Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте,
С мъжът ми сме заедно от 8 години с прекъсвания, главно заради намесата на майка му. От 2 години и половина живеем заедно, по мое настояване далеч от родителите му. Имаме дете на 1 годинка, но се караме през ден заради поведението на майка му. До като бях бременна той работеше в чужбина и помощта за тежките покупки се паднаха на моите родители. Имах не лека бременност, баща ми претърпя операция и трябваше моята майка да помага на мен и на него. Родителите на бащата на детето ми живея и работят на 5 мин. с кола, но през целта ми бременност не се поинтересуваха как сме с бебчо, но за пред други хора са много загрижени.
В деветия месец починаха мой близки хора(братовчед дете и баба) подкрепа от него не получих, само ме обвиняваше, че съм много нервна.
 След като се роди детето родителите му не само, че помагаха само на думи, но и когато идваха у нас трябваше да им се слага маса за вечеря. На 2-рата седмица след раждането оставиха баща да работи вместо тях за да отидат на почивка, а по принцип той трябваше да помага на мен и детето.
Есента  той отново замина да работи в чужбина и аз отново останах с помощта на моите родители, като те вече се грижат и за дядо ми, защото и той претърпя операция. А другите само да минат да го видят между някоя от почивките им за 1 час и стига толкова, но пред него са били казвали, че помагат и идват често.
Стигна се до там, че тя подмина мен и детето ни на улица, защото моето поведение към нея я обиждала, след което излъга, че аз съм го направила, обижда ме по телефона в него присъствие. Казах му, че не искам тя да се доближава до мен и дето, той беше съгласен. 2 месеца след случката той твърди, че жената никога не ме е обиждала и извърта нещата така че аз съм виновна за всичко и че тя трябва да вижда детето. Събрах си багажа на мен и дето и се изнесох от общото ни  жилище. Не заради майка му, а заради лъжата. В момента в който видя, че си тръгвам започна пак да обясня как е зад мен и ме подкрепя, но това явно не е така от действията му. Другото е, че не комуникира с мен има собствен бизнес и винаги е зает с него, трябва да работи, финансово не съм разчитала на него освен за наема на апартамента. Интересува се от детето, но аз не мога да живея в постоянни ни скандали заради майка му и да се чувствам не подкрепена,за да е щастлива тя. След изнасянето ми последваха клетви да си намеря някой който да ми чупи кокалите, че да съм видяла какви мъже има, той всичко правел за мен,а аз не мога да го оценя.
Да аз също имам вина за скандалите импулсивна съм и казвам много неща без да ги обмисля.
Конфликтите ни не са от вчера и са тема родители и постоянно им защитаване, една, две седмици след даден спор като преди това ги осъжда.
Чудя се дали не трябваше отново да направя компромис?

Здравейте! След скарване със сина ми (15 години) тази вечер, той ми каза, че от десетина години не се чувства обичан от никой от семейството и сме правили само материални неща за него. Има брат на 10 години и явно намекваше, че промененото ни отношение е свързано с раждането му. Направо съм разбита. Абсолютно съм сигурна, че не ги деля и ги обичам безкрайно много. Но знам, че съм допускала много грешки като родител. По-късно го питах дали в яда си е казал това или наистина го мисли. Отговори, че е било за момента. Но мисля, че го каза само, за да не задълбавам, а всъщност си го мисли съвсем наистина. В разговора каза с недомлъвки и други неща - че няма как да се оправят отношенията ни, че просто трябва да чакаме (да стане на 19 и да се изнесе), че е решил нарочно да не показва чувства и че е равнодушен. Какво да предприема?

Здравейте.
Имам проблем с по-големият ми син, който е на 5 год. Скоро се роди вторият ни син , баткото много го обича, и постоянно го целува дори, говори му мили думи постоянно. Но аз много се ядосвам и изнервям, когато приспивам бебето, той идва и ме търси,говори ми, аз му казвам "Тихо,че приспивам бебето" и след като то е било на косъм да заспи, а се е събудило от нашия разговор с баткото, аз се изнервям на макс и отивам и започвам да удрям силно баткото. Всеки път обяснявам едно и също, правя му знаци да се махне от стаята, но той напук, идва,сякаш нарочно, и го буди отново и отново. Днес удрях баткото сигурно над 20 пъти. Адски се изнервям на такива работи. От думи и разговори не иска да разбере, казва, че иска да сменим темата и да не говорим за това и да не му казвам какво да прави. Той постоянно ми отговаря, не знам как да се справя с него. Безсилна съм. Не го пращам на градина, защото не искам да се разболяват от вируси....Не мога да се справя, много ми е трудно, таткото работи до 20ч вечер. Не знам как да постъпя. Трябва ли да се срещна с психолог? Страх ме е вече,че ще ме намрази детето. Днес каза "Аз искам друга майка, а не такава,която само ме бие.".

Да, смятам, че е добре да се консултирате.
Този гняв, който проявявате към детето, е добре да се види от къде е.
А това, че той ви предизвиква непрекъснато по едини същи начин, също е интересно да се види...
Нещата са драстични с тези 20 удара.
Поздрави!

Добре, благодаря,а към какъв специалист трябва да се обърна - към детски психолог или за възрастни?

Да, аз напълно ви разбирам. Изтощаващо и изморително е. Вероятно вие самата се нуждаете от почивка, а подобни ситуации са като търкаляща се снежна топка. Малкото се изнервя, целият ден е крив, та и следващият. Нито яденето е ядене, нито сънят е в нормални часове; голямото се чуди каква магария да сътвори, за да ви спечели... Децата обаче умеят да влизат в положение, но първо е необходимо вложение на време, търпение и усилия от ваша страна, за да се уверят, че не са отритнати. Може да пробвате да обяснявате предварително какво и как ще направите, да се "наговаряте" съзаклятнически и да не го пренебрегвате за гушкане и милувки... Отделно, ако бебето е малко, може да го сложите в слинг и да си имате занимания с голямото. Ако имате успеваемост, давате малка награда на детето (може предварително да я спазарите, или да подготвите детето за нея), дори печат или нарисувано сърце, или усмивка на ръката могат да са от полза. Има варианти, но понякога майките така забиваме във въртележката, че не успяваме да погледнем отгоре нещата. Период е, ще отмине. Не разрушавайте доверието и отношенията си с голямото си дете, за да е здрав сънят на малкото. (Виждала съм спящи бебета и на рок концерт). Важното е да сте там и за двете си деца.
Това е от моя личен опит. Сигурна съм, че професионалната помощ може да е само позитив за намирането на първопричината и облекчаването на сегашната и бъдещи ситуации.

Поднасям извиненията си и към г-н Стефанов, чиито мнения чета с интерес и са от голяма полза за мен, заради вмешателството в темата.
С най-добри пожелания!

Въпросът е, защо вие се чувствате толкова нещастна от обвинението, че не го обичате? Защо толкова настоявате, че не си делите чувствата към децата и те са еднакви?
Имам хипотеза по въпроса и моля за коментар. Хипотезата ми е, че може би самата вие сте страдали понякога като дете, че майка ви ви "дели" и ви обича по-малко. И тайно сте се зарекли, че като си имате свои деца, НИКОГА няма да правите така.    
Ако за вас това е така /отнася се и за всички читатели, за които е така!/, обърнете се в душата си към майка си и ѝ се усмихнете.
Ако има и още нещо важно - пишете.
Поздрави!

Страшно много ви благодаря за отговора, който ме успокои до голяма степен! Мисля, че вероятността синът ми да не се чувства обичан от мен, ми е толкова непоносима, защото имам чувство за вина за начина, по който съм се отнасяла към него като по-малък. Иначе наистина не ги деля с брат му (даже с големия се гордея адски много, защото го намирам за умен), както и аз не съм се чувствала делена от майка ми. И още един въпрос  - да настоявам ли да прекарва време с нас или да ги оставя той сам да реши (не че мога много да му въздействам, много е упорит). Искрени благодарности за съветите!