Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
"Не се чувствам като майка" - казвате вие. Но това не е болка за умиране. Важното е детето ви да се чувства дете.
Като в случая едното не зависи от другото.
За да се чувства детето дете, не е нужно майката да се чувства "като майка", да отговаря на някакъв шаблон за добра майка.
Важно е, обаче, майката да се чувства ГОЛЯМА. Ако майката не се чувства голяма, тя има нужда да се възползва от емоционалната подкрепа на детето. То да я утешава, "да я приласкае с малките си ръчички". А това създава условия детето да не се чувства дете,  да е сякаш по-голямо от майка си.
Твърде е възможно това, че сте отишли при родителите си, да ви поставя в положението на малка. Затова е добре да показвате на детето си, че по отношение на него вие сте най-важната. А също да го показвате  и отстоявате пред родителите си. Да държите вашето разбиране за възпитанието и отглеждането на детето да бъде зачитано като първостепенно по важност.
По принцип майката, колкото и да е изстрадала, е ценно да стои в следното мислене по отношение на детето:
"Твоята поява на света ми струваше доста. Но аз с радост платих цената. Достатъчно съм голяма за това. Цената си заслужаваше."

Здравейте, AniGaSt!
Вие си мислите /цитирам/:  "просто в момента дори не си правя труда да "търся" имам усещането, че не "ставам" за нищо. Имам чувството, че съм обречена да си стоя сама и който и да е с мен ще е разочорован от мен." Точно такива мисли имам предвид. Те ви  водят към това да изглеждате като Жертва, която има нужда от Спасител. В същото време жена, която е преминала  през това, което сте преживели вие, няма нужда да бъде спасявана, а е редно да бъде уважавана и ценена.

Благодаря за думите и куража г-н Стефанов това което ми пишете ми даде нов прочит на събитията.Вече си мисля,че в случая с бащата на бебето сме се опитвали да се "спасим" взаимно макар тогава ясно да казвах,че искам да се справя сама защото трябва.Бях убедена,че няма пречка пред мен да създам здраво семейство с оглед брак на 14г и 10 месеца.Исках буквално аз да съм човека с който да създаде семеен уют и хармония защото цях убедена,че го мога.Тогава в началото той ми говореше за предишните си връзки и как никоя не ставала и как са го лъгали и все подобни стана ми жал.Макар да виждах червени лапми за характера му смятах,че просто не е попаднал на правилният човек и този човек съм аз.Обаче в последствие видях и разбрах,че злобата му и омразата му може да е насочена дори към най близките му без значение дали и собственият му брат примерно.Тогава какъв шанс имам аз като от най малкото разочорование го кара да се обръща срещу човека и се започва с обиди и втълпяване на чувство за малоценност и най вече подтискане психечски.Пример "Ти без мен си нищо ти си крава с две тогава сега с три телета на 33 г без перспектива и мислене ще затънеш а аз ще се оправя перфектно."Това само малща част от човека който е виждайки го такъв мен ме е страх и от възпитанието което може да даде на детето ни.И дали ако след време тя го разочорова той ще се откаже от нея?Виждам как той е дубликат на баща си и повтаря този модел и върху дъщеря ни.Сякаш е един омагьосън кръг.Аз си бях тръгнала от него и смятах,че не искам детето да расте с такъв човек,но си дадох сметка,че правя грешка.Два месеца не я потърси аз му я заведох да я види.В последствие реших да се преместим близо до него за да може да упражняваме родителски права и двамата възможно най поравно.Не съм го съдила и не мисля да го правя защото ако го направя ще се озлоби още повече ще си плаща издръжката и ще я вижда в отредените им дни.Които да мен са крайно недостатъчни не искам детето да расте с мои впечатления относно него а тя самата да си ги гради с времето.И сама да прецени кой е бил прав.Това което ми прави впечатление друго е факта един негов изказ,че е по добре детето да е мъртво отколкото изгубено защото мъртвото е мъртво и приема че го няма а изгубеното го има,но е някъде там а не там където трябва да е демек с него.Благодаря Ви за отговорите много ценни неща разбрах и се надявам скоро да преодолея тази каша която сама си създадох.

Здравейте, AniGaSt!
Ще коментирам накратко изречения от писмото ви:
1. "Вече си мисля,че в случая с бащата на бебето сме се опитвали да се "спасим" взаимно"..........  И аз също си представям, че и двамата сте си мислили да се спасявате взаимно. А когато застанеш в ролята на Спасител, после лесно тръгваш "по пързалката" и се превръщаш в Жертва, после в Агресор - вървиш по върховете на "драматичния триъгълник"...
2.  "в началото той ми говореше за предишните си връзки и как никоя не ставала и как са го лъгали и все подобни ... стана ми жал" .... Когато някой говори на партньора си лоши неща за предишните си връзки, партньорът, независимо мъж или жена, е реалистично да си помисли: "Сигурно след време и за мен ще говори така". А това "стана ми жал" мога да го коментирам само по един начин: За много мъже най-простия начин да достигнат до сърцето и леглото на жената е да събудят у нея съжаление.... Пак сме в темата за Жертвата и Спасителя! И още нещо - много е градивно да не позволяваме на партньор/партньорка да говори така за бившите. Като му казваме: "Все пак това е човек, когото ти си избрал/а. Добре е да говориш за нея/него с уважение". И ако човекът отсреща каже: "Да, права си!", това е добър сигнал. Но ако каже: "Ти какво, да не би да си на нейна страна? Ти си същата като нея!" - можем да броим връзката за много проблемна.
3. Правите много добре, че се опитвате да осигурявате връзка на детето с бащата. Принципно положение е, че вие можете да си намерите по-добър партньор /потенциалните партньори на Планетата са много, буквално милиони/, но бащата и майката са единствени. Връзката с бащата е важна за детето ви, както и за всеки един от нас.
4. Доста стъписващо ми се видя това изказване, че детето е по-добре да е мъртво, отколкото изгубено /тоест при вас, а не при него/. Вярвам, че майката е добре да казва на детето, ако разбере за такива думи: "Ти имаш право да си го обичаш като баща, но с тези негови думи и постъпки аз не съм съгласна."

Здравейте!
Постът ви е твърде кратък и съм го пропуснал. Съжалявам!
Казвате, че имате чувството, че сте останала някъде в миналото и нищо не ви се случва. Сякаш не сте 28 годишна жена.
Въпросът е, къде в миналото сте "останали"? Човек често остава и "засяда" при някое травматично или разтърсващо събитие от живота си. След такова събитие човек може да стане на 30, но ако е преживял нещо травматично на 8, имате чувството, че срещу вас стои 8 годишно дете.
Дори е възможно човек да живее с чувството, че не иска да се роди, че е още в утробата. И тогава срещу вас стои едно бебе, което копнее за утробата. Дори познавам хора, които са си направили спалнята във вид на утроба!
Къде сте вие? На каква възраст? Какво ви се е случило - от раждането и в детството? За какво събитие "залепнахте" и не може вече нищо да ви помръдне напред, защото душата си е там? Има събития, които са без давност - станали преди години, но винаги актуални и присъстващи подмолно...
Започнете от самото начало. Давам примери: нежелана бременност на майката, попадане в кувьоз, ранни травми, свързани с отделяне от майката, загуби, свързани със смърт на близки хора, силен страх, постоянни унижения и т.н.
За какво залепнахте?....
Поздрави!

Здравейте, Д-р Стефанов

Преди няколко години получавах паник атаки посетих специалист и с помошта на хапчета потиснах тези паник атаки. Но сега пак се върнаха и съм бременна в 7 месец от началото бях леки дори имаше дни да нямам паник атаки но от няколко дни са по силни. Много ме е страх почва да ми блъска сърцето дори и крърното ми се покачва малко пулса ми е висок главата ми е пълна с глупости топли вълни и т.н. Страх ме да не ми стане нещо на бебето на мойте близки това е всеки ден. От тези мисли ме избива на рев и то доста време минава докато ми мине за малко и после пак. Страх ме как ще раждам ако е по естествен път да не припадна а ако е секцио да не би да не се събудя и да не видя бебенцето си. Или да не стане нещо с бебето ми и татко да ме остави защото имам една несполучлива бременност. Страх ме да ходя на лонсултация защото там за първи път вдигнах кръвно и пулс и сега всеки път като отида е така а наближава да ходя пак. На ден по 50 пъти се меря кръвното а преди дори и не си го мерех. Ходих при кардиолог казаха ми че всичко е наред изписаха ми бета блокер но него пия тъй като ми каза че единствения страничен ефект ще се отрази на бебето ще забави растежа. Изпитвам страшен страх. Моля ви дайте ми съвет как да се справя изпаднала съм в една дупка нямам лежание за нищо страха е ограмен избива ме на рев искам да си живея пълноценно и да се радвам на живота. Благодаря ви предварително.

Пишете, че трябва да се чувствам голяма, но не съм сигурна как да го постигна. Аз взимам решенията за детето и държа да се спазват методите, които смятам за правилни (разбира се, приемам и съвети, тъй като ми е първо детенце).
Моля Ви, дайте ми насоки или метод, с който да стана този, големия човек, от който има нужда детето, за да бъде дете. И има ли нещо, което мога да направя, за да засиля връзката си с детето.
Благодаря Ви за отзивчивостта 🌺

Здравейте!
Приятно ми е, че пишете  отново и задавате уточняващ въпрос. Препрочетох внимателно първото ви писмо. Замислих се за това, че не сте наричали доста време детето си по име /Как се казва то? /.
Също и за това, че и до сега не използвате израза: "Ела при мама!"
Тук виждам най-вече проявление на вашия страх за живота на детето, с който сте живеели доста време заради това, че са го извадили преждевременно, защото е спряло да расте. Все едно се съмнявате, че вече всичко е наред и появата му на този свят е вече факт.
Затова ви предлагам, когато виждате личицето на детето ви да грейва с неговия радостен поглед, /описали сте това преживяване в писмото си/, да си представяте, че то ви казва:
"Мамо, аз съм тук!"
А когато чуете това в душата си, логично е да му кажете: "Радвам се, че си тук! Ела при мама!"
Питате как да станете големия човек? На мен ми изглежда предостатъчно това, че вие сте човекът, който взима важните решения за детето ви, а не родителите. И че сте в непрестанен диалог с бащата.
Във връзка с това, че детето ви е "извадено" с цезарово сечение, с копи-пейст ви пиша и едно упражнение, което съм дал за деца, родени по този начин. Правете го, а за вас може да се окаже полезно и само да си представяте, че го правите:
ЦЕЗАРОВОТО СЕЧЕНИЕ
Това е специално упражнение, което вие и всички майки, родили с цезарово сечение, можете да използвате, за да компенсирате особеностите на този метод на раждане, който наистина е по-адекватно да наречем "изваждане". При него го няма това чувство на удовлетвореност от крайния резултат. Няма го взаимодействието тяло в тяло между майката и детето. За детето природата е определила раждането да е първата му спечелена битка - преодоляването на съпротивата на родовите канали с активната помощ на майката и достигането до първата глътка въздух.
Ще направя едно сравнение, което често се споменава в литературата. Става дума за пеперудата, която се излюпва от какавида. Тя разтваря какавидата, като я избутва отвътре с крила и крачета. Това е постепенен процес и борба. Какавидата се разпуква, отворът /разкритието / става все по-голямо и накрая пеперудата излиза и полита. Но ако човек се намеси и преждевременно  разшири със скалпел отвора на какавидата, пеперудата излиза, но не може да полети. Защото крилата ѝ укрепват за полет в този процес на борба със съпротивляващата се какавида.
Ето как с това УПРАЖНЕНИЕ майката и детето /до три-четири годишно/ могат да си подарят усещането за удовлетвореност от този съвместен процес, дори след като детето е вече родено:
- Майката е седнала някъде на пода или на диван и е сложила ръка на кръста, така че между ръката и тялото ѝ се е образувал тесен отвор. Детето е зад нея и тя му казва да мине през отвора, промушвайки се с главата напред. Но майката стяга отвора, така че преминаването да е трудно. Детето е добре да се избутва от стената зад него с крака, за да успее. Накрая, когато детето успее "да се роди", майката му се радва. Може и бащата да присъства и също да се радва и да го посреща с прегръдка. Добре е детето да бъде и насърчавано: "Давай, давай! Бутай по-силно!"
- добра модификация е майката да направи отвор, свивайки крака си. Или да направи обръч с ръце пред гърдите си. Полезни са всички останали идеи, които ѝ дойдат наум.
Играта се играе, като всеки следващ път майката стяга отвора все-повече и става все по-трудно за детето. Но накрая то винаги успява "да се роди".
Тази игра е ценна и ако раждането е било трудно и опасно за здравето и живота. Чрез нея може да се преработи родовата травма за майката и детето. Тя дава възможност да се изживее символично радостта от появата на детето на белия свят.....
Това е за сега.
Поздрави!

Здравейте!
За мен е странно да се разчита само на хапчета, когато човек има панически атаки.
Важно е да е види какво стои в основата на тези атаки, каква е причината.
Уверявам ви, че не е много лесно да се стигне до истината по този въпрос и това си е една сериозна психотерапевтична работа.
Какви са възможните причини за паникатаки? Във вашия случай е важно да си дадете сметка за следното:
- какво се случи преди няколко години, когато почнаха тези пристъпи?
- Какви ваши травматични преживявания от детството са били отключени от тази ситуация преди няколко години?
- твърде е възможно вашите паник атаки да са свързани и с преживяване на някой човек от предишни поколения във вашата семейна система /някоя баба или дори прабаба/;
- според моя опит една голяма част от паническите разстройства се дължат на убийствен гняв, който човек изпитва към близки хора /майка, баща, брат, сестра.../. Този гняв, естествено, е дълбоко потиснат. Затова, когато усещам, че има нещо подобно като причина, аз питам директно клиента си, който е с панически атаки: "Кого, всъщност, искаш да убиеш?"
Така че за мен пътят на лечението започва от осъзнаването на причините. Не отричам, че понякога хапчета са необходими, но със сигурност те не могат да те излекуват, а само да потиснат преживяванията ти.
Поздрави!

Не си бях дала сметка че проблема може да идва от моето семейство. В моето семейство винаги сме бели делени от страна на моята баба. Тя беше в оставата да се скарам с моят покоен дядо който си отиде без да си говорим след това пак бяхме се оправи ли. Може да ми е баба но тя не е хубав човек гледа как да вкарва интриги плюе ни пред хората а аз съм сипер много емоционална и нервна дори когато почнаха отново паник атаки изпитвах някъв страх от нея да не вкара интрига между мен и мъжа ми. Аз съм такъв човек че и най малкото нещо си го слагам и го приживявам. Възможно ли е тези неща да са причина и до днес за мойте паник атаки. И какво да направя в случая. Благодаря

Здравейте, Mimaaaa5656!
Честно казано, без да съм работил с човека, не бих се насочил към баба му като "виновник".
Освен това - накрая питате какво да правите.
Въпросът не е в правенето, а в осъзнаването. Това, което дава терапевтичен ефект, е човек да осъзнае дълбоките чувства, които са несъзнавани и които управляват живота ни.
Когато мислите, че можете нещо да направите, това може дори да ви вдигне трревожността и страховете. Може да ви докара чувство за вина, че не правите това, което трябва. Дайте си сметка, че  "правенето на нещо" има стойност, ако искате да постигнете някаква цел в областта на работата, на бита и т.н., но не и на душата.
Това, което действа като "имунна защита" на душата, е осъзнаването на дълбоките механизми, които ни движат.
Ще ви дам пример: една от най-честите родови травми, които оставят следа и по-късно могат да се превърнат в панически атаки, е стоенето в кувьоз за по-дълъг период /10 и повече дни/. Имах клиент, който получаваше паникатака, когато минава покрай остъклени пространства на стълбища, в остъклени преддверия на хотел, в панорамен асансьор - места, които напомнят кувьоз. Когато го питах какво е чувството, когато преминава покрай такива обекти, той казваше, че чувството е, че е захвърлен сам в студения Космос и всеки миг ще умре. Същото може да се получи и от преживяването на други страшни медицински процедури още от най-ранното детство, или ако човек е присъствал на нещо застрашаващо  живота на негов близък. Но такива състояния могат да се отключат и ако в рода е имало хора, преживели страшни неща /бомбардировка, отнемане на дете, загуба на дом и бягство от преследване и т.н./.
Темата е обширна, наистина.
Поздрави!

Здравейте, страдам от свръхтревожност, натрапливи мисли и депресия. Бях на лечение три месеца, почуствах се по добре и сама си прекъснах лечението. Сега съм много зле, пак почнах лечение с медикаменти от психиатър от 3 дена. Пия ксанакс 0,5 и ципралекс. Много ми е тежко, постоянно ме е страх, че ще допусна грешки на работното си място, едва работя, кога мога да очаквам леко подобрение? На ръба на силите ми съм.

Здравейте, Raisin!
          На мен ми е трудно да кажа кога можете да очаквате подобрение. Лечението с медикаменти ви се е отразило добре, но същевременно вие сте имали и някакви вътрешни съпротиви към него и сте го спрели. За мен е важно човек да се обърне и за психотерапевтична помощ, а да не залага само на лекарствата. Едното не изключва другото. Дори работата с психолог и психотерапевт може да му помогне по-ледно да приеме нуждата от лекарства. Защото - можете да сте сигурна - на всеки човек му е трудно да приеме мисълта, че ще взема лекарства за по-дълго време и то за да лекува психиката си.
           Какво ни дава психотерапията? На първо място - яснота и осъзнатост. От яснотата и осъзнатостта идват и идеи за  конкретни действия, които можем да предприемем, за да променим ситуацията си към по-добро.
Затова аз бих ви задал някои въпроси, на които да отговорите:
-  От кога започнаха вашите страдания?
-  С какви събития от живота си ги свързвате?
-  Какво точно ви тревожи?
-   Какви точно са вашите натрапчиви мисли?
-  С какво свързвате тази депресия? Депресията може да е свързана с някаква загуба на близък човек, а също и с натрупан гняв към някого, който гняв обаче е неизразен. Как точно стоят нещата при вас?
-  Можете не само да отговорите на тези въпроси, но и да погледнете към сънищата си. От тях също човек може да получи ценна информация за процесите, които се извършват в душата му.
-  Много често симптомите имат причини в семейната система. Тоест - свързани да със съдбите на хора от предишни поколения. Това се потвърждава във всекидневната ми работа. Като казвам, че се потвърждава, имам предвид, че когато човек осъзнае и преработи в терапевтични сесии тази своя свързаност със своите родители, баби, дядовци и по-далечни предци, симптомите му затихват постепенно, а често затихват и много бързо.
          Това са най-общо казано нещата, които е добре да погледнете, за да имате посока за движение към по-добро и към по-трайни резултати.
Поздрави!

Здравейте, родих второто си дете преди 10 месеца, но как да се пречупя и да го оставям на свекър и свекърва ми, е въпроса ми към вас, моля за съвет. Аз съм от майките, които са ЗА това децата да се оставят на роднини, за да се социализират, да разберат , че има и други хора освен "мама и тати", а и в крайна сметка и ние като родители също имаме нужда от малко "почивка". Да ОБАЧЕ(!), винаги когато сме с тях все казвам кое, как и защо. И не само. Наистина се усещам, че постоянно правя някакви коментари, не изпускам бебето от поглед, някак им нямам доверие,  знаете ги свекърите, все всичко знаят, все всичко разбират, а и съм виждала неща с баткото, които изобщо не одобрявам. Това ме караше да не се чувствам добре, когато те го гледат. Всеки път с мъжът ми го обсъждаме и пак се повтаря...ние ин казваме какво трябва да се прави, те правят всичко на обратно.

Здравейте, Анелия!
Казвате, че сте от майките, "които са ЗА това децата да се оставят на роднини, за да се социализират, да разберат , че има и други хора освен "мама и тати"".
В същото време казвате, че: "винаги, когато сме с тях все казвам кое, как и защо. И не само. Наистина се усещам, че постоянно правя някакви коментари, не изпускам бебето от поглед, някак им нямам доверие,  знаете ги свекърите,"...
Идеята ми е, че едното противоречи на другото. Смисълът на това, да оставяме децата да се социализират при роднини, е тъкмо във факта, че там е различно. Затова, след като децата са били при баба и дядо и са донесли от там поведение и желания, които ние не одобряваме, е добре да им кажем: "При баба ти и дядо ти е едно, но вкъщи е друго!". И - ТОВА Е НАЙ-ВАЖНОТО - когато им казвате, че има разлика между вас - родителите и баба и дядо, те трябва да чувстват, че вие говорите с уважение за баба и дядо и им давате ПОЗВОЛЕНИЕ те там да правят неща, различни от тези вкъщи. Това бих нарекъл социализация. Децата да разбират, че мама е способна да цени, уважава и лансира хора, които обичат децата ѝ, но същевременно имат други разбирания за възпитание от нейните.
Питам се, дали не виждате драстична разлика и между модела на възпитание от собственото си родителско семейство и това на съпруга ви. Много е важно за семейната хармония и тук да подхождаме приемащо. Тоест - двамата партньори да разбират и да оценяват, че семейството на другия партньор е еднакво ценно с моето семейство.
Ако искате непременно бабите и дядовците да възпроизвеждат домашното възпитание,  /и ако допуснем хипотетично, че това е възможно/, би било безсмислено да си давате децата при тях. Това няма да ги социализира.
По същия начин е важно и родителите да са различни. И да казват на децата си: "При мен е едно, а при баща ти/майка ти е друго". И отново - да казват това така, че децата да чувстват, че мама уважава татко, въпреки че той има различно поведение като възпитател от нейното и обратно.
Тук ключовата дума е УВАЖЕНИЕ. Защото уважението е особен вид ценност. Да уважаваш някого означава да го приемаш такъв, какъвто е и да му се доверяваш, въпреки че е различен от теб.
Разбира се - когато трябва да се взимат отговорните решения за децата, родителите са номер едно. В това няма спор. Но ако темата е какво да обличат, какво да ядат и кога да си лягат - способностите на хората, отгледали мъжа, когото вие обичате, не са за подценяване.
Поздрави!