беше изместено напред - Коледа се празнува още от средата на Септември, защото не знаеха дали детенцето им ще е с тях, когато истинската Коледа настъпи. За 4 тия му рожден ден тя пусна призив към последователите си да изпратят картичка. Детенцето получи хиляди картички и подаръци от потребители. Трудно е да се пресъздаде усещането от четенето на всеки ъпдейт свързан със семейството им и всяко вълшебно приключение и незабравимите неща, които правиха заедно с ясното съзнание, че е за последно. Детенцето доживя малко след 5-тия си рожден ден, след което почина, но мога да ви кажа, че благодарение на майка си, то имаше по-пълноценен  живот от много възрастни и лично мен ме вдъхнови. В страха, отчаянието и понякога неизвестното да се опитаме да търсим повод за радост, да правим дните си незабравими дори и с риск да няма надежда. Майка му не спираше да обяснява как всяко едно нещо, което правят заедно се усеща безкрайно щастливо и безкрайно тъжно, как тези споделени моменти и спомените, които трупат едновременно ги крепят, но и им разбиват сърцата всеки ден, защото знаят, че няма да продължат дълго. И все пак те избраха да създадат тези спомени, от колкото да се скрият в дупките си в отричане и да очакват безпомощно неизбежното, докато не дойде. Щеше ли детето да запомни тези моменти? Може би само частично и бегло една малка част от тях. Но това, което наистина промени мисленето ми беше, че за тях беше по-важно в това отчаяние и тая тъмнина да търсят поводи да се радват, докато могат, да усетят сладостта на всички моменти, които могат да изживеят, дори и после малко да им погорчи. Дали в момента се връщат към тези моменти? Сигурно за известен период няма да го направят, но според мен, когато отмине малко време ще се радват, че са дали на сина си най-доброто, което могат - пълноценно време прекарано заедно. И да тази история няма нищо общо с baby shower-ите, няма нищо общо с това дали да празнуваме нероден Петко или не, няма нищо общо с това дали едно нещо е изгъзица или не - а с нагласата по едни ширини и тази по други към празнуването на живота преди да го има, по време и след като вече го няма. На тези, които им е интересно или минават през подобни неща мога за вдъхновение да им пратя акаунта на момичето. Тук дори не става въпрос за средства, защото лесно можем да кажем, че с пари става, но има хора, които дори и да имат парите няма да знаят как да ги похарчат или ще се страхуват твърде много дали нещо няма да се обърка, не е ли в момента изгъзица, защо да го правим като сме болни, защо да правим неща, като ще се натъжим, то няма надежда, какво ще кажат хората, бабите, лелите и тн. и тн. и тн. Темата е много обширна и вече прераства в друга дискусия

Като ми се казва да, казвам да, като не искам нещо, казам не. Никога не се е случвало да сгреша и след време да искам нещо, която категорично съм отхвърлиа.
Не съм се срамувала от формите си, дори не съм им обръщала внимание. Минаха над 15 г. от бременността ми и още не е дошъл денят, в който да милея за нея, просто се радвам, че ми мина от главата.
Нямам проблем с чуждите традиции, празнувам всичко, което ми допада.
Моралните устои са последното нещо, за което бих се замислила.

Като ми се казва да, казвам да, като не искам нещо, казам не. Никога не се е случвало да сгреша и след време да искам нещо, която категорично съм отхвърлиа.