Психично здраве при децата, възпитание, връзка с родителите - детски психолог Надя Димитрова

Здравейте,

Наскоро почина дядото на съпруга ми. Човекът беше на преклонна възраст, за това вкъщи нямаше голям траур и мъка. Прецених, че няма да казвам на дъщеря ми, която е на 5. Мъжа ми сам ходи на погребение, така че тя по никакъв начин не беше замесена в това. Проблемът е, че той после и е разказал и от вече месец тя говори само за това. "Мъчно ми е за моят стар дядо, не искам той да е на небето, аз го обичах и тн". А тя го е виждала два пъти в живота си. Започна да задава въпроси дали всички ще отидем на небето, и тя ли ще стане баба и ще си отиде, а какво ще правят играчките без нея. Мисля, че се травмира много. Не я лъжа, казвам и че след много време и това ще се случи, но да не мисли за това. Но тя продължава.
Освен това забелязвам, че напоследък се притеснява за всякакви глупости - "Ами ако госпожата в градината ме пита нещо и аз забравя, какво ще правя?" И започва да плаче. Пита ме "и аз ли като порасна ще се тревожа като теб?". Аз наистина съм много тревожна, имам и проблеми със съня, постоянно мисля и премислям всичко и не искам тя да се превръща в мен. Още е само на 5. Как бих могла да пресека тези мисли?

Здравейте и благодаря, че отделяте от времето си за да отговаряте безвъзмездно!
Имам няколко въпроса за дъщеря ми, която е на 4 години. Тя е много емоционално дете , също така много често боледува. На моменти се чудя дали няма т. нар. Психогенна кашлица. Понеже тя продължава доста дълго и привидно изглежда, че се напъва да кашля, все едно се прави. Като заспи спира. Как мога да разпозная дали има емоционален фактор или е чисто физиологично кашлянето?
Другият ми въпрос към Вас е относно отношенията й с другите деца. Тя е в тази възраст, в която се съревновават с връстниците й и когато някой й каже например "Ти си по-малка, ти си бебе, ти си бавна, аз спечелих, ти загуби (на някаква игра), ти имаш по-малко колело от моето.. и т.н." тя става изключително разстроена. Започна да плаче, да пищи и цялата игра с децата се проваля. Как да говоря с нея по този въпрос и как да я науча как се реагира на такива провокации от страна другите деца?

 Здравейте и благодаря за въпросите!

Темата за смъртта плаши повечето хора и поражда множество въпроси за това какво става след смъртта, за какво живеем, как така всичко свършва един ден. И какво става с нас след смъртта..? Това са екзестинцциални въпроси, които търсят своите отговори. Всеки един от нас, повлиян от това какво нашите родители мислят за смъртта, как са ни го предали, както и от народопсихологията ни, оформя определени наши вярвания. Едни вярват, че когато човек почине, неговото тяло спира да работи, но душата му продължава да живее в друго измерение  и по друг начин, понеже енергията му не може просто да изчезне. Други вярват, че тялото умира и душата си отива заедно с него и безвъзвратно всичко приключва. Някои общества празнуват, когато човек си отиде, други скърбят и преминават през тежък траур.

Рано или късно тази тема застига и нашите деца - ето че и при вас се е случила смърт в семейството. Вашето дете вероятно за първи път се сблъсква малко по-осъзнато с подобна информация и това е напълно в реда на нещата, понеже това е част от живота. Разбирам, че се тревожите за детето и не бихте желали то да тъжи, не искате да се тревожи и вероятно желаете да му спестите подобни чувства. Но не бихте могла, а и не е необходимо. Детето Ви ще продължи да задава подобни въпроси и занапред, търсейки да формира своята истина и вярване по въпроса. А това ще зависи от това, което вие с баща му му говорите. Вижте какви са вашите вярвания по темата за смъртта и ги споделете с него, давайки му възможност чрез въпроси да изкаже чувствата си и това, което мисли и го тревожи. Казвайки й да не мисли за това, сякаш се опитвате да я предпазите и едновременно с това я лишавате от възможността да преработи сложните си чувства и притеснения по темата. Дори да заплаче и да пита многократно едни и същи въпроси - позволете й, бъдете там с нея в това, дайте й възможност и пространство да пострада. Понеже животът има и розови, но и тъжни моменти - нека да помогнем на детето да види животът в цялата му палитра и да оформи цялостен образ на това какво е всъщност ЖИВОТЪТ. Няма как да спре да мисли по темата, защото тя отваря и други теми като - "Защо съм тук и какъв е смисъла на моя живот?" Можете да споделите с нея вашето разбиране и вашия смисъл. Тук е много важно да видите своите страхове по темата, да ги чуете какво имат да кажат, да се срещнете с тях. Разбира се, че тя  е обичала този човек. Разбира се, че й е мъчно - това е толкова човешко. За мен би било интересно да разбера как баща й е поднесъл информацията, с какви думи, тон, кога и какво точно е казал.

По отношение на тревожността - да, нашите деца приемат безусловно нашите модели на поведение, страховете, притесненята. До към 3 годишна възраст детето е особено свързано с майката и то приема нейните емоции още през кърмата, през докосването, през начина, по който майката присъства (дори и тя да не изговаря тревогите си). В този смисъл е донякъде естествено и детето  да репликира вашия модел на възприемане на света и на определени ситуации. Можете да работите основно върху своите страхове и тревожност - така бихте момогнали и на нея. Като родител и майка разбирам много добре тревогите - аз също се сблъсквам понякога с такива и виждам у детето си част от себе си. Това ми дава шанс да погледна себе си като в огледало и ме насочва къде искам да направя промяна у самата мен.

По темата, споделяйки го с усмивка и със съчувствие към всички нас, РОДИТЕЛИТЕ,  има една приказка - " Не възпитавайте децата си, те така или иначе ще станат като Вас. Възпитавайте себе си."

Ако почувствате необходимост от по-подробен разговор и подкрепа, можете да се свържете с мен за организиране лична среща на nadia.wellbeing@gmail.com

Здравейте, за мен е удоволстивие да споделя опита си като майка и професионалист - дано бъде от полза за повече хора. Благодаря Ви за въпроса!

По отношение на кашлицата - не бих изключила психогенен фактор. Емоционалните и впечатлителни натури биха могли да запечатват много преживявания у себе си, които да се проявяват на телесно ниво. Понеже емоциите имат нужда да бъдат преживяни, изговаряни, зачетени. Тялото ни реагира на всичко около нас, както и то самото създава определен емоционален фон чрез своята хормонална дейност. Кашлицата би могла да е и несъзнателен зов за внимание, да отразява някакъв стрес промени в живота й или да е реакция на семейна среда... На този етап нямам достатъчно данни, за да кажа на каква основа е. Изключена ли е телесна, медицинска причина, чрез направени изследвания?

Относно разтройването в описаните ситуации - да, това е възрастта, в която децата започват да разбират, че не са центъра на света, че може би има и други деца, добри в нещо.. Труден етап е, необходими са много изслушване и разговори с детето, за да започне да вижда как функционира света извън мама и тати. До към 5-6 годишна възраст се наблюдава така наречения "детски егоцентризъм" - през този период се осъществява постепенна диференциация между Аза и външния свят, но мисленето остава преди всичко субективно. Детето гледа на явленията и на проблемите, които изникват пред него, единствено от своята гледна точка.

Първо разберете как се чувства в такива ситуации - чуйте я, не я съдете за реакцията й. Нека се опита да опише емоциите си. Едва след като усетите, че интензитета на емоцията й е намалял, след като го в споделила с вас, можете да й предложите гледна точка или стратегия, която да й помогне да разбере, че всеки е значим, че всеки е добър в нещо, че всеки е уникален и заслужава признание. Потърсете нейните силни страни и умения и й ги покажете - това ще й даде така нужното усещане за значимост, което тя всъщност търси. Отделно - има значние какъв е фона у дома, как са взаимоотношенията между вас и баща й, както и има ли братя и сестри. Как се отнасяте с нея... Доста условности има, които дават своето влияние.

Поздрави!

Много благодаря за чудесният отговор! Накарахте ме да се замисля и да започна да работя за подобряване на собственото си психическо здраве. Признателна съм!

Синът ми, на 10г е с проблемно поведение. То е такова само вкъщи. Добър и съвестен ученик е. Проблемът започна, когато се роди брат му, той беше на 7г тогава. Отдавахме го на ревност, но сега 2.5г по-късно става все по-зле. И да е имало ревност, би трябвало да е приключило всичко и да се е напаснал с новата ситуация.
Давам примери: мъчно го караме да свърши нещо, вика, тръшка се, повишава тон, блъска врати. Не обича да споделя, но съм сигурна, че проблеми в училище и с другите деца там няма и там не е проблемът. Понякога проявява несъгласие с една от госпожите, но не е нищо фрапиращо и там не смее да прави, както прави вкъщи. Като цяло тази госпожа е малко по-проблемна и зная, че и други деца и родители имат несъответствия с действията и изказванията и.
Иначе спортува два пъти в седмицата/карате/. Когато е хубаво времето е навън, кара колело или друг вид физическа активност. Прекалява с телефона и плейстейшъна и изпитваме сериозни затруднения с контрола върху тях. Подозирам, че е част от проблема. Сприхав и избухлив характер е и винаги е бил такъв. Не е агресивен по физически начин. Има и много комплекси. Не се смята за красив/никакви физически недъзи няма/, което е далеч от истината/не го казвам само като родител/. Също голям комплекс са му парите. Има съученици, чиито родители са доста заможни и ме тревожи как той го приема. Не е презадоволен, но определено има всичко, което е искал, но във финансовата рамка, която можем да си позволим. Не го удовлетворява и  иска скъпите аналози на вещите, които сме му купили и се сърди, че не можем да си ги позволим.
Моля за съвет, ние ли бъркаме, той ли навлиза в трудна възраст? Никога не е бил най-лесното дете, но поне имахме някакъв контрол, а сега е много по-трудно. Успявам все още, но съм на ръба. Ако не ескалирам в комуникацията си с него/викове, заплахи от наказание/, не обръща внимание, че не е ок поведението му.
Държи се добре с брат си и се обичат, но понякога вика и върху него, което не ми е никак приемливо, предвид, че той е само на 2г.

Здравейте г-жо Димитрова,
Бих искала да попитам кога е подходящо детето да тръгне на ясла или градина, за да не се създаде травма от изоставяне от майката?
Синът ни е на 1.8 г. и планираме идната есен, когато живот и здраве ще е на 2.6 г. да го пуснем на ясла. Чела съм, че някои психолози препоръчват да е след 3 годишна възраст.
Също така искам да ви попитам на тази възраст (1.8 г.) подходящо ли е детето да прекарва цял уикенд с баба си ? Дали не е травмиращо за него? Оставяме го с баба му така през около три седмици. Но аз винаги ставам много тревожна как се чувства той и как се справя бабата, постоянно се безпокоя и отделно чувствам вина дали не се травмира. Същевременно аз за себе си имам нужда от това време за почивка, тъй като през другите дни си го гледам изцяло сама без помощ през делничните дни. Той е много динамичен, хленчещ, нощем също се буди и в резултат съм изключително изтощена физически и психически. Зная, че не е добре майката да е нервна или депресирана, а усмихната и спокойна, но как да се намери баланс? Т.е. до къде трябва да бъде постоянната грижа към детето без отделяне от него и до къде майката трябва да има време за собствено възстановяване и презареждане на батериите? На мен ми е трудно да се отпусна без да се чувствам виновна, че не съм с детето си макар и за кратко. И така става сложно:).
Благодаря Ви предварително за отговора! 💐💐💐

Здравейте, имам прекрасно момиче на 3г и 8м, вече е кака на момиче на 2м. Постоянно в социалните мрежи ми излизат клипчета за "травмата на първите дъщери". Аз също съм кака и с брат ми имаме 17 години разлика. Разбирам клипчетата и донякъде се припознавам в тях. Не искам да се случва същото с голямата ми дъщеря. Тя е умна, говори, разбира, страхотна кака - помага, грижи се за бебето, внимателна и суперчувствителна е. Както всяко семейство с деца и ние с нея сигурно се държим по-строги отколкото ще е с второто като поотрасне. Как да предотвратя развиването на тази травма на големите дъщери и в нея? Заливана е с любов и комплименти, играем постоянно с нея, ходи на градина до колкото е възможно. Стараем се да не се чувства отделена или нещо подобно, аз държа винаги да сме четиримата, когато правим нещо с бебето я викаме да гледа, ако иска да помага. Но разбира се, когато има нужда и се скарваме и обясняваме кое, как и защо не е правилно. Много ме е страх да не си объркам детето, за сега повече за голямото ме е страх. Тъй като не сме расли с брат ми заедно, мъжът ми няма брат/сестра, не знам дали е нормален този начин на съжителство с 2 деца с малка разлика. Реални ли са ми притесненията или поредната майчина вина 😞

На всичко отгоре изпитам и вина към бебето, защото докато първото постоянно някой бдеше над него, с това не процедирам така. Например оставяме бебето само да си будува и то си заспива само. Още като се роди не давах никой да я държи на ръце постоянно, защото не исках да свикне и да иска все на ръце, защото знам че като остана сама с двете деца бебето ще ми ограничи времето с каката, а тя е доста привързана към мен. Някак си се притеснявам, че бебето няма да е толкова привързано към мен, защото нямам толкова време да му отделя както с каката и не ми е все в ръцете. Не сме оставяли бебето да реве, разбира се, когато е неспокойно винаги си го гушкаме. Постоянно имам чувството, че към едно от двете не правя нещо достатъчно, особено ако отделя за себе си 30-40мин да отдъхна. 😔

Съжалявам за дългия пост и благодаря предварително

Здравейте и благодаря за въпроса!

От това, което споделяте за сина си и поведението му у дома, имам допускането, че детето по някакъв начин не се чувства признато, оценено достатъчно, може би чуто. Това не означава, че Вие не се държите добре с него  (аз не зная какъв е родителският Ви стил и отношение), а просто той вероятно има нужда да бъде зачетен по негов начин. Раждането на друго дете в семейството е голямо изпитание за голямото дете, понеже то е детронирано малко или много от пиедестала, а и е необходимо да усвоява много нови умения на търпение, приемане на ситуации, приемане на нуждите на друг и т.н. Това, че са минали 2,5 г оттогава, не е гаранция, че детето е получило необходимата му любов и грижа по начина, по който той би искал през това време. В този смисъл той може да живее в тази ситуация, но да изпитва гневни чувства, тъга, усещане, че нещо му липсва или вече не е важен за мама и тати. Ситуацията изисква откровен разговор между Вас и него, изпълнен с любов, грижа и емпатия, в който да се поинтересувате как се чувства той в семейната среда, какво би искал да е различно, има ли нещо, което го огорчава. Също така, би Ви помогнало, ако имате ежедневно така нареченото "качествено време заедно"  - всеки един от родителите поотделно да му отделя поне 20-30 минути ежедневно, в което време не си гледате телефоните, не пускате телевизор, не седите около малкото дете, а сте 100 процента отдадени на занимания с голямото дете. Дали разговор, игра, рисуване, спорт, разходка - важното е вниманието и сетивата Ви да са изцяло с него.

Нуждата му от значимост прозира и през скъпите вещи, които желае - може би те са начин той да повиши своята значимост в очите на другите. Вероятно това е повече несъзнаван копнеж, но можете да го попитате как се чувства, когато няма определената скъпа вещ, какво според него мислят другите за него тогава, важно ли е за него какво мислят другите? И как би се чувствал, ако я има и какво биха си казали другите. По отговорите ще се ориентирате и каква е неудовлетворената нужда, която той се опитва да удовлетвори, имайки скъпи неща.

Често агресивното поведение и изразяването на недоволство крие тревожност, чувство за незначимост и това е начинът той да привлече вниманието Ви върху него и да му дадете това разбиране, от което той вероятно има нужда.

По отношение на електронните устройства - убедена съм, че поне половината от проблема с поведението на детето се корени именно там. Обърква се биохимията на мозъка по отношение на допаминовите нива и съветът ми е да намалите драстично екранното време, ако искате здраво дете. Вие добре сте се ориентирали в посоката - сега имате и професионално потвърждение за това.

Все пак  - ако желаете консултация с Вас или детето - можете да се свържете с мен на лично съобщение.

Поздрави,
Надя

Здравейте, благодаря, че споделяте тази толкова популярна сред нас майките тема!

Това, което се усеща, е Вашият страх и притеснения относно и двете деца. Относно това каква майка сте. За добро или лошо, всички имаме определени психологически травми в една или друга степен, така че те са неизбежна част от растежа ни, после от справянето и приемането им, интегрирането на тези болки и живеенето на живота с/през/чрез тях.

Това, което на мен ми прави впечатление във Вашия пост, е, че по някакъв начин проектирате своята травма (това, което Вие сте преживяли несъзнавано като кака) върху голямото си дете. Тоест имате страхове, че с нея ще се случи същото като с Вас и тези страхове не са малки. Това обаче би Ви пречило да сте обективна и вероятно Ви хвърля в крайно поведение да защитите или обгрижите повече от необходимото голямото си дете. За да не изпита то Вашата болка от едно време. Но Вашата болка не е нейна. Бих Ви препоръчала работа с терапевт, за да отработите това у себе си и тогава да можете с лекота и без вина да дарявате любов и грижа и на двете деца.
Чувството за вина, което изпитвате по отношение на малкото дете, също е свързано с Вашата лична травма. Сякаш искате да компенсирате това, което не сте получила, и желаете да можете да го дадете на децата си. Всъщност е необходимо да го дадете на себе си. Защото децата Ви не са Вие. Те имат други нужди - разбира се от любов, грижа, разбиране, но къде е дозата?

Искате да бъдете максимално добър родител, обаче и Вие имате нужда от почивка. Напълно разбираемо. Но когато взимате време за себе си, може би чувствате, че ощетявате децата си. А всъщност без Вашето здраве и благополучие децата нямаше да ги има, нали така?

Ако желаете консултация с мен или колега, можете да ми пишете на лично съобщение.

Поздрави,
Надя

Здравейте, благодаря за въпросите!

Моето убеждение е, че децата са свързани със своята майка по много специален начин и черпят от нея жизнена енергия, особено в ранна детска възраст. Бих препоръчала да изчакате с яслата поне до 3 г. възраст. В момента детето изгражда най-важното - основата на своята къща, и това е процес, който не може да се върне. Използвайте това време, създавайки у него чувство на сигурност, защитеност, увереност, че светът е добро място. Детето ще ходи в институции в продължение на много години след това, така че не бързайте...

По отношение на оставянето - подходящо е да го оставяте, само ако Вие сте спокойни с решението си. Когато не сте спокойна с решението си, има възможност той да усеща това и автоматично да го приеме като нередно (както Вие го приемате). Когато ние сме спокойни и децата са спокойни. Вижте какво Ви тревожи - дали е нещо, което бабата не прави както Вие искате, или си е нещо Ваше - Ваш страх? От какво се страхувате?

В стари времена бебетата са се раждали в големи семейства и са били гледани от много членове на фамилията - баби, лели - но тогава семействата са живели заедно и са си помагали. Тогава майката не е била в 100 процента от времето си с детето. Но важното е било, че детето е било обгрижено с любов от значими за него обекти. Сега за нас е много по-различен живота, а ние също имаме нужда от сън и други базови за здравето ни неща. Които е необходимо да си доставяме, ако искаме да сме добре. В този смисъл е задължително да намирате време за почивка - дали цял уикенд, дали по малко всеки ден... Измислете схема, която според Вас е подходяща и ще Ви прави спокойна.

Поздрави,

Надя

Здравейте!
Детето ми (10г.) се справя трудно с гнева и разочарованието си,емоционална натура е,шумно изразява емоиите си.Какъв съвет мога да дам,за да се научи да се справя с гнева си-да не повишава тон,гледа все той да е отгоре,така да се каже,първо говори,после мисли?
Говори ли сме да опита да преброи до 10,да поеме дълбоко въздух и после да говори,но не действа.
Благодаря за вниманието предварително! 😊

Здравейте!
Детето ми (2г1м) е много чувствително дете. Не веднъж е поставян в стресови ситуации (често боледуване, операция, раздяла с родител), което го направи много тревожен.
От 1-2месеца забелязваме засилена тревожност, която се опитва да саморегулира под формата на гледане на пръсти - пред очите под различен ъгъл и сякаш брои и цъка с език (сякаш го смучи). Гледаме когато го прави да го разсейваме с нещо и в повечето пъти забравя, но се притесняваме и не можем да разберем какво провокира това поведение. Прави го когато му е скучно или е тревожен. Моля за съвет как да не навредим на детето в този случай?