Привет,
Доста се чудех дали изобщо има смисъл да пиша, но в реалния си живот
с толкова хора споделих тази история, така че нищо няма да изгубя.
Започвам с кратка предистория:
Първият ми мъж почина преди няколко години от рак на черния дроб вследствие
на нелекуван хроничен хепатит В. Правила съм си изследвания през годините - нямам
и никога не съм имала.
И в наши дни:
Настоящият ми приятел (или вече бивш), с когото сме заедно от почти две години,
беше диагностициран с нехочкинов лимфом. Нашите отношения бяха чудесни, бяхме
изключително близки приятели, любовници, партньори - бяхме си паснали, бяхме се
намерили. Разбира се, не всичко беше цветя и рози - имаше и разправии, сърдене и тн.,
никой не е идеален - въпросният човек е с по-труден характер, сприхав, реже и отсича
без да мисли, после съжалява, но за мен това не е било проблем, винаги съм подавала
ръка (като по-мъдра уж). Повтаряше, че никога няма да ме изостави, че винаги ще се
грижи за мен, че винаги мога да разчитам на него, изобщо беше стабилен, не мисля, че е
имало друга жена, аз се кълнях в него, до такава степен земен и сериозен тип.
До този момент той винаги е бил добре със здравето - непушач, почти непияч, спортен тип,
непоправим оптимист и влюбен в живота. Винаги ме е имал за по-болната и крехката
(оперирана съм няколко пъти от различни неща), тежко преживявам загубите на близки хора
и животни. Поставиха му тази зловеща диагноза след три тежки биопсии и той бая се беше
отчаял. Аз го окуражавах, успокоявах, подкрепях абсолютно безрезервно. Имам известен опит
(майка ми, мъжът ми, близка приятелка...както и да е) - по никакъв начин не съм го оставила
и никога не бих го направила. Всичко започна да се намества, определиха му химиотерапия,
мина първата процедура, чувстваше се добре, бодър, решен да се бори.
И изведнъж - бум! Един прекрасен ден, беше събота, му звъня - не отговаря. Няколко пъти така.
Притесних се, потърсих го по месинджъра, пак същото. Най-накрая изплю камъчето, то да беше
камъче някак щах да го преглътна, но това...Накратко - не знам как и откъде и какво и що, но
човекът ме обвини, че съм го заразила с хепатит С (забележете) и понеже този хепатит се асоциирал
с нехочкиновия лимфом, неговият злокачествен тумор бил от мен. Всички негови мъки и страдания,
които съм му причинила, го отвратили от мен. Не искал повече да ме вижда и чува, мрази ме, край.
И всичко това по месинджър!!! Разтреперих се, започнах да му звъня - затваряше ми. Писах му, че
моят покоен мъж е имал хепатит В, аз нямам и не съм имала, изследвала съм се и той прекрасно го
знаеше, не - не ми вярвал, вярвал на лекарите си. Търсейки отговор откъде му е дошла до главата
лошата болест, той разказал на лекарите си в болницата за нашата връзка, и те единодушно преценили,
че аз съм го заразила с хепатит С и от това бил получил и тумора...Няма да описвам как се почувствах,
как живях като във филм не знам колко дни, но - реших, че за собствено спокойствие, а и като някакъв
реален разумен аргумент, че трябва да знам дали, аджеба, наистина нямам хепатит С. Изследвах се,
резултатът беше напълно отрицателен - нямам и никога организмът ми не е бил в досег с вируса. Писах
му пак с тази информация - и с надеждата, че се е опомнил - нищо подобно. Получих същите думи, но с
добавка - не го интересувало как лъжа и манипулирам хората около себе си, той вярвал на лекарите,
и - което вече съвсем ме втрещи - да не му пиша повече, защото съм щяла да имам неприятности. При
което вдигнах ръце и започнах да се чудя какво се случи с този човек...И така до ден-днешен - ни дума,
ни нищо, дори ме изтри или блокира във ФБ-то, откачена история!
Не съм го търсила изобщо през тези близо три месеца. Все още съм разтърсена, изумена, чувствам се и
донякъде предадена. Освен това ми е мъчно за него, в такива тежки моменти човек трябва да е обграден
с любов и подкрепа от най-близките си хора. Не съм изгубила надежда, че ще се осъзнае, и поне за едно
"извинявай" ще ме потърси. Лошото е, че имаме общи приятели и познати във връзка с хобито ни, и вече
разбрах, че разказвал на няколко човека как съм го зарязала...
Не знам как да постъпя и изобщо имам ли някакъв полезен ход в тази смахната ситуация.
Извинявам се за дългото писание и ви желая хубав и спокоен ден!
Виж целия пост
Доста се чудех дали изобщо има смисъл да пиша, но в реалния си живот
с толкова хора споделих тази история, така че нищо няма да изгубя.
Започвам с кратка предистория:
Първият ми мъж почина преди няколко години от рак на черния дроб вследствие
на нелекуван хроничен хепатит В. Правила съм си изследвания през годините - нямам
и никога не съм имала.
И в наши дни:
Настоящият ми приятел (или вече бивш), с когото сме заедно от почти две години,
беше диагностициран с нехочкинов лимфом. Нашите отношения бяха чудесни, бяхме
изключително близки приятели, любовници, партньори - бяхме си паснали, бяхме се
намерили. Разбира се, не всичко беше цветя и рози - имаше и разправии, сърдене и тн.,
никой не е идеален - въпросният човек е с по-труден характер, сприхав, реже и отсича
без да мисли, после съжалява, но за мен това не е било проблем, винаги съм подавала
ръка (като по-мъдра уж). Повтаряше, че никога няма да ме изостави, че винаги ще се
грижи за мен, че винаги мога да разчитам на него, изобщо беше стабилен, не мисля, че е
имало друга жена, аз се кълнях в него, до такава степен земен и сериозен тип.
До този момент той винаги е бил добре със здравето - непушач, почти непияч, спортен тип,
непоправим оптимист и влюбен в живота. Винаги ме е имал за по-болната и крехката
(оперирана съм няколко пъти от различни неща), тежко преживявам загубите на близки хора
и животни. Поставиха му тази зловеща диагноза след три тежки биопсии и той бая се беше
отчаял. Аз го окуражавах, успокоявах, подкрепях абсолютно безрезервно. Имам известен опит
(майка ми, мъжът ми, близка приятелка...както и да е) - по никакъв начин не съм го оставила
и никога не бих го направила. Всичко започна да се намества, определиха му химиотерапия,
мина първата процедура, чувстваше се добре, бодър, решен да се бори.
И изведнъж - бум! Един прекрасен ден, беше събота, му звъня - не отговаря. Няколко пъти така.
Притесних се, потърсих го по месинджъра, пак същото. Най-накрая изплю камъчето, то да беше
камъче някак щах да го преглътна, но това...Накратко - не знам как и откъде и какво и що, но
човекът ме обвини, че съм го заразила с хепатит С (забележете) и понеже този хепатит се асоциирал
с нехочкиновия лимфом, неговият злокачествен тумор бил от мен. Всички негови мъки и страдания,
които съм му причинила, го отвратили от мен. Не искал повече да ме вижда и чува, мрази ме, край.
И всичко това по месинджър!!! Разтреперих се, започнах да му звъня - затваряше ми. Писах му, че
моят покоен мъж е имал хепатит В, аз нямам и не съм имала, изследвала съм се и той прекрасно го
знаеше, не - не ми вярвал, вярвал на лекарите си. Търсейки отговор откъде му е дошла до главата
лошата болест, той разказал на лекарите си в болницата за нашата връзка, и те единодушно преценили,
че аз съм го заразила с хепатит С и от това бил получил и тумора...Няма да описвам как се почувствах,
как живях като във филм не знам колко дни, но - реших, че за собствено спокойствие, а и като някакъв
реален разумен аргумент, че трябва да знам дали, аджеба, наистина нямам хепатит С. Изследвах се,
резултатът беше напълно отрицателен - нямам и никога организмът ми не е бил в досег с вируса. Писах
му пак с тази информация - и с надеждата, че се е опомнил - нищо подобно. Получих същите думи, но с
добавка - не го интересувало как лъжа и манипулирам хората около себе си, той вярвал на лекарите,
и - което вече съвсем ме втрещи - да не му пиша повече, защото съм щяла да имам неприятности. При
което вдигнах ръце и започнах да се чудя какво се случи с този човек...И така до ден-днешен - ни дума,
ни нищо, дори ме изтри или блокира във ФБ-то, откачена история!
Не съм го търсила изобщо през тези близо три месеца. Все още съм разтърсена, изумена, чувствам се и
донякъде предадена. Освен това ми е мъчно за него, в такива тежки моменти човек трябва да е обграден
с любов и подкрепа от най-близките си хора. Не съм изгубила надежда, че ще се осъзнае, и поне за едно
"извинявай" ще ме потърси. Лошото е, че имаме общи приятели и познати във връзка с хобито ни, и вече
разбрах, че разказвал на няколко човека как съм го зарязала...
Не знам как да постъпя и изобщо имам ли някакъв полезен ход в тази смахната ситуация.
Извинявам се за дългото писание и ви желая хубав и спокоен ден!
