Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, д-р Стефанов,
имам огромен проблем с емоционалното хранене и собствената преценка.
Попринцип съм човек, който иска да контролира всичко и мрази всякакви изненади. Така искам да контролирам и апетита си, но не успявам. Изпитвам нещо като лакомия, обичам ужасно много да ям, мисля често за храна и ако имам една тава с нещо вкусно, не мога да изям едно парче, мир не ми дава, докато не се пръсна. Сякаш нямам насищане и мога да погълна огромни количества.
Естествено, ако не се контролриам качвам много килограми и от там идва другия проблем - дебела съм и започвам да се мразя.

Като дете родителите ми ме караха да спазвам диети. Реално лекарите ми казват, че съм в здравословна норма в момента, не съм с наднормено телго според ендокринолозите. Аз обаче не се приемам за слаба, нито родителите ми ме приемаха за нормална. От дете/тийнейнджър ме караха да спазвам диети и да спирам определени храни. Дърпали са ми хляба от ръцете със скандали, баща ми ме тормозеше като ме обиждаше и унижаваше. Отдавна не живея с родителите си, жиевя нормален уж живот, но все се сравнявам с момчиета на моите години (на 28 съм) и виждам коя по-слаба, коя по-висока.

Имам инсулинова резистетнтност и това налага да не ям определени храни. От 4 г тренирам боди комбат, йога, движа се доста, когато времето позволява мога да мина и 10 км пеша. И въпреки това се вторачвам в целулита, в коремчето, гледам като на храната като на нещо, което обичам, но ми е забранено, защото ще стана дебела.
Изключително критична съм към себе си, постоянно намирам недостатъци и мисля как не правя достатъчно. Тренирам 4 пъти в седмицата, старая се да контролирам какво ям и заради ИР, но понякога изпускам края. Освен това килограми губя трудно и заради метаболитния проблем.

В някои дни толкова се натъжавам, че имам чувство как не съм пълноценен човек и как не мога да постигна нищо. Приятелят ми не разбира какво ми има, той много ме обича и го показва постоянно, знам, че за него съм перфектна и той нито ме има за дебела, нито за грозна, но сякаш като ми го казва и показва, аз оставам сляпа и глуха.

Има моменти, в които искам да се скрия и да не се показвам на света, защото се чувствам като пълно нищо. Той все ми повтаря, че нямам причина да чувствам това, защото имам много качества, говоря чужди езици, завърших висше образование, работя в добра компания, трупам опит в работата си, уча постоянно нови неща, имам хобита, приятели, които много обичам и общо взето, каквото не съм решила, това не съм постигнала, а аз не мога да се порадвам на успехите си. Наскоро си намерих нова по-хубава работа и сякаш не оценявам факта, че много хора нямат това, а започвам да се вглъбявам в това какво може да се подобри, създавам си сама стрес и си задавам много въпроси.

Здравейте!
Когато чета как са ви дърпали храната от ръцете, много ясно си представям, че от детството у вас стои убеждението: "Мама и татко не ме харесват! Трябва да направя нещо по въпроса!"
Такива действия и думи от страна на родителите към децата вкарват в ума на детето един чип /програма/, един сценарии, който човек, ако не работи съзнателно над себе си, може да  следва през целия си живот...
Убеден съм, че вашият сценарии, който са ви създали родителите, не е свързан само с рестрикции по отношение на храненето. Подобен тип забрани и корекции в поведението със сигурност са ви били прилагани и в много други сфери на живота. Непрекъснато са ви сравнявали с други деца, които са им изглеждали по-съвършени от вас и т.н...
И така, сложили са ви в ума един по-общ сценарии и вие го превръщате в основа на вашия начин на живот.
Сценарият гласи следното: "Не бъди самата себе си!" /защото ако си самата себе си, мама и татко няма да те харесват/
Така че много сте права, когато казвате, че сегашното ви тъпчене е опит да се противопоставите на родителите.
И с тъпченето успявате да им се противопоставите, без да изпитвате кой знае какъв страх.  Но този опит е вреден за вашето здраве.
За това ви предлагам следното: бъдете себе си, бъдете автентична, като се противопоставяте и на родителите си и на всички останали хора, които се опитват да ви форматират и да ви притискат да не бъдете себе си!
Как изглежда това поведение?
Придобиите навика да използвате думи и фрази като:
- НЕ!!!
- Не съм съгласна!
- Трябва първо да помисля и ще ти кажа... /и след като си помислите, казвате:  Не съм съгласна!!!/
Това може да ви помогне. Защото няма да ви се налага да отстоявате себе си, като се храните нездравословно на инат на родителите.
Поздрави!

Здравейте!
Това, че имате нещо, което ви измъчва в поведението си, но на теория знаете какви са причините при вас, може да означава само едно: че това, което си мислите, че го знаете, просто не е вярно. Защото ако беше вярно, вие нямаше да имате никакъв проблем.
Ще се опитам да ви дам нов ориентир и нова гледна точка. И ще започна с един шеговит пример. Защото ако нямате правилен ориентир и гледна точка, е все едно да отидете във Варна и да се опитвате да се ориентирате и да намерите даден адрес, като гледате картата на Бургас. Подвеждащото е, че и на живо виждате море, и на картата има море; има и морска градина и т.н. И в двата града има улица "Васил Левски"... Но по вашата карта не можете да се ориентирате как да стигнете от бул. Христо Ботев №18 до ул. Васил Левски №39....
Моите въпроси за ориентация към вас са:
- Можете ли да получавате?
- Способна ли сте, ако ви дадат подарък, да се зарадвате и със светнали очи да кажете: Благодаря!!!! А не да се притесните, че е скъп?
- Можете ли да поискате? /например да върнете кафето, което ви подават и да кажете: Бихте ли ми го пуснали по-дълго?; или да се приберете уморена от ходене по магазини и да кажете на партньора си: Много съм уморена. Би ли ми масажирал ходилата?/
Да можеш да получаваш и да искаш е особено трудно, когато се стремиш да изглеждаш добър.
Но да се учите да го правите е много ценно за отношенията ви с хората. И особено с партньора ви.
Когато жената не може да получава и да иска, мъжът просто не знае какво да прави с нея. Чувства се объркан и започва често да ѝ се гневи без причина. Въпреки, че тя е толкова всеотдайна. 
Поздрави и весели празници!!!

"Добър Ден Д-р Стефанов тази година на първи март преживях спонтанен аборт и вече 10 месеца немога да го преживея постоянно за най малкото нещо от едно нищо започвам да плача за всичко имам чувството че нервите ми неиздържат и може би мее налегнала депресия немога вече нищо да преживявам всичко със сълзи преживявам и незнам какво да правя моля помогнете имам чувството че съм рухнала психически помогнете ми моля от 2 часа не съм спирала да плача лягам си а трудно заспивам будя се"
 И няма заспиване помогнете как да се справя с това и да си стъпя на краката

Д-р Стефанов, благодаря, че ми отговорихте! Не се бях замисляла за това нещо! Сега като се върна назад сте прав, винаги бях сравнявана с по-големия ми брат, с най-добрата ми приятелка от училище. Те винаги бяха високи, слаби, с 6 по математика. Интересното е, че аз в няккъв момент им отвръщах и казвах, че тогава да погледнат как моята приятелка ходи с маркови дрехи и има скъп телефон, нещо което аз не съм имала. Но тогава обръщаха “не се сравнявай с другите”, макар те да го правеха постоянно.
Други хора не са опитвали така да ме формират, умея да казвам “не” на всички освен на родителите си.
Не живея с тях от много години, сама се издържам, не съм зависима от тях по никакъв начин и като ми кажат “за какво си се изрусила”, “тая рокля не е ок” или друг такъв кометар аз не умея да се заявя и да кажа “напротив, роклята ми е супер, а русо ми отива”. В такъв момент се наскърбявам и млъквам.

Точно това имам предвид. Не млъквайте засрамено. Вече сама си купувате дрехите и си плащате на фризьорката.
Струва си постепенно и целенасочено да споделяте с въодушевление, че сте направили нещо, за което предваарително знаете, че няма да им се хареса.
И още нещо - настройте се винаги да давате втора битка. Тоест - ако се смутите и не можете да се отстоите на момента, започнете ВИНАГИ  на другия ден да казвате на майка си:
- Мамо, вчера ми направи неприятен коментар за косата. Искам това друг път да не се случва!
Запомнете един важен израз, който идва от римското право: "Върнете ми тялото!"
Никой няма право да ви казва какво да правите с тялото си!
Поздрави и весели празници!

Здравейте! Много моля за съвет тъй като не виждам светлина на друго място. Винаги съм била доста притеснителна и затова всички около мен мислят,че си въобразявам,че имам някакъв здравословен проблем. От около месец се сблъсквам с различни симптоми. Първо се започна с поддържане на 37,3 температура няколко дни. Имах гадене и нямам апетит. Имам почти постоянна болка в корема,която не е силна,а по-скоро е като "свиване" . После имах два дни болка в крака и шията. Проблема е,че всички около мен и даже личния ми лекар мисли,че всичко това е на нервна почва или след прекарания ковид. Пуснах няколко пъти кръвни изследвания,почти всички ми са в норма,а ако има отклонения са минимални. Единственото най-биещо на очи е PDW,което е 9,60. Другото,което не е точно в норма за неутрофилите са 50 при граница 51. Тромбоцитите,левкоцитите и хемоглобина са в норма. Асат,алат също. CRP 0,28,а СУЕ 4. Всеки ден ъстоянието ми се влошава,а всички ми казват,че е от притеснение. Чувствам се в безизходица и постоянно мисля,че ще умра.  Изпитвам постоянен страх и в ума ми се развиват само най-лошите сценария. Не се чувствам не себе си. Вече си мисля,че имам левкемия,а няма към кой да се обърна тъй като както казах и личния ми казва,че е от притеснения и никой не ме взима на сериозно. Смятате ли,че при такива изследвания имам повод да смятам,че имам левкемия. Наистина ли съм просто за психолог? Пост ковид синдром ли е всичко това? Имам чувството,че ще полудея и постоянно мисля,че ще умра.

Здравейте, отново поствам,  тъй като не получих отговор, а наистина се нуждая от такъв

Здравейте, искам накратко да разкажа за моите проблеми и проблемите,които наскоро открих и да потърся адекватна помощ и мнение. Всичко започна от тинейджърските ми години когато бях влюбена в момче с 7 години по- голямо от мен, майка много ме контролираше,следеше  и ми забраняваше да се виждам с него, но аз намирах начини да се виждам с него , но тя винаги разбираше и ми.пращаше заплашителни смси,  прибирайки се вкъщи знаех че  ме чакат скандали и обиди,  знам че тя го правеше за добро, но любовта тогава беше по- силна от всичко.  Интересното беше,че той си имаше приятелка, а аз исках той да бъде с мен, но в крайна сметка така и не стана  приятелката му забременя, аз страдах много, разделихме се на по късен етап, но аз развих паниченско разстройство, повръщах всеки път когато трябваше да се видя с него, в началото го лъжех, че съм по - голяма за да миобърне внимание  живеех в измислен свят и умирах  от страх  че ще разбере годините ми.  Буквално се тресях при мисълта, че ще ми разбере годините,че ще ме зареже, бях убедена, че живота свършва, че без него не мога, и не съществуваха други момчета освин него, като фикс идея ми беше. Един реших сама да си призная годините ми,може би защото видях детето му на снимка във фейсбук и изревнувах , почувствах се използвана... Повръщането започна веднъж преди да се видим защото ние се криехме  от майка ми, от жена му. Може би от силното вълнение,че ще го видя, помня, че казах на най- добрата ми приятелка,че ще повърна и съответно повърнах. Постепенно прерасна  в повръщане в дискотеки, после повръщане преди изпит. Отслабнах много, отказах се да живея  мислех, че полудявам  обвинявах  майка си и въпросното момче,че са ме докарали дотук, но без резултат. Посещавах психолог и пих известно време антидепресанти,бях малко  по- добре, но страха така и не изчезна винаги бях на тръни. Винаги ако можех отлагах дадено събитие  или задължение. Намерих си ново гадже след време с което съм и до днес. И тук картинката не е розова,  в началото ходеше много по казино, смъркаше, пишеше си с други момичета, аз плачех исках да го променя преди две години го хванах да си пише с колежката му от работа, съответно отидох в тях вдигнах скандал, счупих коледните чинии ,разделихме се за един месец. Аз страдам през този месец,  а той дори не ме потърси,накрая аз го потърсих и отново се събрахме, но ми тежеше  ш може би още ми тежи, че той не ме потърси и постоянно му повтарям " ти не ме обичаш" , знам че съм досадна, отблъскваща, но това е по силно от мен, изричайки и казвайки му това винаги ме избива на плач, сякаш се самосъжалявам, сякаш  си чувствам измамена, предадена, непотребна. Мисля че малко или много успях в крайна сметка да променя вредните му навици или мисля че надрасна  тези неща човекът с когото съм в момента , но сега съм скандалджийка  всички негови  и мои приятели дори  ги поучавам как трябва да живеят. Снощи се скарахме и той ми каза че изпитва страх да ми каже да отидем  на дискотека,аз също изпитвам страх за да не ми стане лошо и да не повърна. Но някак  искам и той да не ходи, мисля че   ще ми изневери,че не ме обича, че му е жал за мен, въпреки че той казва че ме обича, но недоверието ми идва оттам че много пъти ме е лъгал.  Искам да се променя, не знам дали не страдам от биполярно разстройство или напълно съм луда,не знам плаша се от себе си, неуверена съм, чувствам се добре  когато  сме си вкъщи и не  излизаме никъде, а осъзнавам че той е прав, че сега ни е времето, но някак не мога.  Помня,че преди умирах от желание да съм център на внимание да ходя на дискотека, но майка ми ме спираше.  Притеснявам се оттова  че повръщам при стрес,че понякога се будя със сърцебиене натрапливи мисли и не се успокоявам докато не повърна докато не изтоща организма си до такава степен  че да нямам друг избор освен да заспя. Има нещо дълбоко подтиснато  което не знам откъде идва, а искам веднъж завинаги да бъда старият човек. Наистина се измъчвам много, много съм странна различна съм от другите, не  пия, не пуша, не взимам наркотици, може би и ревнувам  гаджето си от мои приятелки, които  са по- разкрипостени  от страх че той  ще ги хареса. Наистина не се чувствам добре в кожата си, като телосложение съм доста отслабнала, нямам никакви форми, това допълнително ме деприсира, но някак все едно отказах да се храня, не че имам анорексия, не се виждам дебела, но не изпитвам глад,нямам апетит, може би от постоянното лутане в мисли какво,кога ще стане съм напрегната. Раздялата с него отново както с първото момче означава край на всичко за мен. Отдавам това може би на факта, че майка ми и баща ми се разделиха когато бях на 17 години. Майка ми постоянно ми казваше как той ни е зарязал  как не се интересува че имаме кредит, че може би ще ни вземат къщата, може би оттам развих чувството на изоставена,  и страха да не бъде изоставена. Не знам, но съм на 25 години, а действията ми не са  на зрял  човек. Самоизолирам  се, не се чувствам добре в голяма компания не знайно защо, просто съм отчаяна вече

Забравих да добавя че съм супер хипер чувствителна, но може би тома се подразбира

Здравейте, г-н Стефанов!

И аз идвам със същия проблем. Синът ми е на 5 години. От както тръгна на детска градина постепенно започна да казва за всяко нещо, че аз съм виновна и аз съм го биела.

Давам два примера от последните няколко дни. Чопли си коричките на ноктите и едната я издърпва докато го заболи и леко се зачерви. Реакцията му беше - Мамо, ти ме наби по пръстите. Показвам му къде току що си е дърпал кожичката, казвам му че няма как да го набия по пръстите, че не е логично това, което го говори. Накрая каза - Мамо, ти си виновна. Попитах го - Ти си дърпаш кожичките, как аз да съм виновна. Отговорът беше: Не знам.

Другият пример е - разхождаме се по улицата за ръка. Той се препъва в някакво камъче на пътя но нито пада нито аз трябва да го хвана по-здраво за да не падне. Просто едно нещо като нищо. Да, обаче той каза - Мамо, ти ме спъна. Обяснявам му, че няма как аз да го спъна. Камъчето го е спънало. Той каза - Не, не, ти не ме държиш здраво. Отговарям му пак, че не е нужно да го държа здраво, той просто леко се е препънал, нито е загубил баланс, нито е тръгнал да пада.

Възможно ли е в детската градина да му казват за всяко нещо, че майка му е виновна и че го бие и той постепенно да е започнал да повтаря това за всяко нещо, където падне, се удари или си направи? Отделно покрай детската градина научи много интересни думички за майка си - кокошка, сърдитко петко, баба яга. Ние вкъщи все още сме на приказките за косето, вълкът, лисана, пък в градината какви хубави неща учи. От учителите ли от децата ли - вече не знам.

Здравейте, др. Стефанов. И весели празници първо!
От 3 месеца съм на 2 антидепресанта, Есобел по 10мг сутрин и Тритико 150мг 1/3 вечер. Боря се с паническо разстройство и тревожно разстройство. Все още получавам кризи, не са отминали напълно. Но понеже не мога напоследък да разговарям с психиатъра ми и не съм сигурна как да продължа с лечението. Не съм сигурна и дали изобщо е правилното лечение. Чудех се също дали не мога постепенно да ги заменя тези медикаменти с нещо по-щадящо, например Стрезам и Неврорелакс например?...
Само да допълня, че кризите ми са съпътствани с чувство за задушаване, много силна паника и тревожност, сърцебиене, натрапчиви мисли които не мога да контролирам.
Също така не съм сигурна колко време трябва да продължи лечението ми.. Благодаря ви предварително.

ЗАЩО ЧОВЕК СЕ СТРАХУВА, ЧЕ ЩЕ СЕ РАЗБОЛЕЕ И ЩЕ УМРЕ?
Казвал съм го тук и друг път: защото точно това иска. Само че докато личността ни иска да умре, тялото ни, което е здраво стъпило на земята и е свързано с живота, не го иска. То иска да живеем. И изпитва неистов страх.
Това е накратко формулата на страха от смъртоносни болести или на така наречената "хипохондрия".
А сега да  поговорим по-подробно....
Понеже не разбирам от кръвни изследвания, няма да ги коментирам. Осланям се на лекарите, които казват, че всичко е на психична основа..
Вижда се,  обаче,  че на вас това твърдение очевидно  не ви харесва, леко ви е обидно дори. Искате те да ви вземат насериозно. Тоест - искате тревогите ви да са основателни,  наистина да имате левкимия./в тази връзка смятам, че ако някой лекар ви каже: "Съжалявам много, мило момиче, но вие имате левкимия" ,, вие ще си отдъхнете с облекчение и ще си кажете: "Ох, най-после!"/ Или нека отново го кажа направо - сякаш несъзнателно имате влечение към отвъдното.
Така че нека и аз заедно с лекарите ви кажа: "Не, нямате левкимия! Не, няма да умрете скоро! Няма да ви огрее така лесно. "
Но истинският въпрос е : ЗАЩО ИСКАТЕ ДА УМРЕТЕ?
Искам отново да го обясня: всеки човек, който се страхува, че ще се разболее от смъртоносна болест и ще умре, без да има медицински показания за това, дълбоко в себе си, несъзнателно, иска да умре.
Въпросът е ЗАЩО ИСКА ДА УМРЕ?
Понеже имам доста практика с такива оплаквания, ще ви дам трите възможни причини:
Първата - ако имате загубени близки, които ви викат в отвъдното. Например - починали родители, брат, сестра, собствени загубени или абортирани деца, абортирани братя и сестри, починали предишни партньори на родителите /тоест - някой от родителите ви се е оженил за другия, след като е овдовял/ и други;..
Втората - ако носите детска травма, свързана с чувство за вина. Папример - че сте щели да причините по невнимание смъртта или да осакатите за винаги някой близък човек //родители, братя и сестри, баби и дядовци, лели и вуйчовци/. Ето и истински случай - един клиент, като бил на 5 години, сложил на нафтовата печка в хола няколко ловджийски патрона  по време на семейно празненство. Те гръмнали и имало опасност да избие не малко от роднините си. Но само ги наранил, а той самият влязъл в болница за две  седмици. Той също постоянно се страхуваше, че има меланом или друго онкологично заболяване.. И НЕЩО МНОГО ВАЖНО: такива преживявания обикновено човек ги е изтласкал от паметта си, защото те са неприятни за помнене. Така че бъдете отворена, ако имате такива детски травми, които формират чувство за  вина, оставете спомените да "изплуват" от несъзнаваното...
Третата - ако живеете с чувството, че сте притисната и че за вас сякаш няма място на този свят. Кои хора живеят с това чувстно?.Тези, на които много он близките /родители, партньори, деца, приятели, колеги, шефове, братя и сестри/ постоянно им нахлуват в личното пространство, дават им акъл какво да правят и те се чудят как да угодят на всички. Защото често в живота става така, че ако угодиш на единия, другия те напада и е недоволен и такива хора се чувстват тотално изгубени и не знаят нито какво да правят с живота си, нито защо изобщо живеят...
Изброих ви трите основни причини човек да се страхува, че ще се разболее и ще умре. Защото дълбоко в себе си всъщност точно към това го влече. А в психотерапията има един железен принцип: "Където е проблемът, там е и решението"
Така че - къде сте вие? В коя от описаните причини се разпознавате най-много?
Това е важният въпрос, след чиито отговор можем да продължим...
Е, имате за какво да си помислите по празниците!!!
Всъщност сега давате ли си сметка, защо много хора са напрегнати по празниците? Защото са отпуска и свободни за по-дълго време; няма какво да правят и започват да им изплуват такива мисли .
А ВИЕ - БЪДЕТЕ ЗДРАВА! И ОБИЧАЙТЕ СЕБЕ СИ ПОВЕЧЕ ПРЕЗ НОВАТА 2022 ГОДИНА!

Добър Ден Д-р Стефанов тази година на първи март преживях спонтанен аборт и вече 10 месеца немога да го преживея постоянно за най малкото нещо от едно нищо започвам да плача за всичко имам чувството че нервите ми неиздържат и може би мее налегнала депресия немога вече нищо да преживявам всичко със сълзи преживявам и незнам какво да правя моля помогнете имам чувството че съм рухнала психически помогнете ми моля от 2 часа не съм спирала да плача лягам си а трудно заспивам будя се"
 И няма заспиване помогнете как да се справя с това и да си стъпя на краката

Здравейте, г-н Стефанов!
Чета мненията Ви и ме интересува как човек може да превъзмогне чувството за вина заради абортирано братче/сестриче? Единствено дете съм, от първата бременност на майката и знам, че няколко месеца след раждането ми тя пак е забременяла. Трудно ми е да пиша, но ще цитирам нейните думи:" Ти беше много ревливо, неспящо и злоядо бебе и не можех да си причиня пак такова нещо. Отслабнах с 30 кг за един месец от грижи, недоспиване и тичане насам натам. Затова без да се замисля, веднага отидох да го махна".
Интересното е, че след време, когато бях вече много спокойно, кротко и послушно дете и отварях дума за братче или сестричка, майка ми веднага категорично ме отрязваше. Не е правила повече аборти, а се пазеше от забременяване. Баща ми също не е изявил желание за повече деца.
Опитвам се да си обясня нещата и нещо, което прави впечатление е че тя също е единствено дете. Загубила е две братчета, родени в 6 месец и сестричка, която е починала малка, след заболяване. Освен това баба ми има и доста направени доброволни аборти. Работела е в болница и е намирала начин с връзки в онези години.
Повдигам този въпрос след прочетеното последните страници, че искаме да последваме някого в отвъдното. При мен друг проблем, освен чувството за вина е и това, че се храня нередовно и с малки количества храна, пуша по 2-3 кутии цигари на ден и не се грижа много за здравето си. Напоследък често мисля по тези въпроси и се надявам да ми дадете обратна връзка. Благодаря!

Здравейте. Имам 2 деца. 1вото е от друг мъж,второто от сегашния ми съпруг. Все повече се замислям над върпоса,кога и как е удачно да кажем на детето 5г е в момента истината ? "Баща му"е чужденец и от както си тръгнах детето беше на 3м ,го е виждал още 2 пъти до навършване на 1г след това не. И не се интересува като цяло вече 5г. Не знам да не стане късно,или пък да не е прекалено рано . Страх ме е и да не се намери някой,който да му каже преди нас... Моля за съвет. Благодаря

Питате кога и как е удачно да кажете на детето.
Започвам с въпроса Кога?
Колкото по-дълго криете тази информация и я превръщате в тайна, толкова повече в детето се наслагва усещането, че в неговото появяване на този свят има нещо нередно. С всеки изминал ден усещането за нередност на неговото съществуване се увеличава.
Така че дайте си позволение първо на самата себе си да смятате, че със зачеването на това дете всичко си е редно и няма нищо срамно.
Но си дайте това позволение истински и по-скоро, а още по-добре - веднага. И му кажете веднага.
Защото тук стои следната опасност: ако детето го разбере от чужд човек, а в семейството се е пазело тайна, тогава е твърде вероятно то да не ви каже, че знае тайната, защото ще си мисли, че това ще ви разстрои. А децата не искат да разстройват майките си.
А това вече е ужасно преобръщане на ролите. Защото сетето започва да се грижи за вас. Сякаш то е голямото, а вие малката, която трябва да бъде щадена. Жалка картинка, нали?
Сега отиваме на въпроса Как?
Кажете му го директно, кратко, ясно и БЕЗ ПРЕДВАРИТЕЛНА ПОДГОТОВКА.
Това в никакъв случай не трябва да прилича на специален разговор!!!
Тоест - не е добре да му кажете:
"Днес като се прибереш от детска градина ще излезем да се поразходим и мама ще ти каже нещо важно"
или: "Ще ти кажа нещо важно, но искам да не се притесняваш" и други подобни....
Давам ви конкретна идея:
Бихте могли да му кажете за подготовка, че той има много правилен нос или че има красиви очи или дълги пръсти или нещо подобно. И после му казвате: "И баща ти има такива пръсти. /казвате "има", а не "имаше", не говорите за баща му в минало време/ Приличаш на него. Искам да знаеш, че твоят баща се казва .... и ти имаш като неговите пръсти./и го целувате по пръстчетата/
МНОГО Е ВАЖНО да кажете това като голям човек, без да се разстройвате, да вкарвате тъга, драматизъм или не дай Боже - сълзи.
Тоест - говорите му като майка, която го информира за бащата, който му е ИЗБРАЛА.
Ако го кажете драматично, детето ще се сепне и дълбоко в себе си ще си каже: "Значи мама не се радва на моето съществуване"
Но ако го кажете по силния начин и като информация, възможно е детето да ви каже, че си го е мислило и то... И е възможно веднага да започне да ви задава въпроси за баща си.
И тук е важно да му разкажете романтичната история с баща му: къде сте го видели, как сте го харесали, как сте се почувствали в началото, в светлия кръг на любовта.
За детето е важно да знае, че е заченато с любов. Иначе ще живее с усещането, че е второ качество човек, защото другото ви дете е от любимия мъж, а той е от нелюбимия.
ВАЖНО Е СЪЩО от тук нататък по ваша преценка да подмятате понякога разни изречения за баща му от сорта: "Радвам се, че обичаш ските. И баща ти караше много добре, като се запознахме"
Впрочем - тук много съм писал за светлия кръг на любовта. Може да потърсите текстовете с тези ключови думи.
ТОВА Е ОТ МЕН.