![Wink](/img/emojis/faces/wink.png)
Ние имахме сутрешно преживяване и Бога ми искаше ми се да я набия. Не зная каква е тая първосигналност у хората, когато са безсилни да причиняват болка. Е, не я докоснах, разбира се, ама яда и агресията ми, изплашиха дори мене си.
Та историята е, че около НГ Джина не искаше да излезе извън двора. Всъщност направихме няколко безплодни опита на 2 метра от вратата и после на 100 метра до магазина и там вече се почваше драмата. Тази сутрин с кафето си чета темата аз, чета как Адорабъл всяка сутрин става с 90 минути по-рано и си викам "Ти си егати смотаната, егоистична патка, ставай да си играеш с кучето". А кучето на двора и цялата му фициономия сияе от снега. Седни, ела, бягане и риене в снега и после о чудо, тя поиска да излезе. Обаче толкова екзалтирана и нетърпелива, видимо превъзбудена, че за малко щях да падна докато затварям портата. Пуснах повода (и друг път съм го правила, тя си ме чака). Като хукна това куче... ела, ела, ела, стой - нЕма никой другари. Отсвири ме и изобщо не ме отрази. Надуши се с някакви други кучета и аз успях да я хвана (изкара акъла на един Джак) хванах я навреме, за да не стане на закуска на един питбул. И после в градината - абе тича му се, дивее му се. Отиграхме ела и седни и аз пак пуснах повода, леле толкова кръгове и обиколки с такава скорост скоро не бях виждала. И пак хукна по улицата. Доведе си ме до вкъщи. Аз знаех къде отива, но победнях от вероятността да дойде кола или да се набута в устата на някой зъл куч. Много исках да я ударя. Ама много. И като я стигнах, и като ми се ухили и ме изгледа с тия невинни очи...само дето не я цУнах. Ама още съм й бясна.