Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
В последно време изпитвам изключителна тревожност, че нещо може да се случи с детето ми (на 2 години), което може да наложи хоспитализация и оттам се завърта един кръг, в който си представям как детето ми ще бъде само в болница, как ще се държат лошо с него, как ще се държат лошо с мен, как ще се чувства изоставено, как ще бъдем в пълна безизходица... Аз по принцип съм тревожен човек, с трудности в общуването, със страх от това някой да не ми се скара, да не ме нагруби, да не се изложа, от авторитети...Тези мисли започнаха след посещение в детско хирургично отделение по проблем, който не изисква някакво лечение, и допълнително се влошават от затруднения достъп до медицинска помощ поради пандемията.
Нямам други деца, нито предходни аборти. Нямам и информация някой в семейството да е пострадал в детска възраст. Отношенията с родителите ми са добри и винаги са били такива, чувствам ги близки, но поради проблеми в общуването с най-различни хора постоянно изпитвам чувство на тревожност, което в други ситуации мога да контролирам в някаква степен, но по отношение на детето нещата излизат от контрол. Част от мен осъзнава, че при липса на конкретен проблем страховете ми са безпочвени, а и дори да стане нещо, няма да ми помогнат особено, но просто не мога да се овладея.
Сърдечно моля за помощта Ви!

Здравейте!
Преди 5 г чичо ми  почина от тумор на мозъка.След смърта  му при мен се появи един страх че всички близки около мен  , ще умрат от рак. За съжаление преди месец баща ми също си отиде, но от рак на белия дроб. Бореше се около година със болеста , но в за две седмици се влоши и почина.   Когато баща ми се разболя, накарах съпруга ми да си направи снимка на бял дроб, за щастие  нямаше проблеми за момента уж се успокоих . Но след смъртта на татко ми историята се повтаря, пак изпадам в ужас ,че всички ,които обичам ще се разболеят и ще починат от тази гад. Най вече се страхувам за мъжът ми.  При всеки преглед или изследване който му предстои аз наистина полудявам   . Стигам до там че да си представям че най лошото и как и дали ще мога да продължа да живея без него.Преживявам нещо ,което дори не се е случило. Получавам някакво стягане в гърдите,което преминава до 1 -2мин..и е последвано от плач. Ето днес ММ беше на кардиолог(  задължителна консултация заради диабет и висок холестерол ) ,там са му назначили още 3 допълнителни изследвания .И аз цял ден съм  на ръба ..реве ми се и всичко ми се е свило . Осъзнавам че това не е добре ,но не мога да го контролирам, просто е по силно от мен. Ще съм ви благодарна ако ми дадете някакви насоки за справяне с проблема . Благодаря.

Имам хранително смущение. Не мога да се храня както преди, ям много малки количества. Усещам си стомахът си натъпкан и издут. Отслабнах много. Тема във форума отворих. Стомахът ми сякаш не може да поеме повече храна. Ще посетя гастроентеролог и психиатър. Възможно ли е от дългото приемане на минимални количества храна, да не мога пак да ям в нормални порции? 39кг съм, бях 45кг.

Хранителното разстройство не е шега работа.
Бих го дефинирал като отказ от жизнени функции. Защото храната е живот в крайна сметка.
Тоест - ако нещата са сериозни, може да имате нужда и от психотерапия и от медикаментозно лечение.
Психотерапевтично погледнато въпросът е: защо не ми се живее?
И по-точно - кого искам да последвам в отвъдното? Защото на човек не може просто така да не му се живее.
Той иска да последва от любов някой, който си е тръгнал твърде рано от живота или не го е дори започнал или си е тръгнал по трагичен начин или пък е безследно изчезнал.
Но тук възниква големият въпрос: какво би ви казал този/тази, когото искате да последвате от любов?
Той/тя би ви казал само едно: "Аз искам ти да живееш! Искам ти да се храниш и да вкусваш сладостта на живота!"
Защото храната, както и секса, са ни дадени за наслада, а не само за удовлетворяване на физиологични потребности...
И тези, които са си тръгнали от живота, биха искали ние да се възползваме от тези възможности, които на тях са им отнети...
Защото  те също ни обичат!
Ако имате коментар - пишете!
Поздрави!

Благодаря, че писахте.
От 4 месеца вече съм така. Много ми е слабо тялото, винаги съм била с поднормено тегло, но проблем с храненето не съм имала. Стомахът ми просто не може да побере повече храна, когато видях колко съм отслабнала - започнаха паник атаки, мислех, че съм болна. Още повече не ми се ядеше, хапвам по малко, но започва да ме боли ако ям повече, от 1 седмица виждам, че дори леко коремче имам, а килограмите ми по-малко отколкото бяха, сега са 39-40кг. Преди 2 месеца бях 42кг.
Не съм се отказала от живота, напротив искам да съм жива и здрава, но явно не съм обърнала внимание на този проблем навреме. Сега буквално бебешки порции ям. Хапвам и усещам как е запълнен стомаха и червата ми са се запълнили. От страх, че съм много отслабнала пробвах да хапна повечко и ме боля стомаха и на следващия ден нищо не ядох, за да ми стане по-добре. После започнах, да се паникьосвам,че ще умра ако не наддам килограми. Трябва с човек, който лекува хранително разстройство да ме посъветва с грамажите на храната и каква да е тя.
Много съм притеснена. Семейството ми се притеснява, но като чуя да ми казват - яж повече, това не ми помага. Не мога просто да се натъпча с храна, боли ме стомахът.  Днес пилешко месо няколко хапки съм хапнала и половин чаша прясно мляко, няколко парчета шоколад и стомахът го усещам сякаш една огромна пържола съм изяла. Не са газове. Оставам гладна, но сякаш не мога да го разширя стомахът, не може да побере повече- поне в този момент. Чувствам се виновна, че се е стигнало до такова състояние.

Здравейте!
Казвате, че сте ссамо на 21 и животът е пред вас и няма логика да се безпокоите за заболявания- Но когато човек твърде много се безпокои за здравето си, включително и за здравето на близките си, в основата на това безпокойство стоят преживявания, които са се случили в неговото детство.
Мога да дам десетки примери за това от работата си и във всички тях се вижда, как преживяванията на човека, свързани с covid-19, са предизвикани от случки в неговото детство. Ето  един пример: една клиентка получаваше панически атаки от момента, в който обявиха локдаун миналата година и тя трябваше да си стои непрестанно в къщи в стаята. Оказа се, че когато е била малка, са я  подлагали на много тежки медицински интервенции, свързани със заболяване на краката. Трябвало е да стои часове наред буквално завързана в лекарския кабинет и с нея са правили различни процедури. Тогава тя е била малка, уплашена и не еможела да избяга. Искала е да отиде при мама и татко, но е била вързана в буквалния смисъл на думата. Така че стоенето затворен в една стая без възможност да се излиза на нея и напомня ситуацията, когато е била малка, безпомощна и завързана на едно легло.
На тази млада жена ѝ помогна осъзнаването, че сега тя е голяма и вече може да избяга. Защото тези травматични преживявания, които сме имали в детството, имат много силно влияние. Те са още като живи за нас и в момента, в който нещо ни напомни това преживяване, Ние се чувстваме като петгодишно дете, което не може да избяга, живота му е застрашен...
Буквално нещо подобно се е случило и при вас, когато сте били малка. Или Другият вариант: случило се е нещо подобно с някой от вашите родители и вие сте се страхували за живота му. Защото децата се страхуват за живота на родителите много повече, отколкото за собствения си живот. И сега когато четете информации в мрежата се чувствате като онова беззащитно дете, което не може да се справи.
Така че, чувствайки този страх, вие не сте само на 21 години, а на чного по-малко. Вероятно на 3-4 години.
На толкова, на коркото сте били при отключващото травматично преживяване.
 Това е посоката, в която е добре да си помислите.
Поздрави!

Здравейте! Моля първо прочетете тази извадка от Интернет, за да стане ясно че аз разбирам идеално в какво положение се намирам.

"""В поведението на вечно помогащия, раздаващ себе си човек, се крие неговата лична проблематика – търсене на одобрение или контрол.

Това не е константно поведение, която не може да се промени, а отправна точка към промяна. Посоката на промяната е навътре - към себе си, а не навън - към другите.

Ако някой поиска помощта ти и ти можеш да му я дадеш, без с това да нарушаваш личните си потребности и морални норми - трябва да го направиш. Това е добротата, съпричастността, взаимното обвързване, това е топлата връзка, човечността.

Раздаващ себе си не означава добър. Добрата помощ е подкрепящата помощ - да подкрепиш личния ресурс на другия, да го мотивираш, да му вдъхнеш вяра и сила, че може да се справи по неговия си начин. Но това ще го можеш за другите, само ако го можеш за себе си. Това означава да си осъзнат и отговорен за своите лични мотиви и граници и да отчиташ тези на другите.

Няма нужда да се раздаваш, а просто да бъдеш себе си, без да търсиш одобрение, и да приемеш другите такива каквито са, без да ги контролираш.

Това е път към изграждане на нови отношения - със себе си и с другите. Не е лек път - разрушават се стари, вкоренени убеждения, нагласи, вярвания, за да се изгради един нов Аз - осъзнат и личностно отговорен. Тогава вече, всеки ще поеме и оцени ръката, подадена за помощ."""


Изпадам в кофти ситуации постоянно и не мога да се справя с това. На теория го знам всичко по-горе написано, но на практика не мога и 10% да го приложа. Чувствам се ужасно на моменти. Изпадам в ситуации на скандали, раздели, прекратяване на отношения с приятели и познати. В момента в който отново изляза виновна, се чувствам все едно съм убила човек. Имам нужда да започна от някъде, имам нужда от промяна а незнам от къде да започна.

Здравейте!
Моите съболезнования за загубите ви!
Тези загуби, които са толкова сходни, няма как да не водят до страх. И то страх да не загубите съпруга си.
Защото и двамата ви починали от рак близки са мъже. Естествено е да започнете да възприемате мъжете изобщо като по-чупливи, по-нетрайни, по-застрашени от смъртта...
В моята работа обръщаме много внимание на това, какви промени настъпват в човека вследствие на нговите страхове. Например питам се, вие като имате този страх за мъжа си, дали не започвате твърде много да треперите за него, да го напътствате как да живее, какво да яде и т.н., за да не умре и т.н. Тоест - дали не ставате в някакъв смисъл досадна с една свръх грижа?
Ако е така, е добре да се овладеете, за да не страдат вашите отношения.
Или пък друго - дали нямате склонност да се чувствате виновна? Да си приписвате вина за смъртта на баща си и предварително да се самообвинявате за състоянието на мъжа си? Ако е така, то е добре да си дадете сметка, че ние хората нямаме силате и властта да се разпореждаме с живота и смъртта...
С една дума - насочвам ви да помислите какъв е страничния ефект върху вас от тези страхове? До какви промени водят те?
Така ще получите една по-голяма картина, която ще имате възможност да променяте.
Бъдете здрава - вие и близките ви!
И весели празници!

Здравейте, искам накратко да разкажа за моите проблеми и проблемите,които наскоро открих и да потърся адекватна помощ и мнение. Всичко започна от тинейджърските ми години когато бях влюбена в момче с 7 години по- голямо от мен, майка много ме контролираше,следеше  и ми забраняваше да се виждам с него, но аз намирах начини да се виждам с него , но тя винаги разбираше и ми.пращаше заплашителни смси,  прибирайки се вкъщи знаех че  ме чакат скандали и обиди,  знам че тя го правеше за добро, но любовта тогава беше по- силна от всичко.  Интересното беше,че той си имаше приятелка, а аз исках той да бъде с мен, но в крайна сметка така и не стана  приятелката му забременя, аз страдах много, разделихме се на по късен етап, но аз развих паниченско разстройство, повръщах всеки път когато трябваше да се видя с него, в началото го лъжех, че съм по - голяма за да миобърне внимание  живеех в измислен свят и умирах  от страх  че ще разбере годините ми.  Буквално се тресях при мисълта, че ще ми разбере годините,че ще ме зареже, бях убедена, че живота свършва, че без него не мога, и не съществуваха други момчета освин него, като фикс идея ми беше. Един реших сама да си призная годините ми,може би защото видях детето му на снимка във фейсбук и изревнувах , почувствах се използвана... Повръщането започна веднъж преди да се видим защото ние се криехме  от майка ми, от жена му. Може би от силното вълнение,че ще го видя, помня, че казах на най- добрата ми приятелка,че ще повърна и съответно повърнах. Постепенно прерасна  в повръщане в дискотеки, после повръщане преди изпит. Отслабнах много, отказах се да живея  мислех, че полудявам  обвинявах  майка си и въпросното момче,че са ме докарали дотук, но без резултат. Посещавах психолог и пих известно време антидепресанти,бях малко  по- добре, но страха така и не изчезна винаги бях на тръни. Винаги ако можех отлагах дадено събитие  или задължение. Намерих си ново гадже след време с което съм и до днес. И тук картинката не е розова,  в началото ходеше много по казино, смъркаше, пишеше си с други момичета, аз плачех исках да го променя преди две години го хванах да си пише с колежката му от работа, съответно отидох в тях вдигнах скандал, счупих коледните чинии ,разделихме се за един месец. Аз страдам през този месец,  а той дори не ме потърси,накрая аз го потърсих и отново се събрахме, но ми тежеше  ш може би още ми тежи, че той не ме потърси и постоянно му повтарям " ти не ме обичаш" , знам че съм досадна, отблъскваща, но това е по силно от мен, изричайки и казвайки му това винаги ме избива на плач, сякаш се самосъжалявам, сякаш  си чувствам измамена, предадена, непотребна. Мисля че малко или много успях в крайна сметка да променя вредните му навици или мисля че надрасна  тези неща човекът с когото съм в момента , но сега съм скандалджийка  всички негови  и мои приятели дори  ги поучавам как трябва да живеят. Снощи се скарахме и той ми каза че изпитва страх да ми каже да отидем  на дискотека,аз също изпитвам страх за да не ми стане лошо и да не повърна. Но някак  искам и той да не ходи, мисля че   ще ми изневери,че не ме обича, че му е жал за мен, въпреки че той казва че ме обича, но недоверието ми идва оттам че много пъти ме е лъгал.  Искам да се променя, не знам дали не страдам от биполярно разстройство или напълно съм луда,не знам плаша се от себе си, неуверена съм, чувствам се добре  когато  сме си вкъщи и не  излизаме никъде, а осъзнавам че той е прав, че сега ни е времето, но някак не мога.  Помня,че преди умирах от желание да съм център на внимание да ходя на дискотека, но майка ми ме спираше.  Притеснявам се оттова  че повръщам при стрес,че понякога се будя със сърцебиене натрапливи мисли и не се успокоявам докато не повърна докато не изтоща организма си до такава степен  че да нямам друг избор освен да заспя. Има нещо дълбоко подтиснато  което не знам откъде идва, а искам веднъж завинаги да бъда старият човек. Наистина се измъчвам много, много съм странна различна съм от другите, не  пия, не пуша, не взимам наркотици, може би и ревнувам  гаджето си от мои приятелки, които  са по- разкрипостени  от страх че той  ще ги хареса. Наистина не се чувствам добре в кожата си, като телосложение съм доста отслабнала, нямам никакви форми, това допълнително ме деприсира, но някак все едно отказах да се храня, не че имам анорексия, не се виждам дебела, но не изпитвам глад,нямам апетит, може би от постоянното лутане в мисли какво,кога ще стане съм напрегната. Раздялата с него отново както с първото момче означава край на всичко за мен. Отдавам това може би на факта, че майка ми и баща ми се разделиха когато бях на 17 години. Майка ми постоянно ми казваше как той ни е зарязал  как не се интересува че имаме кредит, че може би ще ни вземат къщата, може би оттам развих чувството на изоставена,  и страха да не бъде изоставена. Не знам, но съм на 25 години, а действията ми не са  на зрял  човек. Самоизолирам  се, не се чувствам добре в голяма компания не знайно защо, просто съм отчаяна вече

Забравих да добавя че съм супер хипер чувствителна, но може би тома се подразбира

Здравейте, г-н Стефанов!
Имам здрава връзка с мъж от година и нещо. Под здрава имам предвид много дълбока, подкрепяща, споделена. След като се срещнахме се отдадохме изцяло един на друг и вече година и няколко месеца нито страстта, нито сплотеността, нито желанието да сме всяка минута заедно са стихнали. Нямали сме почти никакви сътресения, освен такива, които са породени от страха да не се изгубим, да не изгубим това, което имаме, защото и за двама ни е много ценно. Аз съм човек, който рядко и много трудно сънува. Преживявала съм всякакви сътресения и ситуации и въпреки това много рядко сънувам. От известно време обаче не мога да спра да сънувам сънища с една и съща концепция, а именно - че се разделяме или по-скоро, че той изстива към мен. Винаги в сънят си той се отдалечава от мен /връзката ни сякаш приключва/, аз като горд човек, какъвто съм и в действителност не реагирам, но вътрешно умирам, сякаш е края на света, изпитвам гняв, отчаяние и безнадеждност. Държа да подчертая, че на яве нямам никакви основания за подобни мисли. Тези сънища станаха ежедневен мой спътник - нямам нощ без тях. В различни ситуации както вече споменах, но с една концепция - той изстива към мен или се отдалечава. Сутрин се събуждам в ужасно настроение. Знам, че това е мой страх и на яве, не ми е първа връзка, имала съм и далеч по-сериозни преживявания в живота, но зачестяването на тези сънища вече взе да ме стряска и да си задавам въпроси - защо идват? Признавам, че съм здраво стъпил на земята човек и обикновено не отдавам абсолютно никакво значение на сънища и подобни неща. Смятам ги за естествено проявление и толкова. Но и признавам, че тази честота вече взе сериозно да ме притеснява. За протокола, ако изобщо има значение, той е по-малък от мен с десет години. И двамата сме над тези неща, дори не ги коментираме, техните също ме приемат и нямаме проблем в това отношение. Предложил ми е брак, иска дете. За мен също е голямата любов. Но тези сънища нарушават равновесието ми, защото станаха неизменен спътник в последните месец-два за мен. Моля за Вашето становище относно този казус. Благодаря!

Накратко. От паническо разстройство към обсесивно. Много си искам първото, но няма и следа от него. Окр-то ми е от спектъра на натрапливи мисли за нараняване,престъпление до броене и симетрия със съпъстващите предпазни ритуали. В момента съм на Есцитил и посещавам психолог. Чувала съм различни мнения и съм прилагала методи за борба с това заболяване от това да останеш в самия страх и да разбереш, че нищо няма да извършиш до това да префокусираш вниманието по 4-те стъпки на Джефри Шуорц. Кой според вас е най-подходящия за хора попаднали в такова състояние? Благодаря за отговора.

Здравейте Д-р Стефанов моята история е такава 2018 един слънчев ден се събудих с гадене и липса на апетит и това продължи почнаха и други симптоми като  отпадналост, краката да не ме държат и да не мога да им намеря място, сърцебиене, болки в гърба плешки врат глава, замаяност, студени крайници, но пак изпотяване на ръцете,запушен нос,безсъние, бледа съм устата ми съхне, гаден вкус лош дъх обложен език бях на легло с постоянно лоши мисли, че умирам и няма да има кой да гледа детето ми мина много време докато стана поне да мога да излизам да работя и ето днес отново съм на легло по същия начин със същите симптоми и пак на легло страх ме е че си отивам, но този път и детето имам чувството че е като мен, защото не може да спи добре всички казват че нищо ми нямало и съм била луда но аз съм убедена че има реален проблем но не мога да го открия тогава 2018 правих изследвания повече сега вече нямам тази възможност. До тук имам открити гастрит, жлъчен рефлукс, алергичен ринит, синузит, сколиоза на дясно, изгладена лордоза, ебщайн, хламидия, алергична астма,нисък б12 но сега е в норма уж както и лятото висок кортизол но сега уж също е в норма. В момента приемам серопрам колкото да нямам тези мисли искам но няма ефект. Усещам как си отивам с всеки изминал ден и се измъчвам никой не ми вярва. Много се притеснявам и за детето ми какво му е и на него и да не остане без майка

Добър Ден Д-р Стефанов тази година на първи март преживях спонтанен аборт и вече 10 месеца немога да го преживея постоянно за най малкото нещо от едно нищо започвам да плача за всичко имам чувството че нервите ми неиздържат и може би мее налегнала депресия немога вече нищо да преживявам всичко със сълзи преживявам и незнам какво да правя моля помогнете имам чувството че съм рухнала психически помогнете ми моля от 2 часа не съм спирала да плача лягам си а трудно заспивам будя се по нощите и няма заспиване

Здравейте моят пробрем е такъв че нямам приятели, от 5клас момичета момчета ме тормозиха, имах само една приятелка комшийка, и така вече съм на 32години омъжена с дете нямам
Приятели, запознавам се с някай и след няколко виждания просто спира дя комуникира с мен или просто с държанието се показва, че не съм му приятна, и разбира се това вътрешно ме подтиска страшно много, не съм го споделяла до сега на никого, но запачна много да ми тежи, гледам как хората излизат забавляват се, по рожденни дни, по сватби, по дискотеки, Та дори и на едно просто кафе, а за мен никой не се сеща, ако не е мъжа ми да ме звънни просто телефона ньма да ми звънне, притеснявам се заради мен и дъщеря ми да не остане без приятели. Уморих се да бъда сама и ми трябва съвет

Здравейте, г-н Стефанов!
Пиша ви този път отново за сина ми, който е на 5 години. Няколко пъти го хващам в лъжа и то за неща, които са невъзможни така да се каже (имало змии в градината примерно) , но той ме убеждава, че е така. Нормално ли е това за тази възраст и как да разберем кога лъже и кога не?
В предния ми въпрос към вас бях писала, че тази година за първи път посещава детска градина. За жалост още не е свикнал изцяло, защото се наложи един месец да не посещава детска градина. Миналата седмица го пуснах отново след това дълго отсъствие, първите 2 дни всичко беше наред, след това започна да не иска да ходи, дори се разплакал в двора на градината, като го водил баща му. На следващия ден се беше наакал. Явно, че има нещо, което го притеснява, но всеки път версията е различна. Първо се оплаква от някое дете, после от госпожата. Била му се карала, после отрича и казва, че не му се е карала. После казва, че го е удряла, след това отрича. Като му кажа, че ще говоря с госпожата, казва да не го правя, че ще стане по лошо... Което ме кара да мисля, че той се притеснява да ми каже, за да не му се карат после?  Има ли някакъв начин да разбера кога ме лъже и кога не и как да го предразположа да споделя ?