Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 386

  • 33 844
  • 739
# 195

Добро утро момичета Heart
Хубав и успешен ден !
Честит празник на всички - Рождество на Пресвета Богородица! Здраве за децата и семействата ни!
Виж целия пост
# 196


"................................Само силните си позволяват любов и имат смелост да обичат...."
Силвия Крумова, бг авторка

Скрит текст:

Рождество на Пресвета Богородица е един от трите големи празника в източноправославния календар, посветени на Дева Мария.
Честит Празник!

Марта_49,  Hug  newsm10
Виж целия пост
# 197


Изтекоха ни очите в чакане и търсене на новини за проекта.
Обаче, времето ни приближава към тях.
Днес, може би, ще сме пак на вода...


Виж целия пост
# 198

Релакс, вода... страхотна комбинация.
Ама може пък да ни изненадат с нещо - знае ли човек...
Виж целия пост
# 199






Помните ли? 8 септември 2015. Подготовка за Сеул.
Виж целия пост
# 200

Помните ли? 8 септември 2015. Подготовка за Сеул.
Честно да си призная - забравила съм датата, ама другото го помня. Blue Heart
Виж целия пост
# 201






Помните ли? 8 септември 2015. Подготовка за Сеул.
newsm10
Следваха и още по-приятни от Сеул. Heart Eyes

Йомер/Енгин, победи. Heart Eyes


Виж целия пост
# 202


Момичета, ето разказът на Енгин от бр. 28 на списание "Kafasına göre".
Превод от турски - varna_2, с много благодарност и любов.


Неподвластен на времето
Енгин Акюрек

Времето е най-добрият писател.
То винаги пише най-прекрасният финал.
( от „Светлините на рампата“, 1952)

Познаваме се от един час и тринадесет минути. Откъде знам ли? Знам, защото бях там с цялото си същество и нито за миг не спрях да мисля за времето. Имах нужда да поглеждам екрана на телефона си, за да приглуша чувствата си. Влюбвах ли се или загадъчността, в която беше обвита новата ми позната, ме приканваше да тръгна на пътешествие. Сякаш се намирах на върха на стръмна скала. Само една погрешна стъпка и щях да се търкулна в пропастта. Адреналинът държеше в плен цялото ми тяло. Едно непознато дихание владееше гласа  и сърцето ми.

В кафенето на площад „Багдад“ ми се случи едно най-обикновено запознанство. Не ставаше дума за онези съдбовни съвпадения, които свързват времето и пространството. Беше връзка семла, но изпълнена с дълбочина, дълбока, но плуваща в плитки води.

Тя седеше на отсрещната маса. Сама, спокойна, вятърът подухваше в гърба й. Пиеше кафе без да отмества пречещите й коси и четеше книга, макар и с половин око. Първо корицата привлече вниманието ми. Щом вдигна глава от книгата с интересната обложка, се запознах с топлото й лице, дълбоките й очи и по-топлия от лицето й глас. Знаеше, че е красива. Изражението на очите й хвърляше мост между външния свят и душата й. Лицето й, откъснато вече от книгата, поздрави вятъра, мен и останалите маси. Върху него имаше гореща, много гореща усмивка.
Държейки нежно книгата между дланите си, вдигна глава и ме погледна.

-   Книгата май Ви заинтригува.

Знаеше, че гледам нея, а книгата е само извинение.

-   Да, корицата е много хубава. Не съм чувал името на авторката преди.

Стана ми неприятно, че не знам нищо за писателката. Можехме да поговорим за най-хубавите й книги или за тези, които се кани да напише.

„Тейлър Харис, много ми харесва.“

Искаше ми се и на мен да ми харесва. С телефон в ръка под масата  се опитах да направя бързо проучване. Без да  поглеждам в лицето й, сякаш вършех нещо тайно, събрах информация за авторката.

-   Ако ми препоръчате книгата, ще си я купя.
-   Да, препоръчвам Ви я. Тази книга особено много ми харесва.
-   Роман ли е?
-   Да.

Книгата „Неподвластен на времето“, написана през 1997 от Тейлър Харис, стана повод за запознанството ни. Корицата беше по-хубава от заглавието. Толкова сполучливо отразяваше  вечността, че ако я бях видял по-рано, със сигурност щях да си я купя и прочета. Пожълтелите страници и износеният цвят на корицата подсказваха, че е старо издание.

-   Изглежда старо издание.

-   Отпечатана е през 1997. Купих си я преди години от антиквар. Мога да кажа, че е настолната ми книга.

Беше ми любопитно да разбера за какво се разказва , да положа  глава до любимата й книга  и да заспя до нея като приказен герой. Чиста душа, топло мълчание и сърце, достатъчно да побере цялото човечество. Всичко, събрано в едно и заключено в нейното тяло. Умееше да показва красотата на душата си без никакво усилие.

-   Заповядайте, може да погледнете.

Книгата, която ми подаде с ръка, се превърна в магическо кълбо. Не можех да пропусна такава възможност. Краката  изпревариха мисълта ми, по-точно чувствата ми и се озовах на масата до нея. Имаше един празен стол. Стоя до него, готов да го придърпам и се правя, че разглеждам обложката на книгата.
-   Седнете.
-   Благодаря.
 Краката ми пристъпиха към масата и тялото ми се отпусна в празния стол. Тя протегна към мен топлите си като лицето й ръце.
-   Казвам се Ебру.
-   Трудно помня имена, не се сърди, ако понякога ти казвам Бурджу.
Какво тъпо изречение измислих за начало на разговора!
-   Бурджу ли?
-   Не е име, което крия в подсъзнанието си. Ако се казваше Бурджу, сигурно щях да те наричам Ебру.
-   Интересно.
-   Просто игра на мозъка.
Върху трапчинките й се настани усмивка. Деликатен сигнал, че можем да продължим разговора.
-   Ще пиеш ли нещо?
-   Да, ще пия чай.
Познавахме се от 10 минути и 25 секунди.
Най-прекрасният разговор в света докосваше устните ни. Имах чувството, че от години стоя на тази маса с нея. Вятърът рошеше косите ми и приятно  гъделичкаше  нещо в мен. За един миг, докато стоях на върха на скалата, погали лицето ми. Но сега не съществуваше нито върхът, нито скалата... Само една маса, една топла душа и един съвсем простичък разговор.
Отпих подобаваща на приказките ни глътка чай. Телефонът ми, макар и оставен без звук,  крещеше отчаяно. Преди пет минути се бях влюбил, но все още бях гост на масата. Взех  любезно телефона си и излязох от кафенето. Докато разговарях по него се усещах гол. Сравнени с приказните изречения, които редях преди малко, думите, които изричах сега, разкриваха една грозна душа. Не исках да ме вижда такъв. Бях гол и грозен. Приличах на смазан от неразрешимите си проблеми антигерой в един телефонен разговор, пълен с изречения, които взаимно не се разбираха. Имах силното желание да се върна на масата.
-   Хайде да поговорим по-късно. Затварям.
-   Кажи кога. Непрекъснато повтаряш едно и също!
Думите ми бяха знак за една приключила връзка, която още не е разбрала, че краят е настъпил.
-   Ще поговорим по-късно...
Нямах търпение да се върна на масата, затворих телефона и влязох обратно в кафенето. Но там нямаше никой. Романът стоеше до чая ми.  Погледнах към тоалетната, опитвайки се да разбера къде е отишла, и се настаних на мястото си.  Нямаше я 5 минути и 45 секунди. Претърсих с поглед цялото кафене. Беше си отишла, вземайки чантата си. Може би се е наложило да си тръгне. Чаят, който трябваше да бъде изпит, романът „Неподвластен на времето“ и аз...Чакахме нея.

...........

Познаваме се от 3 месеца, 20 часа и 12 минути.
Липсваше ми. Беше се вмъкнала в мислите ми, в разговорите ми, в паузите между две дихания. Всеки ден ходех в същото кафе с надеждата да й върна книгата. Сядах на същата маса и се опитвах да открия в страниците нещо, което да ми обясни случилото се. Вече не се чувствах гост на масата, мястото се беше превърнало в мой дом. Точно, когато четях любимата си страница едно прошепване заля с топлина първо ухото, а след това и сърцето ми.
-   Здравей.

Беше нейният глас. Беше се превърнала в облак от звуци, които се посипаха върху масата ми. Явно така се чувства човек, изпълнен с копнеж по някого.

-   Здравей.
Гласът й се плъзна в мен и аз отговорих тихо.
-   Здравей.
-   Не бой, не си превъртял и  не виждаш призраци.
Приличах на луд, който си говори сам. Прошепнах въпроса, който ми дойде на ум.
-   Защо си отиде?
-   Не съм си отишла. Ти ме отпрати.
-   Как така?
-   Аз съм героинята в историята, която пишеш.
-   Не разбирам.
-   На историята ти й липсваше край. Когато реши да ме отпратиш, най-сетне пожела да напишеш края.
-   Липсваше ми...
-   Затова ли ме отпрати от кафенето?
-   Може ли да започнем отначало?
-   Добре...
-   Искаш ли да променим името на романа?
-   Ти си писателят.
-   Хайде, да започваме.
-   Здравей, казвам се Бурджу.
Отгърнах нова страница и написах първото изречение:
Познаваме се от 10 минути...


______________________________________

От varna_2:
PS 1. Нито книгата, нито Тейлър Харис реално съществуват. Те са измислени от Енгин.
2. Видях, че заглавието на разказа масово е преведено „Безвремие“, но според мен това не е точният превод. Zamansiz най-често означава подранил, не с времето си, например използва се в израза „ненавременна смърт“. Така че, единият смисъл на заглавието може да бъде „Подранила среща“, изхождайки и от съдържанието на разказа. Второто значение на думата е „непреходен, неподвластен на времето“. Колебах се, но избрах второто значение за превод на заглавието.
„Безвремие“ ми се струва най-малко удачният превод.
Виж целия пост
# 203


Момичета, ето разказът на Енгин от бр. 28 на списание "Kafasına göre".
Превод от турски - varna_2, с много благодарност и любов.


Неподвластен на времето
Енгин Акюрек

Времето е най-добрият писател.
То винаги пише най-прекрасният финал.
( от „Светлините на рампата“, 1952)

Познаваме се от един час и тринадесет минути. Откъде знам ли? Знам, защото бях там с цялото си същество и нито за миг не спрях да мисля за времето. Имах нужда да поглеждам екрана на телефона си, за да приглуша чувствата си. Влюбвах ли се или загадъчността, в която беше обвита новата ми позната, ме приканваше да тръгна на пътешествие. Сякаш се намирах на върха на стръмна скала. Само една погрешна стъпка и щях да се търкулна в пропастта. Адреналинът държеше в плен цялото ми тяло. Едно непознато дихание владееше гласа  и сърцето ми.

В кафенето на площад „Багдад“ ми се случи едно най-обикновено запознанство. Не ставаше дума за онези съдбовни съвпадения, които свързват времето и пространството. Беше връзка семла, но изпълнена с дълбочина, дълбока, но плуваща в плитки води.

Тя седеше на отсрещната маса. Сама, спокойна, вятърът подухваше в гърба й. Пиеше кафе без да отмества пречещите й коси и четеше книга, макар и с половин око. Първо корицата привлече вниманието ми. Щом вдигна глава от книгата с интересната обложка, се запознах с топлото й лице, дълбоките й очи и по-топлия от лицето й глас. Знаеше, че е красива. Изражението на очите й хвърляше мост между външния свят и душата й. Лицето й, откъснато вече от книгата, поздрави вятъра, мен и останалите маси. Върху него имаше гореща, много гореща усмивка.
Държейки нежно книгата между дланите си, вдигна глава и ме погледна.

-   Книгата май Ви заинтригува.

Знаеше, че гледам нея, а книгата е само извинение.

-   Да, корицата е много хубава. Не съм чувал името на авторката преди.

Стана ми неприятно, че не знам нищо за писателката. Можехме да поговорим за най-хубавите й книги или за тези, които се кани да напише.

„Тейлър Харис, много ми харесва.“

Искаше ми се и на мен да ми харесва. С телефон в ръка под масата  се опитах да направя бързо проучване. Без да  поглеждам в лицето й, сякаш вършех нещо тайно, събрах информация за авторката.

-   Ако ми препоръчате книгата, ще си я купя.
-   Да, препоръчвам Ви я. Тази книга особено много ми харесва.
-   Роман ли е?
-   Да.

Книгата „Неподвластен на времето“, написана през 1997 от Тейлър Харис, стана повод за запознанството ни. Корицата беше по-хубава от заглавието. Толкова сполучливо отразяваше  вечността, че ако я бях видял по-рано, със сигурност щях да си я купя и прочета. Пожълтелите страници и износеният цвят на корицата подсказваха, че е старо издание.

-   Изглежда старо издание.

-   Отпечатана е през 1997. Купих си я преди години от антиквар. Мога да кажа, че е настолната ми книга.

Беше ми любопитно да разбера за какво се разказва , да положа  глава до любимата й книга  и да заспя до нея като приказен герой. Чиста душа, топло мълчание и сърце, достатъчно да побере цялото човечество. Всичко, събрано в едно и заключено в нейното тяло. Умееше да показва красотата на душата си без никакво усилие.

-   Заповядайте, може да погледнете.

Книгата, която ми подаде с ръка, се превърна в магическо кълбо. Не можех да пропусна такава възможност. Краката  изпревариха мисълта ми, по-точно чувствата ми и се озовах на масата до нея. Имаше един празен стол. Стоя до него, готов да го придърпам и се правя, че разглеждам обложката на книгата.
-   Седнете.
-   Благодаря.
 Краката ми пристъпиха към масата и тялото ми се отпусна в празния стол. Тя протегна към мен топлите си като лицето й ръце.
-   Казвам се Ебру.
-   Трудно помня имена, не се сърди, ако понякога ти казвам Бурджу.
Какво тъпо изречение измислих за начало на разговора!
-   Бурджу ли?
-   Не е име, което крия в подсъзнанието си. Ако се казваше Бурджу, сигурно щях да те наричам Ебру.
-   Интересно.
-   Просто игра на мозъка.
Върху трапчинките й се настани усмивка. Деликатен сигнал, че можем да продължим разговора.
-   Ще пиеш ли нещо?
-   Да, ще пия чай.
Познавахме се от 10 минути и 25 секунди.
Най-прекрасният разговор в света докосваше устните ни. Имах чувството, че от години стоя на тази маса с нея. Вятърът рошеше косите ми и приятно  гъделичкаше  нещо в мен. За един миг, докато стоях на върха на скалата, погали лицето ми. Но сега не съществуваше нито върхът, нито скалата... Само една маса, една топла душа и един съвсем простичък разговор.
Отпих подобаваща на приказките ни глътка чай. Телефонът ми, макар и оставен без звук,  крещеше отчаяно. Преди пет минути се бях влюбил, но все още бях гост на масата. Взех  любезно телефона си и излязох от кафенето. Докато разговарях по него се усещах гол. Сравнени с приказните изречения, които редях преди малко, думите, които изричах сега, разкриваха една грозна душа. Не исках да ме вижда такъв. Бях гол и грозен. Приличах на смазан от неразрешимите си проблеми антигерой в един телефонен разговор, пълен с изречения, които взаимно не се разбираха. Имах силното желание да се върна на масата.
-   Хайде да поговорим по-късно. Затварям.
-   Кажи кога. Непрекъснато повтаряш едно и също!
Думите ми бяха знак за една приключила връзка, която още не е разбрала, че краят е настъпил.
-   Ще поговорим по-късно...
Нямах търпение да се върна на масата, затворих телефона и влязох обратно в кафенето. Но там нямаше никой. Романът стоеше до чая ми.  Погледнах към тоалетната, опитвайки се да разбера къде е отишла, и се настаних на мястото си.  Нямаше я 5 минути и 45 секунди. Претърсих с поглед цялото кафене. Беше си отишла, вземайки чантата си. Може би се е наложило да си тръгне. Чаят, който трябваше да бъде изпит, романът „Неподвластен на времето“ и аз...Чакахме нея.

...........

Познаваме се от 3 месеца, 20 часа и 12 минути.
Липсваше ми. Беше се вмъкнала в мислите ми, в разговорите ми, в паузите между две дихания. Всеки ден ходех в същото кафе с надеждата да й върна книгата. Сядах на същата маса и се опитвах да открия в страниците нещо, което да ми обясни случилото се. Вече не се чувствах гост на масата, мястото се беше превърнало в мой дом. Точно, когато четях любимата си страница едно прошепване заля с топлина първо ухото, а след това и сърцето ми.
-   Здравей.

Беше нейният глас. Беше се превърнала в облак от звуци, които се посипаха върху масата ми. Явно така че чувства човек, изпълнен с копнеж по някого.

-   Здравей.
Гласът й се плъзна в мен и аз отговорих тихо.
-   Здравей.
-   Не бой, не си превъртял и  не виждаш призраци.
Приличах на луд, който си говори сам. Прошепнах въпроса, който ми дойде на ум.
-   Защо си отиде?
-   Не съм си отишла. Ти ме отпрати.
-   Как така?
-   Аз съм героинята в историята, която пишеш.
-   Не разбирам.
-   На историята ти й липсваше край. Когато реши да ме отпратиш, най-сетне пожела да напишеш края.
-   Липсваше ми...
-   Затова ли ме отпрати от кафенето?
-   Може ли да започнем отначало?
-   Добре...
-   Искаш ли да променим името на романа?
-   Ти си писателят.
-   Хайде, да започваме.
-   Здравей, казвам се Бурджу.
Отгърнах нова страница и написах първото изречение:
Познаваме се от 10 минути...


______________________________________

От varna_2:
PS 1. Нито книгата, нито Тейлър Харис реално съществуват. Те са измислени от Енгин.
2. Видях, че заглавието на разказа масово е преведено „Безвремие“, но според мен това не е точният превод. Zamansiz най-често означава подранил, не с времето си, например използва се в израза „ненавременна смърт“. Така че, единият смисъл на заглавието може да бъде „Подранила среща“, изхождайки и от съдържанието на разказа. Второто значение на думата е „непреходен, неподвластен на времето“. Колебах се, но избрах второто значение за превод на заглавието.
„Безвремие“ ми се струва най-малко удачният превод.


Благодаря ви момичета! smile3525 smile3525

Ох, как ще я намери, като има такива стандарти. Wink Heart Eyes

От сърце!Късмет! Heart Eyes
Виж целия пост
# 204


Баща и дъщеря... екранни.



Отново заедно - в нов сериален проект.
Виж целия пост
# 205


С Керим, чайче. Heart Eyes
Виж целия пост
# 206


Ядосана съм, като Даахан.
Днес, нищо ново за проекта.
Виж целия пост
# 207


Здравейте момичета  Two Hearts

Варна Мариянка за превода и реализацията на разказа на Енгин!

Как се казваше този малък актьор? Сега ще му е още по-лесно, защото вече познава Енгин. Най-вероятно няма да имат общи сцени, но друго си е Енгин аби "да е до теб".
Виж целия пост
# 208


Оставаме на колажчета.
Виж целия пост
# 209


Хайде малко усмивки за  хубава вечер!
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия