Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 386

  • 33 844
  • 739
# 90


Феновете нямат спиране, за разлика от продуцентите.
Ще, ще... и те ще се раздвижат.
Виж целия пост
# 91


Дали не ги повтаряме вече...
Виж целия пост
# 92


 smile3524
Виж целия пост
# 93


Здравейте и добро утро.
Ами днес отново сме в онова наше чакане...
Успешен вторник на всички.
Виж целия пост
# 94

Добро утро момичета Heart
Хубав и успешен ден.
И днес ще чакаме новините и снимките.
Да пием по кафе и към задачите за вторник.
Виж целия пост
# 95
Добро утро,





Момичета,  Heart Eyes

Лек и приятен ден.
Виж целия пост
# 96


Момичета, да сложим и в тази тема превода на историята от бр. 28.
Преводът сега е редактиран от английски.
С благодарност на Light /Свети/.


Безвремие
Енгин Акюрек

Времето е най-добрият автор.
Винаги пише перфектният завършек.
„Светлините на рампата“ (1952 г.)

Измина 1 час 13 минути, откакто се срещнахме. Откъде знаех ли? Никога не бях изживял момент, в който да присъствам напълно, без да мисля за времето. Трябваше да погледна екрана на телефона си, за да мога да асимилирам  какво чувствам. Влюбвах ли се? Или неизвестността на новото познанство ме канеше на пътешествие?

Сякаш бях на ръба на скала, от която мога да падна с една единствена погрешна  стъпка . Химикал, наречен  адреналин, имаше  пълен контрол над тялото ми.  Друга душа, която никога не бях усещал досега, беше обладала сърцето и гласа ми.

Имах най-обикновеното преживяване,  да срещнеш  някого в кафене на улица „Багдад“ (1).

Нямаше смислени съвпадения, които да свързваха времена с места. В тази простота имаше дълбочина, а вътре в тази дълбочина - един вид връзка, плаваща в плитки води.

С гръб към вятъра, тя спокойно седеше на масата точно срещу мен. Пиеше кафето си и четеше книгата си, без да се съобразява, че вятърът вееше косата й.  Първо, корицата на нейната книга привлече вниманието ми. Когато вдигна глава от книгата си, срещнах нейното топло лице, дълбоки очи и гласът й, който беше по-топъл от лицето й.  Знаеше, че е красива. Изразът в очите й свързваше душата й с външния свят. Когато вдигна глава от книгата си, лицето й поздрави вятъра, мен и другите маси. Имаше много топла усмивка на лицето си.

Тя изискано взе книгата между дланите си, вдигна глава и ме погледна.

„Предполагам, че се интересувате от книгата, нали?“  Тя знаеше, че я гледам и следя с очите си, използвайки книгата като извинение.

„Да, корицата й е много хубава. Никога преди не съм чувал името на писателя “

Дразних се, че не знаех нищо за автора. Можехме да говорим за най-обичаните книги на писателя и това можеше да е началото на нашия разговор.

"Обичам Тейлър Харис."

Аз също бих го обичал. Бях направил малко проучване от телефона си, криейки го под масата и се опитах да получа повече информация за автора, без да я гледам, сякаш правя нещо тайно.

„Ще я купя, ако препоръчате автора.“

„Да, да. Особено обичам тази книга. "

„Роман ли е?“

"Това е роман ..."

Романът „Безвремие“, написан от Тейлър Харис през 1997 г., ни накара да се срещнем. Корицата на книгата, която беше по-интересна от името му, обясняваше толкова добре безвремието, че определено щях да си купя и прочета книгата, ако я бях видял преди.

Пожълтелите страници и изтърканата  корица на книгата, показаха, че това е старо издание.

„Старо издание ли е?“

„Отпечатана е през 1997 г. Бях я купила от книжарница втора употреба преди години. Мога да кажа, че това е книгата, която стои  до главата ми в леглото. ”

Чудех се за какво разказва книгата и исках да заспивам  до нея като приказен герой. Чиста душа, топла тишина и голямо сърце, достатъчно за цялото човечество ... Сякаш всички те се събираха в тялото й. Вътрешната й красота сякаш изплува от душата й без усилия.

"Ето... ако искате да го погледнете."

Книгата, която ми подаде, се бе превърнала във магическа сфера. Не бих могъл да пропусна този шанс. Краката ми бяха действали по-бързо от ума ми, дори по-бързо от чувствата ми и ме пренесоха в частта за гости на масата й. Столът до нея беше само за един човек. Стоях над нея като ищец и се преструвах, че гледам корицата на книгата.

„Искате ли да седнете?“

"Благодаря."

Краката ми, които ме доведоха до нейната маса, хвърлиха  тялото ми надолу към стола. Тя протегна ръка, която беше топла като лицето й:

"Казвам се Ебру."

„Обикновено бъркам имената на хората, не ме разбирайте погрешно, ако ви нарека Бурджу.“ Какво нелепо уводно изречение!

"Бурджу?"

„Това не е име, скрито в подсъзнанието ми. Ако името ви беше Бурджу, много вероятно е да бих ви нарекъл Ебру.

"Интересно..."

"Това е номер, който ми играе умът."

На трапчините й се беше появила усмивка. Това беше знак, че можем да си побъбрим.

"Ще пиете ли нещо? "

"Разбира се, чай."

Изминаха 10 минути и 25 секунди, откакто се срещнахме. Устните ни водеха най-хубавия разговор на света. Предадох се така, сякаш години наред бях на една и съща маса с нея. Дори ако вятърът не вееше косата ми, той гъделичкаше сърцето ми. Изживявах  момента, когато вятърът галеше лицето ми на ръба на скала. Сега нямаше нито хълм, нито скала. Имаше маса, топла душа и простичък  разговор.

Отпих глътка чай. Телефонът ми звънеше болезнено, въпреки че беше на безшумен режим. Бях се влюбил преди пет минути, но все още бях гост на масата. Взех внимателно телефона си и излязох извън кафенето. Чувствах се разголен, докато разговарях по телефона. Изреченията, излизащи от устата ми, караха душата ми да изглежда грозна в сравнение с мечтаните изречения, които използвах на масата. Не исках тя да ме вижда такъв. Бях гол и грозен. Бях антигерой в един телефонен разговор, пълен с безсмислени изречения и неразрешими проблеми. Имах нужда от силен глагол, за да се върна на масата.

„Нека поговорим по-късно. Ще затварям. "

"Просто ми кажи кога. Винаги правиш това. "

Изреченията ми отразяваха неудобството от една връзка, която не беше наясно, че вече е приключила.

"Ще говорим по-късно."

С вълнение, че мога да се върна на масата, затворих телефона си и влязох в кафенето. Тя не беше на масата. Романът беше там, до чашата ми с чай. Погледнах към тоалетните и седнах на стола си за гости, опитвайки се да разбера къде се намира. Нямаше я от петнайсет минути и 45 секунди. Огледах цялото кафене. Беше взела  чантата си и я нямаше. Може би е трябвало  да си тръгне. Чаят, който чакаше да бъде изпит, романът „безвремие“  и аз… Чакахме я.

Изминаха 3 месеца, 20 часа и 13 минути от нашето запознанство. Липсваше ми.  Нейното съществуване проникна в мечтите ми, разговорите и дишането ми. Ходех всеки ден в едно и също кафене и седях на една и съща маса с надеждата да й върна книгата и се опитах да подразбера нещо, подобно на моето положение от страниците на книгата. Бях домакин сега в моя кът за гости.

Докато четях страниците, които най-много обичах, един шепот остави топлина на ухото ми, а след това и на душата ми.

"Здравейте."

Това беше нейният глас. Нейното съществуване като облачен глас се бе спуснало на масата ми. Предполагам, че такова нещо е липсата.

"Здравейте."

Безмълвно отговорих на гласа, струящ в душата ми.

"Здравейте."

"Не се притеснявайте, не сте полудял,  нито сънувате."

Говорех си и вероятно изглеждаше като лунатик отстрани. Прошепнах първия въпрос, който ми дойде на ум:

"Защо си тръгнахте?"

"Не съм. Вие ме отпратихте."

"Как?"

"Аз съм героинята на историята, която написахте."

„Не разбирам.“

"Историята, която написахте, нямаше край и искахте да напишете край, като ме отпратихте."

"Липсвахте  ми."

"Отпратихте  ме от кафенето, за да ви липсвам?"

"Можем ли да започнем отначало?"

"Разбира се."

„Искате ли да сменя заглавието на книгата?“

„Вие сте  авторът.“

"Нека да започнем."

"Здрасти, казвам се Бурджу."

Бях взел  нова страница и написах уводно изречение:
Бяха минали 10 минути, откакто се срещнахме ...

____________________________________
(1) Една от най-популярните улици от анадолската страна на Истанбул.

Виж целия пост
# 97


Момичета, да сложим и в тази тема превода на историята от бр. 28.
Преводът сега е редактиран от английски.
С благодарност на Light /Свети/.


Безвремие
Енгин Акюрек

Времето е най-добрият автор.
Винаги пише перфектният завършек.
„Светлините на рампата“ (1952 г.)

Скрит текст:
Измина 1 час 13 минути, откакто се срещнахме. Откъде знаех ли? Никога не бях изживял момент, в който да присъствам напълно, без да мисля за времето. Трябваше да погледна екрана на телефона си, за да мога да асимилирам  какво чувствам. Влюбвах ли се? Или неизвестността на новото познанство ме канеше на пътешествие?

Сякаш бях на ръба на скала, от която мога да падна с една единствена погрешна  стъпка . Химикал, наречен  адреналин, имаше  пълен контрол над тялото ми.  Друга душа, която никога не бях усещал досега, беше обладала сърцето и гласа ми.

Имах най-обикновеното преживяване,  да срещнеш  някого в кафене на улица „Багдад“ (1).

Нямаше смислени съвпадения, които да свързваха времена с места. В тази простота имаше дълбочина, а вътре в тази дълбочина - един вид връзка, плаваща в плитки води.

С гръб към вятъра, тя спокойно седеше на масата точно срещу мен. Пиеше кафето си и четеше книгата си, без да се съобразява, че вятърът вееше косата й.  Първо, корицата на нейната книга привлече вниманието ми. Когато вдигна глава от книгата си, срещнах нейното топло лице, дълбоки очи и гласът й, който беше по-топъл от лицето й.  Знаеше, че е красива. Изразът в очите й свързваше душата й с външния свят. Когато вдигна глава от книгата си, лицето й поздрави вятъра, мен и другите маси. Имаше много топла усмивка на лицето си.

Тя изискано взе книгата между дланите си, вдигна глава и ме погледна.

„Предполагам, че се интересувате от книгата, нали?“  Тя знаеше, че я гледам и следя с очите си, използвайки книгата като извинение.

„Да, корицата й е много хубава. Никога преди не съм чувал името на писателя “

Дразних се, че не знаех нищо за автора. Можехме да говорим за най-обичаните книги на писателя и това можеше да е началото на нашия разговор.

"Обичам Тейлър Харис."

Аз също бих го обичал. Бях направил малко проучване от телефона си, криейки го под масата и се опитах да получа повече информация за автора, без да я гледам, сякаш правя нещо тайно.

„Ще я купя, ако препоръчате автора.“

„Да, да. Особено обичам тази книга. "

„Роман ли е?“

"Това е роман ..."

Романът „Безвремие“, написан от Тейлър Харис през 1997 г., ни накара да се срещнем. Корицата на книгата, която беше по-интересна от името му, обясняваше толкова добре безвремието, че определено щях да си купя и прочета книгата, ако я бях видял преди.

Пожълтелите страници и изтърканата  корица на книгата, показаха, че това е старо издание.

„Старо издание ли е?“

„Отпечатана е през 1997 г. Бях я купила от книжарница втора употреба преди години. Мога да кажа, че това е книгата, която стои  до главата ми в леглото. ”

Чудех се за какво разказва книгата и исках да заспивам  до нея като приказен герой. Чиста душа, топла тишина и голямо сърце, достатъчно за цялото човечество ... Сякаш всички те се събираха в тялото й. Вътрешната й красота сякаш изплува от душата й без усилия.

"Ето... ако искате да го погледнете."

Книгата, която ми подаде, се бе превърнала във магическа сфера. Не бих могъл да пропусна този шанс. Краката ми бяха действали по-бързо от ума ми, дори по-бързо от чувствата ми и ме пренесоха в частта за гости на масата й. Столът до нея беше само за един човек. Стоях над нея като ищец и се преструвах, че гледам корицата на книгата.

„Искате ли да седнете?“

"Благодаря."

Краката ми, които ме доведоха до нейната маса, хвърлиха  тялото ми надолу към стола. Тя протегна ръка, която беше топла като лицето й:

"Казвам се Ебру."

„Обикновено бъркам имената на хората, не ме разбирайте погрешно, ако ви нарека Бурджу.“ Какво нелепо уводно изречение!

"Бурджу?"

„Това не е име, скрито в подсъзнанието ми. Ако името ви беше Бурджу, много вероятно е да бих ви нарекъл Ебру.

"Интересно..."

"Това е номер, който ми играе умът."

На трапчините й се беше появила усмивка. Това беше знак, че можем да си побъбрим.

"Ще пиете ли нещо? "

"Разбира се, чай."

Изминаха 10 минути и 25 секунди, откакто се срещнахме. Устните ни водеха най-хубавия разговор на света. Предадох се така, сякаш години наред бях на една и съща маса с нея. Дори ако вятърът не вееше косата ми, той гъделичкаше сърцето ми. Изживявах  момента, когато вятърът галеше лицето ми на ръба на скала. Сега нямаше нито хълм, нито скала. Имаше маса, топла душа и простичък  разговор.

Отпих глътка чай. Телефонът ми звънеше болезнено, въпреки че беше на безшумен режим. Бях се влюбил преди пет минути, но все още бях гост на масата. Взех внимателно телефона си и излязох извън кафенето. Чувствах се разголен, докато разговарях по телефона. Изреченията, излизащи от устата ми, караха душата ми да изглежда грозна в сравнение с мечтаните изречения, които използвах на масата. Не исках тя да ме вижда такъв. Бях гол и грозен. Бях антигерой в един телефонен разговор, пълен с безсмислени изречения и неразрешими проблеми. Имах нужда от силен глагол, за да се върна на масата.

„Нека поговорим по-късно. Ще затварям. "

"Просто ми кажи кога. Винаги правиш това. "

Изреченията ми отразяваха неудобството от една връзка, която не беше наясно, че вече е приключила.

"Ще говорим по-късно."

С вълнение, че мога да се върна на масата, затворих телефона си и влязох в кафенето. Тя не беше на масата. Романът беше там, до чашата ми с чай. Погледнах към тоалетните и седнах на стола си за гости, опитвайки се да разбера къде се намира. Нямаше я от петнайсет минути и 45 секунди. Огледах цялото кафене. Беше взела  чантата си и я нямаше. Може би е трябвало  да си тръгне. Чаят, който чакаше да бъде изпит, романът „безвремие“  и аз… Чакахме я.

Изминаха 3 месеца, 20 часа и 13 минути от нашето запознанство. Липсваше ми.  Нейното съществуване проникна в мечтите ми, разговорите и дишането ми. Ходех всеки ден в едно и също кафене и седях на една и съща маса с надеждата да й върна книгата и се опитах да подразбера нещо, подобно на моето положение от страниците на книгата. Бях домакин сега в моя кът за гости.

Докато четях страниците, които най-много обичах, един шепот остави топлина на ухото ми, а след това и на душата ми.

"Здравейте."

Това беше нейният глас. Нейното съществуване като облачен глас се бе спуснало на масата ми. Предполагам, че такова нещо е липсата.

"Здравейте."

Безмълвно отговорих на гласа, струящ в душата ми.

"Здравейте."

"Не се притеснявайте, не сте полудял,  нито сънувате."

Говорех си и вероятно изглеждаше като лунатик отстрани. Прошепнах първия въпрос, който ми дойде на ум:

"Защо си тръгнахте?"

"Не съм. Вие ме отпратихте."

"Как?"

"Аз съм героинята на историята, която написахте."

„Не разбирам.“

"Историята, която написахте, нямаше край и искахте да напишете край, като ме отпратихте."

"Липсвахте  ми."

"Отпратихте  ме от кафенето, за да ви липсвам?"

"Можем ли да започнем отначало?"

"Разбира се."

„Искате ли да сменя заглавието на книгата?“

„Вие сте  авторът.“

"Нека да започнем."

"Здрасти, казвам се Бурджу."

Бях взел  нова страница и написах уводно изречение:
Бяха минали 10 минути, откакто се срещнахме ...
____________________________________
(1) Една от най-популярните улици от анадолската страна на Истанбул.[/i][/color][/b]


 smile3525 smile3525

Виж целия пост
# 98


Махта е опреснила списъка с дарителите.
Слагам ги в спойлер - 6 страници са:

Скрит текст:










Виж целия пост
# 99


Махта е опреснила списъка с дарителите.
Слагам ги в спойлер - 6 страници са:

Скрит текст:










Възхищавам се на дарителите. И както винаги повечето са от чужбина.
Виж целия пост
# 100


Обедна целувка.
Дерин целува тати Умут.
Виж целия пост
# 101


"................................................знам, че и най-красивите, и най-тежко казаните слова отлитат, а недоизказаната истина може да те потопи в тъмните дебри на недоизживяното."
Стефан Данаилов, бг актьор
Виж целия пост
# 102


Здравейте момичета  Two Hearts



Момичета, да сложим и в тази тема превода на историята от бр. 28.
Преводът сега е редактиран от английски.
С благодарност на Light /Свети/.


Скрит текст:
Безвремие
Енгин Акюрек

Времето е най-добрият автор.
Винаги пише перфектният завършек.
„Светлините на рампата“ (1952 г.)

Измина 1 час 13 минути, откакто се срещнахме. Откъде знаех ли? Никога не бях изживял момент, в който да присъствам напълно, без да мисля за времето. Трябваше да погледна екрана на телефона си, за да мога да асимилирам  какво чувствам. Влюбвах ли се? Или неизвестността на новото познанство ме канеше на пътешествие?

Сякаш бях на ръба на скала, от която мога да падна с една единствена погрешна  стъпка . Химикал, наречен  адреналин, имаше  пълен контрол над тялото ми.  Друга душа, която никога не бях усещал досега, беше обладала сърцето и гласа ми.

Имах най-обикновеното преживяване,  да срещнеш  някого в кафене на улица „Багдад“ (1).

Нямаше смислени съвпадения, които да свързваха времена с места. В тази простота имаше дълбочина, а вътре в тази дълбочина - един вид връзка, плаваща в плитки води.

С гръб към вятъра, тя спокойно седеше на масата точно срещу мен. Пиеше кафето си и четеше книгата си, без да се съобразява, че вятърът вееше косата й.  Първо, корицата на нейната книга привлече вниманието ми. Когато вдигна глава от книгата си, срещнах нейното топло лице, дълбоки очи и гласът й, който беше по-топъл от лицето й.  Знаеше, че е красива. Изразът в очите й свързваше душата й с външния свят. Когато вдигна глава от книгата си, лицето й поздрави вятъра, мен и другите маси. Имаше много топла усмивка на лицето си.

Тя изискано взе книгата между дланите си, вдигна глава и ме погледна.

„Предполагам, че се интересувате от книгата, нали?“  Тя знаеше, че я гледам и следя с очите си, използвайки книгата като извинение.

„Да, корицата й е много хубава. Никога преди не съм чувал името на писателя “

Дразних се, че не знаех нищо за автора. Можехме да говорим за най-обичаните книги на писателя и това можеше да е началото на нашия разговор.

"Обичам Тейлър Харис."

Аз също бих го обичал. Бях направил малко проучване от телефона си, криейки го под масата и се опитах да получа повече информация за автора, без да я гледам, сякаш правя нещо тайно.

„Ще я купя, ако препоръчате автора.“

„Да, да. Особено обичам тази книга. "

„Роман ли е?“

"Това е роман ..."

Романът „Безвремие“, написан от Тейлър Харис през 1997 г., ни накара да се срещнем. Корицата на книгата, която беше по-интересна от името му, обясняваше толкова добре безвремието, че определено щях да си купя и прочета книгата, ако я бях видял преди.

Пожълтелите страници и изтърканата  корица на книгата, показаха, че това е старо издание.

„Старо издание ли е?“

„Отпечатана е през 1997 г. Бях я купила от книжарница втора употреба преди години. Мога да кажа, че това е книгата, която стои  до главата ми в леглото. ”

Чудех се за какво разказва книгата и исках да заспивам  до нея като приказен герой. Чиста душа, топла тишина и голямо сърце, достатъчно за цялото човечество ... Сякаш всички те се събираха в тялото й. Вътрешната й красота сякаш изплува от душата й без усилия.

"Ето... ако искате да го погледнете."

Книгата, която ми подаде, се бе превърнала във магическа сфера. Не бих могъл да пропусна този шанс. Краката ми бяха действали по-бързо от ума ми, дори по-бързо от чувствата ми и ме пренесоха в частта за гости на масата й. Столът до нея беше само за един човек. Стоях над нея като ищец и се преструвах, че гледам корицата на книгата.

„Искате ли да седнете?“

"Благодаря."

Краката ми, които ме доведоха до нейната маса, хвърлиха  тялото ми надолу към стола. Тя протегна ръка, която беше топла като лицето й:

"Казвам се Ебру."

„Обикновено бъркам имената на хората, не ме разбирайте погрешно, ако ви нарека Бурджу.“ Какво нелепо уводно изречение!

"Бурджу?"

„Това не е име, скрито в подсъзнанието ми. Ако името ви беше Бурджу, много вероятно е да бих ви нарекъл Ебру.

"Интересно..."

"Това е номер, който ми играе умът."

На трапчините й се беше появила усмивка. Това беше знак, че можем да си побъбрим.

"Ще пиете ли нещо? "

"Разбира се, чай."

Изминаха 10 минути и 25 секунди, откакто се срещнахме. Устните ни водеха най-хубавия разговор на света. Предадох се така, сякаш години наред бях на една и съща маса с нея. Дори ако вятърът не вееше косата ми, той гъделичкаше сърцето ми. Изживявах  момента, когато вятърът галеше лицето ми на ръба на скала. Сега нямаше нито хълм, нито скала. Имаше маса, топла душа и простичък  разговор.

Отпих глътка чай. Телефонът ми звънеше болезнено, въпреки че беше на безшумен режим. Бях се влюбил преди пет минути, но все още бях гост на масата. Взех внимателно телефона си и излязох извън кафенето. Чувствах се разголен, докато разговарях по телефона. Изреченията, излизащи от устата ми, караха душата ми да изглежда грозна в сравнение с мечтаните изречения, които използвах на масата. Не исках тя да ме вижда такъв. Бях гол и грозен. Бях антигерой в един телефонен разговор, пълен с безсмислени изречения и неразрешими проблеми. Имах нужда от силен глагол, за да се върна на масата.

„Нека поговорим по-късно. Ще затварям. "

"Просто ми кажи кога. Винаги правиш това. "

Изреченията ми отразяваха неудобството от една връзка, която не беше наясно, че вече е приключила.

"Ще говорим по-късно."

С вълнение, че мога да се върна на масата, затворих телефона си и влязох в кафенето. Тя не беше на масата. Романът беше там, до чашата ми с чай. Погледнах към тоалетните и седнах на стола си за гости, опитвайки се да разбера къде се намира. Нямаше я от петнайсет минути и 45 секунди. Огледах цялото кафене. Беше взела  чантата си и я нямаше. Може би е трябвало  да си тръгне. Чаят, който чакаше да бъде изпит, романът „безвремие“  и аз… Чакахме я.

Изминаха 3 месеца, 20 часа и 13 минути от нашето запознанство. Липсваше ми.  Нейното съществуване проникна в мечтите ми, разговорите и дишането ми. Ходех всеки ден в едно и също кафене и седях на една и съща маса с надеждата да й върна книгата и се опитах да подразбера нещо, подобно на моето положение от страниците на книгата. Бях домакин сега в моя кът за гости.

Докато четях страниците, които най-много обичах, един шепот остави топлина на ухото ми, а след това и на душата ми.

"Здравейте."

Това беше нейният глас. Нейното съществуване като облачен глас се бе спуснало на масата ми. Предполагам, че такова нещо е липсата.

"Здравейте."

Безмълвно отговорих на гласа, струящ в душата ми.

"Здравейте."

"Не се притеснявайте, не сте полудял,  нито сънувате."

Говорех си и вероятно изглеждаше като лунатик отстрани. Прошепнах първия въпрос, който ми дойде на ум:

"Защо си тръгнахте?"

"Не съм. Вие ме отпратихте."

"Как?"

"Аз съм героинята на историята, която написахте."

„Не разбирам.“

"Историята, която написахте, нямаше край и искахте да напишете край, като ме отпратихте."

"Липсвахте  ми."

"Отпратихте  ме от кафенето, за да ви липсвам?"

"Можем ли да започнем отначало?"

"Разбира се."

„Искате ли да сменя заглавието на книгата?“

„Вие сте  авторът.“

"Нека да започнем."

"Здрасти, казвам се Бурджу."

Бях взел  нова страница и написах уводно изречение:
Бяха минали 10 минути, откакто се срещнахме ...

____________________________________
(1) Една от най-популярните улици от анадолската страна на Истанбул.


Свети Мариянка за превода и реализацията му в темата!
Виж целия пост
# 103




https://twitter.com/tanilyasar/status/1168840223373049857?s=20

Танил Яшар съобщава в акаунта си днес:
Правата за публикуване книгата на Енгин Акюрек "Тишина" на арабски език, са продадени на издателство Dar Noon.
Виж целия пост
# 104




https://twitter.com/tanilyasar/status/1168840223373049857?s=20

Танил Яшар съобщава в акаунта си днес:
Правата за публикуване книгата на Енгин Акюрек "Тишина" на арабски език, са продадени на издателство Dar Noon.


 newsm10 Енгин Акюрек излиза извън страната си вече и като писател. Пожелавам му успех!
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия