Тъкмо бях тръгнала да търся психиатър в района и попаднах на форума, та реших да споделя проблема си с още много хора тук, току виж се освестя и без психиатри.
Не знам откъде да започна... може би с това, че никога не съм се разбирала със свекърва си. Просто сме крайно различни хора, за нея мъжът е Бог и трябва да се отнасяме с него като с такъв. Мъжът не трябва да се изморява, трябва да спи, трябва да ходи в офиса, ако може и там да не се измаря, да дойде вкъщи и да му е сготвено и изчистено. Съдбата на жената е друга... Такива размисли винаги са ме вдъхновявали по един особен начин. Патриархално семейство, но не съвсем, защото съвременната жена трябва и на работа да ходи, та и повече пари да изкарва. Пари, пари пари, това е най-важното.
Натоварваше ме, затова си намирах причина да не идвам с мъжа ми като си ходеше, или пък ходех, но гледах да се разсейвам с друго, не с разсъжденията и психоанализата на която ме подлагаше.
Не мога с едно изречение да опиша различията ни, само ще кажа, че не ме намираше подходяща за нейния син.
Аз съм много горд човек за сметка на това, обичам да разчитам на себе си, не обичам да търся помощ от този и онзи, просто трябва да съм или болна или много отчаяна за да звъня на приятели, познати, да идват да ми помагат. Това е другото ни различие. При тях се вика другаря Георги Арабаджиев, чийто син е ел. инженер, тъй като крушката не свети (примерно).
Родих преди няколко месеца. Докато бях бременна, свивахме семейното гнездо, правихме основен ремонт на къща, родилите знаят какво е да си бременна, а гнездото да не е подготвено (говоря за изкъртени стени, без настилки подови, да не говорим за мебели...изпадах в тих ужас) Спяхме в стаята където имаше стени и настилки, съответно всичките ни вещи бяха също там - в 14 квадратни метра. Тогава осъзнах колко много си прилича моят мъж с майка си. Все чакахме тоз и онзи да дойде да направи нещо. Аз не карах много лека бременност, имах кървене, всеки месец тичахме до болницата. Отделно стресът не ми влияеше никак добре. Но пък намерих моето призвание, можех да сглобявам по-дребните неща, както и да боядисвам. Чувствах се добре като го правех. Сглобяването за мен е нещо като сглобяване на едромащабен пъзел. Интересно един вид. Много други неща не можех обаче да правя с корема. Непрекъснато имах контракции, ядосвах се, че не мога да го свърша сама и трябва да чакам мъжа ми, който разбираш ли чака приятеля на неговата майка да дойде да го свърши.
Още тогава започнах да размишлявам по въпроса това ли е човекът наистина с който искам да прекарам живота си? (Преди да ме осъдите, че не съм мислила, като съм се омъжила, ще ви кажа, че не ми е правило впечатление това. Дори се радвах, че познава толкова хора и често имахме различни хора на гости.)
Седми, осми, девети... месец от бременността бяха критични за връзката ни. Превърнах се в един изрод, който ссмо се оплакваше, че му е лошо, филмираше се, че бебето не мърда дни наред и сещате се, онова непрекъснато дуднене, че нищо не е готово. Къде за Бога ще сложим бебето ако родя утре...
Е горе долу оправихме нещата с много нерви от двете страни. Родих, до последния ден сглобявахме мебели.
Прибрахме се вкъщи, свекървата беше дошла да ни помага. Толкова я беше страх от бебето, че е толкова малко, че нищо не правеше общо взето освен да ми обяснява колко лошо е това и онова. Изнервях се още повече, като си тръгна се успокоих, стана ми приятно, радвах се, че съм майка. Бях много щастлива.
Тя започна да идва доста често на гости, да ми обяснява колко пъти на ден трябва да чистя и как. Трудно изтърпявах дните, в които беше тук.
За съжаление тя се разболя, тъй като живее сама, мъжът ми я взе тук. Бях доста либерална, нямаше какво да се направи. Само че дните станаха месеци, а може би ще станат и години. Сега живеем под един покрив. Изключително много недоспиване ми се събра, гледам да не занимавам мъжа ми, защото и той е изморен, само я води по доктори, много се натоварвам физически и психически.
По цял ден сме заедно, непрекъснато ми се натяква, как бебето е слабо, не го храня достатъчно, как сина и е изморен, а аз още не мога да ида да си направя профилактичните прегледи след раждането. Положението е тежко, не знам следродилна депресия ли е това, но вече търся помощ, защото и аз ще се разболея. Някой живее ли с болни свекърви/ тъщи и как се справя?
Виж целия пост
Не знам откъде да започна... може би с това, че никога не съм се разбирала със свекърва си. Просто сме крайно различни хора, за нея мъжът е Бог и трябва да се отнасяме с него като с такъв. Мъжът не трябва да се изморява, трябва да спи, трябва да ходи в офиса, ако може и там да не се измаря, да дойде вкъщи и да му е сготвено и изчистено. Съдбата на жената е друга... Такива размисли винаги са ме вдъхновявали по един особен начин. Патриархално семейство, но не съвсем, защото съвременната жена трябва и на работа да ходи, та и повече пари да изкарва. Пари, пари пари, това е най-важното.
Натоварваше ме, затова си намирах причина да не идвам с мъжа ми като си ходеше, или пък ходех, но гледах да се разсейвам с друго, не с разсъжденията и психоанализата на която ме подлагаше.
Не мога с едно изречение да опиша различията ни, само ще кажа, че не ме намираше подходяща за нейния син.
Аз съм много горд човек за сметка на това, обичам да разчитам на себе си, не обичам да търся помощ от този и онзи, просто трябва да съм или болна или много отчаяна за да звъня на приятели, познати, да идват да ми помагат. Това е другото ни различие. При тях се вика другаря Георги Арабаджиев, чийто син е ел. инженер, тъй като крушката не свети (примерно).
Родих преди няколко месеца. Докато бях бременна, свивахме семейното гнездо, правихме основен ремонт на къща, родилите знаят какво е да си бременна, а гнездото да не е подготвено (говоря за изкъртени стени, без настилки подови, да не говорим за мебели...изпадах в тих ужас) Спяхме в стаята където имаше стени и настилки, съответно всичките ни вещи бяха също там - в 14 квадратни метра. Тогава осъзнах колко много си прилича моят мъж с майка си. Все чакахме тоз и онзи да дойде да направи нещо. Аз не карах много лека бременност, имах кървене, всеки месец тичахме до болницата. Отделно стресът не ми влияеше никак добре. Но пък намерих моето призвание, можех да сглобявам по-дребните неща, както и да боядисвам. Чувствах се добре като го правех. Сглобяването за мен е нещо като сглобяване на едромащабен пъзел. Интересно един вид. Много други неща не можех обаче да правя с корема. Непрекъснато имах контракции, ядосвах се, че не мога да го свърша сама и трябва да чакам мъжа ми, който разбираш ли чака приятеля на неговата майка да дойде да го свърши.
Още тогава започнах да размишлявам по въпроса това ли е човекът наистина с който искам да прекарам живота си? (Преди да ме осъдите, че не съм мислила, като съм се омъжила, ще ви кажа, че не ми е правило впечатление това. Дори се радвах, че познава толкова хора и често имахме различни хора на гости.)
Седми, осми, девети... месец от бременността бяха критични за връзката ни. Превърнах се в един изрод, който ссмо се оплакваше, че му е лошо, филмираше се, че бебето не мърда дни наред и сещате се, онова непрекъснато дуднене, че нищо не е готово. Къде за Бога ще сложим бебето ако родя утре...
Е горе долу оправихме нещата с много нерви от двете страни. Родих, до последния ден сглобявахме мебели.
Прибрахме се вкъщи, свекървата беше дошла да ни помага. Толкова я беше страх от бебето, че е толкова малко, че нищо не правеше общо взето освен да ми обяснява колко лошо е това и онова. Изнервях се още повече, като си тръгна се успокоих, стана ми приятно, радвах се, че съм майка. Бях много щастлива.
Тя започна да идва доста често на гости, да ми обяснява колко пъти на ден трябва да чистя и как. Трудно изтърпявах дните, в които беше тук.
За съжаление тя се разболя, тъй като живее сама, мъжът ми я взе тук. Бях доста либерална, нямаше какво да се направи. Само че дните станаха месеци, а може би ще станат и години. Сега живеем под един покрив. Изключително много недоспиване ми се събра, гледам да не занимавам мъжа ми, защото и той е изморен, само я води по доктори, много се натоварвам физически и психически.
По цял ден сме заедно, непрекъснато ми се натяква, как бебето е слабо, не го храня достатъчно, как сина и е изморен, а аз още не мога да ида да си направя профилактичните прегледи след раждането. Положението е тежко, не знам следродилна депресия ли е това, но вече търся помощ, защото и аз ще се разболея. Някой живее ли с болни свекърви/ тъщи и как се справя?
Аз се съгласявах, ще ги харча разбира се, кой друг да ги харчи, нали светът така е устроен, мъжа да носи хляба а жената да се грижи за децата, ... уф от неадекватни 
