Психологически консултации с Детелина Стаменова

Здравейте, Migito96,
случва се дори на активни шофьори да им прилошее .
Лошото е, че когато това се случи, от този един единствен случай започваме да разсъждаваме генерално - щом веднъж ми се е случило, значи ще се случи отново. Всеки съзнателен шофьор знае, че риска на пътя трябва да се избяга и вероятно отговорността Ви към околните на пътя се включва и ето проблем - да предпазите не само себе си, но и другите.
Феномен на човешкото съзнание е, че умее да генерализира негативния опит с цел да избегне бъдещи грешки. Това еволюционно предимство обаче е и капан - като във Вашия случай. Затова по-скоро бих Ви препоръчала да се концентрирате върху това да поддържате кръвното си - особено в жегите - да не е ниско по естествени методи и това постепенно ще върне сигурността Ви на пътя.
Поздрави,
Детелина

Здравейте!
Имам един проблем свързан със съпругът ми още от началото на връзката ни преди 7 год, който и до ден днешен ме тормози много. Това е неговата неточност - въобще не може да си преценя времето, но не се и старае да го направи. Неговата логика е, че щом съм вкъщи, значи не бързам за никъде и няма нужда да ми съобщава, че ще закъснее (за пореден път). Коментирали сме проблема по спокоен начин, никога не го нападам директно от вратата. Всъщност винаги се старая да го посрещна с усмивка и с позитивизъм, за да му остане хубаво чувство от прибирането у дома.
Въпреки че е много отдаден татко, по едно време дори си мислих, че заради детето гледа да се прибере късно - тогава се разбрахме, че независимо кога се прибере ще си играят 1 час заедно без мен, дори да се наложи да сложим детето да легне по-късно. Оказа се, че не е в това проблема.
Напоследък осъзнавам, че колкото и да говорим, той няма никаква нужда да променя нещо в себе си. Май и не осъзнава колко много ми влияе тази негова черта. Следователно реших, че промяната трябва да дойде от мен. Да обаче колкото и да се опитвам да се примиря и да приема, че това ще е реалността на нашето семейство - не ми се получава. Казвам си, че няма нужда да гледам часовника и да се ослушвам дали ще се прибере щом стане 18ч и че не трябва това да определя настроението ми. Да обаче не мога - днес за пореден път развалих иначе прекрасното си настроение, заради половин часово закъснение и сега стоя изнервена и крива, докато на мъжа ми казвам, че просто съм изморена. Моля за съвет как да направя така, че това нещо да не ме контролира?
Дано проблемът ми не ви се струва тъп. Благодаря предварително!

здравейте,
Имам нужда да намаля темпото и не знам от къде да започна. Работя и живея в чужбина, децата ми са 7 и 8, мъжа ми и той работи. Аз съм програмист, работя основно с мъже, в къщи съм с 3 мъже, имам приятелки жени, те също са работещи и се надъхваме постоянно как още трябва да работим. През последната седмица много мисля от къде да започна, за да се поспра, да не си поставям нови и нови задачи, да се наслаждавам на живота и да не се въртя в спирала. В работата се справям и ми харесва, но ми идва в повече - училище, деца, домакинство.
Имам ограничен брой дни отпуска и това е така вече 20 години…

Здравейте, МамаЮли,
ах, закъсняващите... ах, тези чада да неработещите часовници... могат да те изкарат извън релси...
Въпросът Ви не е тъп, определено, пък и сте стигнала момента, в който вече сте наясно, че ядосването не помага. Закъсняващият във Вашия случай е просто "такъв", без жилката на увреждащо поведение за семейството (да речем да е алкохолик), затова и сте права, че Вие не трябва да се ядосвате, а че той може да се промени.
Направете така, че да Ви е добре - независимо дали ще е затова какво да правите с детето или какво искате от деня/вечерта за себе си. Спомняте ли си игрите на кукли от детството - слагате едната кукла тук, другата тук и те правят нещо заедно, имат определени реплики и децата си играят на "гледане на бебе", "пикник" и т.н. Когато единият не играе и се разсейва, този, който остава се сърди. Затова вместо да играете на "сега ти ще дойдеш, аз ще направя това", може да го промените с един участник и да оставите партньора Ви да се присъедини към Вашата идеална вечер с детето. Не вярвам да се влюби в нея и да започне да се прибира по-рано, но пък за Вас ще е по-приятно, ако я направите по свой тертип.

Здравейте, Нинасим1,

Чувала ли сте за майндфулнес. Това е подходяща първа крачка по пътя, който сте избрала. В моята практика използвам тази, да кажем идея, и много работи за хора, които са в този етап на живота си, в който идва ред на промяна на баланса от работа към работа и почивка.

Поздрави,
Детелина

Здравейте, от около седмица и малко имам проблеми със стомаха - гадене, къркорене на червата, липса на апетит, моментна лека болка в горната част на корема. Те се засилиха много когато прочетох в интернет, че тези симптоми водят да злокачествени заболявания. Само като си помисля за това ми се свива всичко и се изпотявам цялата. Ходих на ехографско изследване, резултатът от което е леко възпалена лигавица, на личният си лекар и имам изписана терапия. Знам, че гастроскопията е най-сигурното изследване, но ме е страх от резултата. Освен това съм притеснена и от предстояща в края на месеца операция на дъщеря ми. Непрекъснато говоря с близките за тези мои мисли и усещания и всички смятат, че нещата идват от психиката ми. В интерес на истината има моменти, в които се чувствам добре и такива, в които ми е много черно и тревожно - например вчера бях добре, днес обаче се събудих с гадене и всичко тръгна наобратно. Всичко това ми се отразява на качеството на живот. Не мога да се концентрирам. Понякога само при мисълта за храна ми става гадно. Цялата си енергия насочвам към това. Опитвам се да прогоня лошите мисли за лошите болести, но не успявам нацяло. Знам, че има техники за това. Моля, споделете мнението си, за което предварително Ви благодаря! Само да споделя, че съм карала Ковид два пти - през 2020г. и през януари тази година.

Здравейте, Пепина,

този линк обяснява вероятно част от проблема.https://www.detelinastamenova.com/2017 … 0%B7%D1%8A%D0%BA/
като техники (но те не са достатъчни винаги) бихте могли да намерите тук
https://www.detelinastamenova.com/2014/08/blog-pos-15/

Благодаря Ви. Може ли отново да ми изпратите първия линк, тъй като не се отваря.

Здравейте,пиша Ви,за да ми помогнете с насоки как да се справя с хипохондрия, отключила се след тежко преживяване на смъртта на близък човек!Преди това не съм имала проблем,но като видях как всичко се развива за два месеца и нещо се преобърна в мен и моите виждания за живота и смъртта.Пречи ми да живея нормално,страх ме е за моите близки и за мен,опитвам се да го превъзмогна,но всяко неразположение го свързвам с най-лошото...Не съм споделяла с никого, но вътрешно се измъчвам от много време. Не искам да съм такава, искам да живея и мисля както преди,но как да го преодолея...

https://www.detelinastamenova.com/2017/01/%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0% … 0%B7%D1%8A%D0%BA/

Съчувствам Ви за загубата Ви - срещата с липсата на важен човек задава толкова много въпроси за това как да продължите и възможно ли е това да се случи. Траурът е свещенно време на нашата близост с важните ни хора. Тогава идва въпроса и как бихме могли да понесем и други липси - и в опита си да се спасим от нещо, което не контролираме може да запълним времето и пространството с тревога и прекомерна грижа.
Как да го преодолеете? Естествено ще Ви напиша да потърсите терапевт, защото с моите колеги в обучението си научаваме как да сме с другите в такива моменти. Но също ще Ви напиша, че няма да живеете и мислите както преди, но бихте могли да намерите спокойствие в душата си.

Здравейте имаме следният много странен, но определено сериозен проблем с нашия син на 2 години и половина( надявам се, че не в проблем, че питам за дете). Таткото работи много и като цяло само събота и неделя имаме време да прекараме семейно. Цяла седмица малкият се държи добре, има тук там бели, но нищо кой знае какво. Разходките са ни приятни, слуша ме и като кажа да се прибираме няма тръшкане. Дойде ли събота и неделя той става отвратителен. Мъжа ми е много спокоен, обича да играе с него, да го гушка като цяло е 50 пъти по-търпелив от мен. Малкият обаче се държи ужасно с него, постоянно се тръшка, прави само на пук, тряска врати, пищи....някакъв кошмар. Навън е намръщен, не иска да играе, реве за всичко...все едно съм с различно дете. Таткото постоянно му обеснява, говори му, опитва постоянно с добро, не му посяга, не му крещи.. в нас никога не се стряскат врати, не се крещи. Изобщо не обичаме такива неща и не ги и правим. Защо е според вас тази разлика в отношението? Имаме бебе и когато таткото го няма Митко(така се казва нашият син )  гали бебето, целува я и много й се радва. Когато таткото е вкъщи е супер агресивен, цели я с играчки, опитва се да я удря...ужасно е. Просто всеки път мъжа ми като почива в нас е кошмар. И това разбира се за него е най- гадно. Как да подходим с него като никакви разговори не помагат.

Здравейте, не знам дали бихте могли да ми дадете някакъв съвет по моя въпрос, но не пречи да опитам. Ако има значение на 30г съм.
Как да създада приятелства? Какви стъпки да предприема?
От малка ми е било трудно и никога не съм имала много приятели. Обикнивено 1-2-3 по-близки приятелки. Имало е на няколко пъти моменти, в които оставам буквално с една приятелка и това много ме стресира. Ако остана и без нея какво правя? Даже и на едно кино няма с кого да отида. Както се казва, ще се спъна и ще си изкълча крака и няма на кой да разчитам да ме придружи до спешното. През годините съм срещала хора разбира се и съм била в някакви компании, но обикновено не се сближавам с тях и не се задържа познанството ни във времето. Понеже работя в екип, преди пандемията поне се виждах с колегите през деня и вечерите като имам 1-2-3 приятелки си оплътнявах времето, но вече трета година работим от вкъщи и вече и с тях не се виждаме (а и научих, че в работата отношенията са колегиални и не точно приятелски). Не знам къде греша. Дали е вярно това, че колкото по-добър си, толкова повече ти се качват на главата (или не те вземат на сериозно)? Бих казала, че изглеждам норнално, обличам се нормално, едва ли причината е външният ми вид, защото пък от мъже съм получавала комплименти. Това да се запиша на танци или зумба, или друг курс, не работи. Пак не създавам приятелства на такива места. Хората отиват там да свършат това, за което да отишли и си отиват. Не знам как да поправя положението, в което живея. Като бях по-млада като, че ли беше по-лесно сприятеляването, но на тази възрасъ вече повечето хора са семейни, с деца и тн и не е приоритет приятелството май.

Здравейте!
Благодаря за възможността да задам въпроса си тук! Искам да споделя за нещо, което ме измъчва и се надявам да чуя някакви утешителни думи. Не се чувствам никак добре с работата, която върша. Вече повече от 2 години съм на това работно място и се чувствам изтощена. Постоянно се колебая между това дали да я сменя или да продължа да се опитвам да я харесам. Не знам как точно да опиша това, което чувствам, но... много ми тежат "очакванията" на близките и обществото към мен в професионално отношение. Завърших един от най-скъпите частни университети в страната. Родителите ми дадоха много от себе си. Специалността ми е много "престижна". Напоследък получавам все нови и нови задачи в работата си, които изискват страшно много концентрация, постоянно учене и напрежение. Уморена съм от интелектуална дейност. Това е истината. Трудно ми е дори сама пред себе си да го призная, но вече ми идват такива мисли, че бих била по-щастлива просто да работя в някой магазин. В никакъв случай не искам да кажа, че да работиш в магазин не е престижно, просто не мога да се освободя от тези очаквания на мен самата и на другите към мен. Цял живот много съм държала да бъда интелигентен и начетен човек. Цял живот се справях добре в училище, четях, образовах се. Но не се справям добре с новите задачи, изтощена съм и не ми е интересно. В такива моменти си казвам, че най-вероятно не съм чак толкова умна, щом не мога да ги разбера с лекота, като другите си колеги. Искам да имам работа, в която се развивам, но не искам да е задължително свързана с интелектуална дейност, поне не в толкова напрягащ вид. Честно казано, не знам какво точно да Ви попитам. Просто исках да споделя и да кажа, че ми тежи тази "отговорност" вечно да учиш и да се усъвършенстваш. Не знам защо това се смята за престижно и не знам защо се смята, че човек не трябва да спира да учи. Понякога просто се измаряш от интелектуалност и ти се иска нещо простичко... как да го намеря в живота си... Как да се откажа от болните амбиции?

Здравейте,

Във връзка с повишената служебна натовареност на Детелина Стаменова са възможни по-дълги срокове за отговори в темата. Предварително Ви благодарим за разбирането!