Снимки – спомени от близко и далечно минало

"Културният живот на село Дарасун в продължение на много години бе грижливо пазен от една крехка жена. Благодарение на безотказните й усилия тук възниква местен краеведчески музей. В нейния клас в училище децата учеха изкуството да живеят. В умелите й ръце все още се раждат картини и бродерии. Всичко това са резултатите от работата на Виктория Леонидовна Крилова. Трудната младост на младото дарование - Виктория Леонидовна е родена през 1928 г. в град Шилка. Детството й протича в напрегнатите  предвоенни години. Тя помни баща си вечно като военен. „Спомням си, че баба ми написа писмо до командира на баща ми, за да може той да го пусне да види болната си жена. ''Баща ми дойде и донесе голям меден чайник със свинска мас. ” - споделя спомените си тя. На 17 години Вика заминава да учи в Балей, настанява се в общежитие, където една стая споделяли 14 души. Още там тя започва да рисува - помага да се подготвят плакати. Понякога се налага да стои и да работи по нощите. Често имало кражби в общежитието. Колкото и да било трудно в Балей през тези години, Виктория била готова за държавните изпити като никой друг. Агент от Читинския педагогически институт, който пристига по време на изпитите, й предложил да й напише заявление за прием в Историко-географския факултет. Както се очаква, те записват Вика без изпити. И тогава Леонид Феоктистов, нейният баща, умира. Той превозвал бомби до фронтовата линия, и директен удар в колите причинил смъртта на неговите другари. Самият Леонид бил съкрушен. Върнал се у дома и починал на 56-годишна възраст. След дипломирането си Виктория започва работа, което се превръща в смисъл на живота й в продължение на много години. Тя отдава 48 години от живота си на училище №1 в Дарасун. Когато в училище № 2 няма учител по история, тя учи  децата и там. ''Аз трябваше да работя дори в Тиргутей. - Когато нямаше учител по рисуване, трябваше да го заместя. И така, заедно с децата, аз самата се научих да рисувам.'' През 60-те години професор Алексей Баркин от Педагогическия институт идва в Дарасун и предлага на Виктория Леонидовна да организира музей. Идеята не е нова за нея, по това време Виктория вече събира материали за участниците във войната. Тя има три албума с материали за живи ветерани и един за загиналите във войната. Виктория с радост започва да създава музея. За първите експонати се объръща към местното население. Жителите на Дарасун отговорят на молбата и започват да носят намерените учебни мини и колани за картечници. Освен всичко друго, музеят има дори фугасна бомба, която е открита на брега на реката, на мястото на тренировъчната площадка. Виктория Леонидовна провежда активна работа в музея, обикаля местата на декабристите, създава кът от природата, където са представени птици, риби и някои животни, създадени от ръцете й, които в този момент вече ги няма. Макетите на хората са отделна работа. В музея човек можело да види Бурят, семейство, шаман и дори баба и дядо в отделен ъгъл. Старата жена държи в ръцете си въртящо се колело, а дядото - въже. Когато експонатите се преместват в селския съвет, те са наводнени, така че нещата трябвало да се възстановят от самата Виктория Леонидовна.
И сега, както преди, Виктория  все още се занимава с изкуство. Бродерията на нейните произведения е възхитителна. Тя започва да бродира килими и възглавници, когато взели сина й Алексей в армията. За да не скучае в мрачните вечери създава изкусни неща. Някои от нейните творби са представени  на изложбата „Какво могат да направят женските ръце“, където тя получава награда - кристална ваза. След това произведенията й са представяни на различни изложби, но пет картини така и не се завръщат. Когато снахата на Витория - Галина Сергеевна, учител по география, казва, че възникнал въпрос за дизайна на помещенията на кабинета, предложила Виктория, защото може да се справи с всичко, но колегите й не я приели насериозно. И само след известно време, когато цялата работа била готова, две огромни картини върху листове от ПДЧ от пода до тавана, трябвало да признаят, че Галина Сергеевна е права. Както казва самата Виктория Леонидовна - сега  „рисува спомени“. Онези гледки, които са виждани вече в миналото, пейзажи, с маслени бои и акварел.  Гостите й виждат на стените на стаите й нежни изгреви и ярки залези, лъчи светлина, заплетени в зеленина и тъмни сенки от стволовете, падащи на земята.''