От сърце благодаря за задълбочения отговор на въпросите, които Ви зададох и за гледната Ви точка по тях. Накарахте ме да се замисля.
Напълно съм съгласна, че чувството за вина убива Любовта, че в повечето случаи вината е некоструктивна и тласка човека надолу, вместо да му помага за решаване на проблемите. Това се отнася както за отделния човек, така и за семейството като общност.
За щастие, струва ми се, че повечето родители на деца и на зрели хора с увреждания, които намерят сили да останат заедно и да запазят семействата си, с течение на годините преодоляват това чувство за вина, поне до някаква степен.
А относно това, че родителите на деца с увреждания или хронични заболявания често упражняват задържащо влияние върху децата си - СТЕ МНОГО ПРАВ! Изключително точно казано! Сякаш за родителите е по-удобно детето им да е "малко" (имам предвид да е като 5-годишно; ясно е, че то е по-малко от родителите си в семейната йерархия), да не иска много, да няма претенции... Защото, ако "порасне" - то започва да иска повече неща: да излиза, да има приятели, партньори... А за родителите понякога това е непоносимо. Едно, че може да наруши крехкия семеен мир, второ: такива семейства обикновено са много затворени и не им е приятно някой, било то партньор или приятели на вече порасналото им дете с увреждания, да нарушава обичайния им начин на живот и онова, с което са свикнали...
Впрочем, забелязала съм, че родителите на деца с вродени или рано придобити увреждания, нерядко се страхуват от половото им съзряване и от сексуалността им... Може би една от причините е точно тази - все пак когато човек усети сексуалността в себе си, той иска да я реализира, иска да общува, а родителите не приемат това. Тези мои впечатления НЕ се отнасят за хора с по-късно придобити заболявания или увреждания. Ясно е, че там нещата са различни - повечето от тези хора са имали връзки или семейства, преди да заболеят.
Такова "задържащо влияние върху детето", както Вие го наричате, се отразява и на социалния живот на хората с увреждания. Нерядко съм ставала свидетел как зрели хора с увреждания, но със съхранен интелект, не смеят да попитат нещо на рецепция в хотел или обслужващия персонал в заведение, например... Или да споделят с лекар своите оплаквания, да се обърнат към някоя институция за решаването на свой проблем. Подобна "заучена безпомощност" още повече затруднява и без това нелекия им живот. Родителите не си дават сметка, че чрез поведението си не само усложняват живота на децата си, но и своя собствен.
Да, много е неприятно, когато родителите се страхуват повече, отколкото е необходимо. Дори забелязвам, че едни и същи родители в определени моменти са свръхгрижовни, а в други - неглижиращи детето си. Очевидно понякога просто им писва и губят баланса...
А ако родителите учат децата си да бъдат по-самостоятелни - и за децата им, и за тях ще е по-добре; родителският товар ще намалее!
Трябва да се опитваме да разчупваме стереотипите! Благодаря Ви!
Благодаря и на сайта БГ-МАМА за прекрасната инициатива за безплатна консултация с различни специалисти! Бъдете здрави!