Любители на кучета - 99

КОЛЕДА
Смъртта дойде на Рождество
в два и полoвина през нощта.
С отвъден вой я поздрави
обреченото вече мое куче.
Дотичах бос и сънен и прозрях
стояха черни той и Тя,
два мрака със сияйни зъби.
Преди тринадесет години
с червена панделка на шия
едва прогледнал и ме близна
като за клетва звяра Вярност.
Напразно му избрахме име Гай.
(Не Цезар като всеки втори пес.)
Съдбата си не е прекръстил никой
дори след възродителен процес.
Отучихме го да пикае в моите обувки.
И го приучихме великодушно
с храната наша да се храни.
(По правилото на доминиканците
каквото господарят, туй и кучето!)
А тъй отдавна вече ний се хранехме с отрова!
Изял е моята вечеря моят Гай.
Напразно молиме: Прости му, Смърт!
Защото той е знаел какво върши.
Умряха най-напред краката му
и падна.
Погледна ме с огромните си кучешки
говорещи очи:
Не си отивай! Гледай ме докрая!…
И страшно изръмжа. И пак захапа мрака.
Накрая целият приличаше
на някакво извадено сърце,
което бие хвърлено на пода.
Седях до него и държах
издъхващата морда.
А пяната изстина и престана да трепери.
Тогава трябваше да се отвори
вратата на балкона,
както искаше поетът…
В девет часа мъглата се разрежда.
Кълвачът чука по тополата изгнила,
като че ли кове ковчег.
А Гай
лежи увит
в свалената от кухненската маса мушама.
Като свален от кръста.
Пиета!
Аз и художничката непохватно
копаем гроб. В този крив свят
едва намерихме лопата права.
От корени земята пука.
На дъното ръждясал ключ намирам.
Захвърлям го небето да отключва.
А кучето…
А Верността
напъхваме с последни сили
в тази ключалка кална на небитието.
От къщите съседни
през пердета плетени надзъртат
очите на бдителността.
Ще бъде съобщено, че съмнителни лица
укриват труп или съкровище.
Ще разкопаят. И, по дяволите! Нека!
Щом е такава ориста
на всички фараони, цезари, водачи
и рицари на верността…
Вали суграшица. Замръзнали сълзи
на кучешките ангели. Дано все пак
натрупа и покрие гроба,
маскиран с клони като вълча яма.
Философствам:
Вълкът е кучето на боговете.
Вълкът е куче вярно на умрелия стопанин.
А може би човек е бог с умряло куче.
Завършва празникът с елхите лъчезарни,
с подаръците, с прошките коварни…
Но и на Коледа настъпва час, когато
самотници разхождат кучета
под клоните неукрасени.
Забравени даряват спомени.
Потиснати освобождават
човека от световната държава.
А аз вървя през гробището за приятелства.
Разхождам аз само една душа на куче.
Тя тича превъзбудена.
Тя души храстите.
Но няма начин да остави своя знак.
При мен се връща, но не може да ме близне.
И аз не зная как
да я погаля…
А от площада идва вечерна манифестация.
Към телевизията се отправя и скандира:
„Долу правитеството!“
„Долу БКП!“
„Смърт на поетите, които пишат за души на кучета!“
Смърт!
Смърт!
Смърт!
Res, non verba!
                  Любомир Левчев