Фентъзи и фантастика – тема 18

За шест години — Гералт вдигна глава. — За шест години никой не свърши работа?

— Не — Велерад изгледа вещера проницателно. — Сигурно защото е невъзможно да се свърши и ще се наложи да се примири с това. Говоря за Фолтест, нашия милостив и любим владетел, който все още заковава тези послания по кръстопътищата. Само че доброволците понамаляха. Наистина, наскоро се появи един, който обаче искаше непременно да получи тези три хиляди предварително. Е, сложихме го в чувал и го хвърлихме в езерото.

— Навъдиха се мошеници.

— Така си е. Даже са прекалено много — съгласи се кметът, без да изпуска вещера от поглед. — Затова, когато отидеш в двореца, не искай златото предварително. Ако изобщо отидеш, разбира се.

— Ще отида.

— Е, твоя работа. Но помни и моя съвет. Ако става въпрос за наградата, в последно време започнаха да говорят за втората й част, казах ти за нея. Принцесата — за съпруга. Не знам кой го е измислил това, но ако вампирката изглежда така, както разправят, шегата се получава изключително мрачна. Но пък се намериха глупаци, които да хукнат в галоп към двореца, и веднага се разнесе вестта, че се е появила възможност да се влезе в кралското семейство. По-конкретно — двама чираци обущари. Защо обущарите са такива глупаци, Гералт?

— Не знам. А вещери, кмете? Опитваха ли?

— Имаше няколко, че как иначе? Но най-често, когато чуеха, че вампирката не бива да се убива, а да се свали магията от нея, свиваха рамене и си тръгваха. Заради което моето уважение към вещерите значително нарасна. Е, а после дойде един, по-млад от теб, не му запомних името, ако изобщо си го е казал. Той опита.

— Е, и?

— Зъбатата принцеса беше разхвърляла вътрешностите му на бая разстояние. Около половин изстрел с лък.

Гералт поклати глава.

— И това ли е всичко?

— Имаше още един.

Велерад замълча. Гералт не го прикани да продължи.

— Да — каза най-накрая кметът. — Имаше още един. Отначало, когато Фолтест го заплаши с бесило, ако убие или осакати вампирката, той само се разсмя и започна да си събира багажа. Но после…

Велерад отново снижи гласа си почти до шепот и се наведе над масата:

— После се зае със задачата. Виждаш ли, Гералт, тук, във Визим, има няколко разумни люде, дори на високи длъжности, на които всичко това им е омръзнало. Говори се, че те са убедили тайно вещера да убие вампирката без никакви церемонии и вълшебства, а на краля да каже, че вълшебството не е подействало, че дъщеря му е паднала от стълбите, с други думи — че е станал нещастен случай. Кралят, естествено, ще се разгневи, но всичко ще завърши с това, че няма да плати нито орен за награда. Хитрият вещер отговори, че безплатно можем и сами да се опитаме да убием вампирката. Какво да се прави… отстъпихме, потъргувахме… Само че нищо не излезе от това.

Гералт вдигна вежди.

— Нищо, казвам — продължи Велерад. — Вещерът не поиска да отиде веднага, първата нощ. — Мота се, дебна, обикаля из околността. Най-накрая, разправят, видял вампирката, вероятно в действие, защото чудовището не излиза от ковчега само за да поразкърши снага. Видял я и същата нощ офейка. Без да си вземе довиждане.

Гералт изкриви леко устни в нещо като усмивка и каза:

— Разумните хора вероятно още имат тези пари. Вещерите не взимат предварително.

— Да — отвърна Велерад, — вероятно ги имат.

— И колко са? Според слуховете?

Велерад се усмихна.

— Някои казват, че са осемстотин.

Гералт поклати глава.

— А други твърдят — промърмори Велерад, — че са хиляда.

— Не е много щедро, като се има предвид, че слуховете обикновено преувеличават. В края на краищата кралят дава три хиляди.

— Не забравяй за принцесата — изрече подигравателно Велерад. — За какво да го обсъждаме? Естествено че няма да получиш тези три хиляди.

— Откъде знаеш?

Велерад тресна с длан по масата.

— Гералт, не ми разваляй мнението за вещерите! Това продължава вече повече от шест години. Вампирката убива до петдесет човека годишно, сега по-малко, защото всички стоят далеч от двореца. Не, братко, аз вярвам в магии, виждал съм какво ли не, и вярвам, донякъде, разбира се, в способностите на маговете и вещерите. Но това разваляне на магията е глупост, измислена от гърбав и сополив старец, оглупял от отшелническия си недоимък; глупост, в която не вярва никой. Освен Фолтест. Не, Гералт! Ада роди вампирка, защото спа със собствения си брат. Такава е истината и никакви чародейства няма да помогнат тук. Вампирката яде хора като вампирка и трябва да бъде убита, нормално и просто. Слушай, преди две години хората от някакво затънтено място край Махакам, на които някакъв дракон им ядял овцете, се събрали, утрепали го с тоягите си и дори не сметнали за нужно да се хвалят много-много. А ние тук, във Визим, очакваме чудо и по всяко пълнолуние запираме вратите си или завързваме престъпниците на стълб пред двореца с надеждата, че вампирката ще се наяде и ще се върне в ковчега.

— Добър подход — усмихна се вещерът. — Престъпността намаля ли?

— Ни най-малко.

— Как да стигна до двореца — този, новия?

— Лично ще те съпроводя. А какво става с предложението на разумните хора?

— Кмете — каза Гералт, — защо бързаш? Нали наистина по време на работа може да стане нещастен случай, въпреки моето желание. Тогава разумните хора ще трябва да помислят как да ме спасят от гнева на краля и да подготвят онези хиляда и петстотин орена, за които говорят… хората.

— Ставаше въпрос за хиляда.

— Не, господин Велерад — рече решително вещерът. — Този, на когото сте давали хиляда, е избягал още като е видял вампирката и дори не се е пазарил. Значи рискът струва доста повече от хиляда. Дали струва повече от хиляда и петстотин — ще видим. Разбира се, ще се сбогувам предварително.

Велерад се почеса по тила.

— Хиляда и двеста?

— Не, кмете. Това не е лесна работа. Кралят дава три, а трябва да ви кажа, че понякога е по-лесно да се свали магията, отколкото да се убие. В края на краищата някой от тези преди мен щеше да убие вампирката, ако беше толкова лесно. Мислите ли, че са позволили да бъдат изядени само защото ги е било страх от краля?