Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
За да отговоря ми е нужна информация. Имате ли такъв проблем или питате по принцип? На въпрос "по принцип" не мога да отговоря, тъй като отговорът ми трябва да е базиран винаги върху конкретни факти.
Какво точно се случва с вас? Как изглежда този страх и в какви ситуации се проявява?
Поздрави!

Здравейте!
Единственото, което вие можете да направите, е да легитимирате бащата като правилния баща. Това може да стане, като споменавате мимоходом хубавите моменти, когато сте се чувствали добре с него: "тук баща ти ми купи тази гривна... тук се запознахме с баща ти и като го видях си казах: "С този мъж не може да ти е скучно. Много е остроумен" и т.н...." Обичам да обяснявам това говорене като връщане на детето в светлия кръг на любовта. Как родителите са били привлечени един от друг. Това знание дава на детето усещането, че се е появило на този свят по правилния начин, че градината, в която е посадено, е поливана с дъжд от любов...
Защо това е важно? Защото дъщеря ви е вероятно угнетена от това, че баща ѝ е по-неуспешен от вас и съпруга ви. И затова му е гневна. Но когато споменавате пред нея за тези приятни и красиви моменти, ще ѝ подадете ръка да излезе от блатото на сравняването на баща си с други хора. В крайна сметка бащата е несравним /както и майката/. Защо е несравним? Защото е успял да спечели майката са един конкретен сексуален акт и в този сексуален акт детето да бъде заченато.   Наблягам на това,  че този акт е един конкретен, защото те след това може повече да не са се видели дори или той да е загинал на другия ден при нещастен случай,  но ако майката комуникира с детето този момент от живота си като светъл спомен, ако възкресява тези моменти на взаимно привличане, за детето това са правилният баща и правилната майка.
Обръщам ви внимание, че легитимирайки по този начин бащата като правилен, майката и себе си представя като правилна. Защото не е измислен начин детето да отхвърля баща си, без да отхвърля същевременно и майка си и да я обвинява: "как можа да ми избереш такъв баща!!!". Родителите винаги си вървят заедно: или ги приемаш заедно и се чувстваш удовлетворен или не ги приемаш и тогава не си удовлетворен от живота си като цяло и се чувсваш накърнен на едно много дълбоко ниво.
В школата, към която принадлежа, споделяме разбирането,  че това да приемеш родителите си такива, каквито са, е най-висшата форма на духовно израстване, която ти дава устои във всички аспекти на живота.
Тук слагам и един линк към моя кратка лекция по въпроса,, изнесена пред Академия за родители.
https://www.youtube.com/watch?v=qPZ6J1yaULc&ab_channel=ParentAcademy
Това е за сега.
Поздрави!

Здравейте!
Интересно е този мъж дали искаше да запазите детето и да остане във връзка с вас и да се раздели с предишната си партньорка.
Що се отнася до такъв ритуал, с който да се сбогувате с абортираното дете, аз съм убеден, че вие така или иначе правите такъв ритуал. Винаги на символно ниво майката нещо прави, за да подчертава връзката си с абортираното дете. И по този начин дава място на това дете по един несъзнаван начин. Много по-ценно е да се даде съзнателно място в сърцето на това загубено дете.
Поздрави!

Здравейте!
Във връзка с вашия въпрос се сещам за един популярен израз "ти ме върне в първи клас". Проблемът, за който говорите, ви връща в първи клас. Защото в първи клас детето преживява една много сериозна криза. До този момент родителите и детските учителки са гледали на него като дете,  нещата, които то е правело, са били разглеждани като игра. Изведнъж в първи клас, обаче,  започват изисквания да се справяш добре, да отговаряш на някакви критерии.
Ето защо е важно в първи клас да ти дадат правото на грешка. Ако не ти дадат правото на грешка, губиш спонтанност, страхуваш се да не сбъркаш и това те сковава. И това чувство и страх да не направиш грешка ти остават за по-нататък в живота.
Какво да направите, ако е така? Бих ви предложил да си купите една тетрадка по писане за първи клас и да изпишете няколко страници много грозно- Толкова грозно, че ако учителката ви от първи клас я види, да я разнасят по всички класве, за да я дават за пример как не трябва да се пише. Ако ви е трудно да го направите, пишете с лявата ръка или още по-добре с левия крак.
И още един инструмент за промяна: Всеки ден, когато се събуждате, си давайте позволението и задачата: "Днес ще направя поне една много голяма глупост, ще забъркам поне една голяма каша, ще се проваля с гръм и трясък!"
А СЕГА И ЕДИН СИСТЕМЕН ВЪПРОС /за семейната система/. Има ли човек във вашате семейна система, във вашия род по двете линии, някой човек, който да е направил фатална грешка, грешка, от която да са загинали хора, да е влязъл в затвора, да е станал срам за всички в семейството или нещо подобно... Човек, който да е направил грешка... Ще дам два примера.
1. Един човек се страхува от това да говори пред хора, а служебно му се налага често. Оказва се, че дядо му е бил военен инструктор и когато обяснявал пред аудитория от войници как се борави с ръчна граната, гранатата се взривява в ръцете му.  И този случай стои в основата на неговия страх.
2. Един мъж много се страхува от неуспех. Усеща постоянен вътрешен натиск да прави нещата безпогрешно. Установих, че в основата на това чувство стои факта, че неговите родители са заченали след него друго дете, което при предварителни изследвания се оказва, че е генетично увредено и майка му прави така наречения аборт по медицински причини. И това сякаш му задава програмата, че ако не си перфектен за мама и татко, ти не заслужаваш да живееш.
Така че - кой е този, който е направил фатална грешка? Кой е пострадал, защото не е бил перфектен? Имам усещането, че тази загуба на ориентация, свит стовах, скованост, които описвате, представляват тревожно чувство, прихванато нечия чужда  съдба: на баща, майка, брат, сестра, баба, дядо  или друг важен човек от рода.
Възможностите са много. Според мен е добре да направите поне една или повече терапевтични сесии, за да направите стъпки към преодоляването на това състояние и да се качите спокойно на волана на собствения си живот.
Поздрави!

Здравейте отново.

Благодаря за изчерпателния отговор, той ми дава повод да се замисля за някои неща. Истината е, че не се сещам за някоя фатална грешка(която да е довела до толкова ужасен резултат), но се сещам за разказите на баща ми за неговото детство и младежки години. Той е художник по призвание, много талантлив,  освен да рисува може да прави и дърворезби, та дори и мебели от ковано желязо. За жалост, когато е бил 7-ми клас са го приели да учи в художествено училище, но той се изплашил, защото било в друг град и се отказал. Останал да учи в посредственото средно училище в града. После 7 години подред е кандидатствал в Художествената академия, но се е разминал и с нея поради това че родителите му не са били партийни активисти. В крайна сметка цял живот работи като шлосер. Усетила съм не веднъж съжалението му, че живота му се е развил така и то заради негова грешка. Странното е, че и аз съм пропускала възможности от страх, също като него. Преди години, например, отказах нова длъжност и почти двойно увеличение на заплатата от страх, че няма да се справя. Също бях приета в елитна езикова гимназия, но се отказах да уча в нея и се върнах в старото си училище...
Сетих се и друго, за учителката ми в първи клас. Тази жена обичаше да унижава, спомням си как изкарваше децата с по-ниски оценки на дъската, те стояха зачервени и гледаха в земята, а тя им се подиграваше пред всички. Всички ни беше страх от нея. А ако се справяш добре с уроците намираше друго, за което да се гаври с теб - че си дебел, тромав или с мазна коса и винаги го правеше на всеослушание пред целия клас, за да могат и децата да ти се подиграват. Единствените пощадени от нея бях 2-3 деца от богати семейства с доста възможности.
Бих искала да се свържа с вас, ако се занимавате с проблеми от подобно естество.
Поздрави.

Тоест - вие правите това, водена най-вече от любов и лоялност към баща си....
Да, аз се занимавам често точно с такива лични казуси.
Ще ви изпратя телефона си на лични.
Поздрави!

След многократни разговори и случки, съпругът ми осъзна, че има проблем с алкохола. Какво е в моите възможности да направя, за да го подкрепя в борбата му?
Аз съм наясно с корените на проблема, виждам навика, рожденото му семейство, част от травмите. Не е моя работа да минавам неговата лична терапия. Но имам желание да го подкрепя. Личното ми мнение е, че има нужда от външна специализирана помощ. Но зная, че ако той не я потърси, няма смисъл.

Не ,връзката ни беше чисто сексуална и двамата не сме се и замисляли за друг вариант.
А можете ли да ми препоръчали нещо за ниската ми самооценка и дали бих могла да я променя ?

Здравейте! Това е мой уебинар на тема:  ТРАВМИ И СТРАХОВЕ ПРИ ДЕЦАТА, проведен по проект на Академия за родители за емоционалната интелигентност. Давам много примери за това, как детските травми оказват влияние в живота на възрастните хора; Споделям личен опит в терапията на детските страхове; отговарям на въпроси на участници.
Вярвам, че ще ви бъде интересно.
https://www.youtube.com/watch?v=Tx-OGHStXBc&ab_channel=ParentAcademy

Здравейте,д-р Стефанов. Бих искала да ме посъветвате със стратегия за преодоляване на загубата на близък за мен човек. Накратко очаквана смърт,след дълго боледуване. Поради живот в различни държави нямахме много лични контакти. Въпреки това тъгата ме съпровожда в ежедневието и не мога все още да го приема. Благодаря.

Здравейте!
Съжалявамза загубата ви!
Траурът изисква време и минава през различни етапи. И това е нормално и здравословно.
Има ли нещо извънредно и необичайно, което да ви тревожи?
Например - чувство за  вина към този човек.
Или чувството, че нещо не сте му казали, а е трябвало?
Само при извънредни ситуации бих се опитал да ви дам нещо, което да ви изведе от преживяването.
Иначе - траурът и тъгата са нещо нормално след загуба на близък човек.
Как точно стоят нещата при вас?
Поздрави!

Здравейте!
Смятам, че алкохолизмът не е неизлечима боласт, а проблем, който може да се повлияе от психотерапия.
Включително има стойност и съпругата/съпругът на човека с такъв проблем да си промени поведението и
да му повлияе.
Това, обаче, е конкретна работа, в която е важен всеки детайл и не бих се наел да давам съвети "по принцип".
Поздрави!

Привет, занимавате ли се с когнитивно-поведенческа терапия?

Здравейте, Стелияна!
Психотерапевтичната работа въздейства на  различни нива , които естествено  са свързани по между си.
- на повърхността стоят поведението и идеите, които имаме за нещата от живота. Например: "Не ме бива по математика"; "Никога няма да си вземе шофьорския изпит"; "Когато говоря с човек от другия пол се сковавам и напрягам". И когнитивно поведенческата терапия се стреми да директно да трансформира поведение и идеи, които създават проблеми на хората. Подобни цели имат и краткосрочната терапия, ориентирана към решение, НЛП и други школи;;
- в дълбочина, обаче, можем де си зададем въпроса "Защо? и да вървим към осъзнатост": "Какви са дълбодите причини да се сковавам, да имам саморазрушително поведение и тн". и за да стигнем до отговор на тези въпроси работим с дълбинни методи, базирани върху психоанализата: транзакционен анализ, гещалт терапия, психоанализа, като те използват различни начини за достигане до несъзнаваните дълбоки импулси на човека /например тълкуване на сънища, арт терапия и т.н./
- има и още една по-голяма дълбочина - да видим как тези наши дълбоки и несъзнавани импулси ни свързват със семейната система. Системните школи  разглеждат произхода на нашия вътрешен живот във връзка с живота на поколенията преди нас;
СМЯТАМ, ЧЕ ДОБРАТА ТЕРАПЕВТИЧНА РАБОТА Е ИНТЕГРАТИВНА. и използва възможностите на всички тези школи. Тоест - ако проблемът е в дълбочина, а ние се опитваме да го решим на нивото на поведението, няма как да имаме трайни резултати. Все едно основите на къщата да поддават и стните да се пнапукват, а ние да си сменим тапетите, за да не виждаме пукнатините. И обратно - ако пробремът е в поведението и е ситуативно възникнал, не е нужн да робим на дълбоко. Все едно да ходим на лов за зайци с атомна бомба....
Дадох доста широк отговор на въпрос, който сякаш изискваше отговор да или не. Бих казал - често използвам и такива методи.
Поздрави!

Здравейте,д-р Стефанов!
На 18.04 тази година родих дъщеричката си и от деня,в който се прибрахме от болницата изпаднах в депресия.Чувствам се отвратително,особено сутрин не ми се става от леглото.Вместо да се радвам на прекрасното ми дете аз буквално живея ден за ден.Наложи се мъжът ми да замине,помощ от бабите нямам никаква,но и не искам,просто съм страшно самотна.Няма нещо конкретно което да ме кара да се чувствам толкова нещастна,но е факт и имам чувството че става все по-зле.Винаги съм била човек който се радва на живота,граби с пълни шепи и оценя малките неща.Винаги съм гледала нещата от положителната страна. А сега сякъш е точно обратното.Не знам каквао се случва с мен,не съм себе си вече от 6 месеца. Моля ви просто искам да си бъда аз и да не плача по 272737 пъти на ден без конкретна причина.