Звездни компромати - Април'20

Г-н Кроу, кой е най-големият Ви порок?

Пушенето. "С километри". Обичам и да пия, но не пия всеки ден. Дори не съм сигурен дали пушенето трябва да се счита за порок, трябва да има някаква друга дума, която да описва този абсурд.

Опитвал ли сте се някога да спрете?

Спирам и после пак започвам. Ужасно е, че когато все пак спра, силата и решимостта ми ме напускат. Опитвал съм се да откажа цигарите и постепенно, опитвал съм и със заместители на цигарите, с никотинови лепенки, но не успявам. През 2010 г. бях спрял да пуша за около 4 месеца, заминах за седмица за срещи с пресата в Ню Йорк и на третия ден вече виках "За Бога, дайте ми една цигара!" Но не желая да защитавам или да заклеймявам пушенето. Хората да правят каквото решат. Взех глупаво решение по този въпрос, когато бях млад и сега се справям с последствията от него.

А намесвате ли се, когато децата ви взимат глупави решения, или ги оставяте да правят своите грешки?

Е, имали сме много различни ситуации. Особено заради начина, по който използват компютрите в наши дни. Това направо кара дъхът ми да спре. Само като си помисля на какво са изложени умовете и сърцата на тези млади момчета на такава крехка възраст... на неща, за които ние дори не сме подозирали, че съществуват до 20-тата си година. Но те имат достъп до тези неща и това е плашещо.

Това ги кара да пораснат по-бързо, което не винаги е хубаво, нали?

Точно така. Цинизмът се прокрадва в тях от все по-млада възраст. И това не е никак здравословно. Когато човек е по-зрял, може да разбере кое да нарече глупост и кое не. Но, когато си толкова млад и цинизмът вече е стигнал до теб, губиш вяра в образованието, в учителите, в хората в униформи, които ти казват какво да правиш. И какво става след това... децата се губят в компютрите си, защото те са единствените, които им дават сигурността и информацията, която искат в живота си. Когато компютърната игра ти е много по-интересна от урока ти по история, вече се намираш на едно не много добро място.

Тогава къде идва киното в тази схема? Стремите ли се да ги предпазите и от насилието и секса от екрана в такъв случай?

Добре... да вземем за пример филмът "Стая" (бел.ред. драма от 2015 г. на режисьора Лени Ейбрахамсън). Мога да го оценя от гледна точка на кинематографията и заради напрежението, което породи в мен, но имам ли нужда от това в живота си? Имам ли нужда да го преживея? Няма толкова голямо значение какво идва от екрана, има значение тъмнината, която то извиква вътре в теб.

Какво имате предвид?

Имат значение нещата, които ти си представяш и след това прилагаш в живота си. Не съм сигурен, че мрачните аспекти на човешката личност могат да бъдат поучителни за нас... Едно е сигурно: ако образоването на децата ни не е наш приоритет номер едно, значи не се развиваме в правилната посока.

Вашите родители ли Ви възпитаха в този морал?

Разбира се, но предполагам, че това е съвсем нормално.

Те по-мъдри ли са от Вас?

Майка ми със сигурност е. Баща ми също. Родителите ми не са строги и осъдителни хора. Те са по-скоро на принципа "Живей и остави другите да живеят!". Техният морал не отговаря толкова много на общоприетия. Например, въпреки че са женени от 55 години, те не мислят, че такъв трябва да бъде животът и на другите хора. Да, те са имали своите добри и лоши моменти, но са останали заедно, защото се чувстват добре един с друг. А когато имаш деца, започваш да гледаш на всичко в живота от перспективата какво искаш децата ти да получат от едно или друго нещо.

Това промени ли и Вас или начина, по който постъпвате?

Разбира се. Например напълно осъзнавам, че ако има друга жена в живота ми и тя стане част от техния живот, това ще ги побърка. Те са наясно, че с майка им сме разделени, но това не означава, че ще са ок с това аз да водя различни жени вкъщи и да парадирам с това, че не съм женен. Като майки и бащи всички трябва да си даваме сметка за това. Точно както моите родители са били за мен, така и аз се надявам да бъда модел за подражание за децата си.

Като човек който е под светлините на прожекторите, не Ви ли се налага да бъдете още по-идеален модел за подражание?

Аз съм от онези хора, които другите обичат да сочат с пръст. Много е лесно да ме наречете с различни имена. На мен изобщо не ми пука за това. Но ме е грижа как това ще се отрази на децата ми.

Имате предвид начина, по който ви описват медиите?

Да, но не мога да ги спра. И те виждат всичко това. Дори да им е забранено да пишат името ми в Google, когато са вкъщи, това не значи, че не го правят, когато са на гости у приятели. Хиляди пъти е трябвало да им обяснявам какво ли не. Но по някакъв странен и смешен начин това може да се окаже и полезно.

Защото по този начин не Ви идеализират ли?

Точно така. Някои хора израстват, идеализирайки родителите си твърде много и когато, в някакъв момент, видят, че те са просто хора, всичко се изпарява и те губят почва под краката си. С моите деца аз винаги съм се старал да бъда колкото е възможно по-истински. Имам свои собствени морални стандарти. Познавам разликата между правилно и грешно и така че чувствам добре. Ако и вие живеете според своите морални стандарти, и вие ще се чувствате добре. Ако живеете според морала на някой друг и заради някой друг, не бих бил съгласен с това. И ако аз съм този някой друг, не бих поощрявал децата си да живеят в тази заблуда.