Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте,д-р Стефанов имам питане. Не моята баба ѝ откриха рак, в последствие разбирам че не са ѝ казали. Въпроса ми е дали е правилно да се крие, и как се съобщава такава новина? Отделно пък мен ме гризе съвестта , защото според мен тя трябва да знае, как да се постъпи?

ЗА ЛЮБОВНАТА ЗАВИСИМОСТ
Здравейте!
Ще ви  дам две гледни точки, за да погледнете по-дълбоко в случващото се.
Първо - от прочетеното разбирам, че майка ви е в ситуация на любовна зависимост от баща ви. Така както има хора, които са зависими от цигари, алкохол, електронни игри, хазарт или наркотици, така има и хора, които са зависими от еротично-любовните си чувства.
За любовната зависимост /пристрастеност/ можете да прочетете по-подробно в книгата на Робин Норууд "Жените, които обичат твърде силно"/има я  на български/. В книгата авторката, която е психотерапевт, описва историята на много такива жени и работата си с тях.
Ето какво пише Робин Норууд в предговора на книгата:
"Ако за нас да обичаме означава да страдаме, това е знак, че обичаме твърде много.
Когато повечето от разговорите ни с близки приятели се въртят около него, проблемите му, мислите му, чувствата му и почти всяко наше изречение започва с „Той...“, това е знак, че обичаме твърде много.
Когато извиняваме мрачните му настроения, сприхавия му характер или ироничните му забележки с нещастното му детство и се опитваме да бъдем негов психотерапевт, това е знак, че обичаме твърде много.
Когато четем книга за самопомощ и подчертаваме всеки абзац, който според нас би му помогнал, това е знак, че обичаме твърде много.
Когато не харесваме повечето черти на характера му, но се примиряваме с тях и вярваме, че ако сме достатъчно привлекателни и любвеобилни, той ще поиска да се промени заради нас, това е знак, че обичаме твърде много.
Когато връзката ни ни излага на опасност – емоционално и дори физически, това без съмнение е знак, че обичаме твърде много"
Препоръчвам тази книга на вас и на други читатели на темата, които се разпознават в горните изречения.
ВТОРО - ПРОДЪЛЖАВАМ НАТАТЪК с това, че ако майка ви е зависима и пристрастена към баща ви, то вие самата сте съзависима.
Какво означава съзависимост?
Да бъдеш съзависим означава да си обсебен от идеята да спасяваш зависимия човек /в случая майка си/.
Тоест - така както тя самата е обсебена от баща ви, вие сте обсебени от нея.
Съзависимият човек, след като е дълбоко повлиян от поведението на друг човек, става напълно погълнат от желанието си да контролира и направлява действията на този друг човек "за негово добро".
Съзависимият човек не е свободен в своите чувства, мисли и поведение. Той отдава цялото си време и енергия на непреодолимото и невъзможно за достигане желание да помага на другия човек и поставя на заден план  задоволяването на собствените си жизненоважни нужди.
С това кратко описание на съзависимостта настоятелно ви приканвам да не се втренчвате и вкопчвате в майка си, а да се погрижите за себе си. Защото човекът, който наистина е в опасност, сте самата вие.  Желанието ви да спасите майка си и да се грижите за нея, а не за себе си, надхвърля разумните граници и е опасно за вас.
Това желание е вредно и за самата ви майка, защото ѝ отнема възможността да поеме отговорност за собствения си живот. Защото от вашето писмо се вижда и надменното ви самомнение, че вие по-добре от нея знаете, какво е добро за нея. Така вашата "грижа" за нея ви превръща в нейно бреме, превръща ви в човек, който не оставя майка си да се справи сама с последиците от своя избор и така тя постепенно става едно дете.
Няма капка логика в това да бъдете терапевт и спасител на майка си!
Повтарям: в опита си да спасим любим човек от неговата зависимост и нашето вярване, че сме длъжни да разрешим неговия проблем, ние го натикваме още по-дълбоко в състоянието му на жертва.
Така отношенията ни с този любим човек се развиват по схемата на триъгълника Спасител - Жертва - Агресор /известен като триъгълник на Карпман - вижте за него в Гугъл/. Влезем ли веднъж в капана на тази схема, ние
минаваме и циркулираме по всички върхове на триъгълника.
Какво имам предвид? Как изглежда това при вас?
Вие се опитвате да бъдете Спасител на майка ви. /организирате ѝ рожден ден, пишете ѝ консистентно CV, вероятно я насърчавате и да излиза с мъже и ѝ организирате свалки, сватосвате я/.  Но нещата не ви се получават, защото никой човек на света не е успял да спаси майка си от нейните емоционални несгоди. Просто защото всички ние сме твърде малки, за да спасим майките си./което не пречи милиони хора по света да са отдадени на този копнеж/.
НО когато виждате, че не ви се получава да я спасите, вие самата се чувствате като Жертва. Тотално безпомощна и изчерпана. като Сизиф, дето боговете го наказали да бута един огромен камък по нанагорнището. И тъкмо си мисли, че го е добутал и камъкът се срива отново надолу....
Състоянието на жертва, обаче, ви гневи и вие ставате и Агресор. Започвате да ненавиждате майка си и да ѝ се гневите. Като се замислите обективно, нормално е човек, който се опитва безуспешно да спаси майка си, да започне да я ненавижда, да сънува, че е умряла и той се е отървал и т.н.
И ТАКА, мятайки се безпомощно по върховете на триъгълника Спасител - Жертва - Агресор, вие забравяте за собствения си живот.  Тези натрапчиви действия и неуспешни спасителни операции ви водят само към лоши и вредни за вас последици: "замръзнали" чувства; ниско самочувствие; омраза към себе си; чувство за вина; неспособност за отдаване на собствен партньор.
Затова и вие не напразно нищо не казвате за партньор. Ако имате такъв, то връзката ви би могла да просъществува по-дълго, само ако и той е обсебен от идеята да спасява майка си. /и тогава - горките ви деца!/ Ако пък той не е обсебен от такава идея, ще ви е ядосан и има вероятност да си тръгне, защото вие просто няма да го виждате и ще му се сърдите, когато ви се пречка, докато изграждате поредния грандиозен спасителен план...
КАКЪВ Е ИЗХОДА?
Изходът е да направите няколко големи крачки назад и да се дистанцирате максимално от майка си.
Много полезно би било да потърсите връзка с баща си, вместо да го отхвърляте. Този човек също заслужава внимание и никак не му е било лесно да бъде с жена, която е зависима от него.
Това ще разреди напрежението в системата и майка ви по-бързо ще се ориентира и намести в живота си. Ще поеме съдбата си в свои ръце. Стоейки наблизо и треперейки за нея, вие ѝ пречите да е самостоятелна. Така ще ви се отвори невъзможния до сега шанс да си имате двама родители. И няма да гледате на майка си като на дете...
И КОЕТО Е ОЩЕ ПО-ВАЖНО В СЛУЧАЯ:  ще се насладите на възможността да поемете собствения си живот в свои ръце.
А какво по-прекрасно от това може да иска човек?
НО - ще кажете вие - така ще се чувствам виновна.
Точно така!!! Затова в тази тема и друг път съм писал, че щастието и вината си вървят ръка за ръка.
Не е възможно да бъдете щастлива, ако не поемете вината да не спасявате майка си.
Отказът да спасяваме майките си от техните емоционални несгоди ни прави зрели, самостоятелни, удовлетворени и щастливи хора.
И все пак за ваше успокоение ще повторя, че ако се дистанцирате, това ще даде шанс и на самата ви майка да постигне напредък. Сега и нея я дърпате надолу...
Това е от мен....

Здравейте!
Доста странно е за мен твърдението, че имате генетично предразположение към депресия.
Когато чета описанието на проблемите ви, аз се насочвам към въпроса, каква е връзката ви с баща ви? Защото тази връзка прави хората и особено мъжете по-самоуверени и способни да се справят.
При вас как е?
От моя гледна точка е добре да се обърнете към психолог или психотерапевт, към когото чувствате доверие или ви е препоръчан от човек, на когото имате доверие.

Здравейте, Людмил Стефанов. Според Вас с кого е добре да се споделят проблемите и важните житейски дилеми, за които човек се колебае? Знам, че с психолог/психотерапевт е най-добре, но ако човек не посещава такъв? С родителите добре ли е и най-вече с майката или е добре да им спестяваме подобни тревоги?
Благодаря предварително!

Кратък отговор:
Не виждам проблем човек да споделя важните си житейски дилеми и своите болки с близки, приятели, родители.
Психолозите и психотерапевтите дават нещо допълнително, когато това не е достатъчно.
Но за да се почувствате истински подкрепена е важно тези хора, с които споделяте, да са способни да изслушат проблемите ви, без на свой ред да ви товарят със своите. И без да им става мъчно за вас - тоест - да ви третират като голям човек.
Например, ако споделите нещо с майка си и тя има маниера да започне да се вайка и да не спи и да ви обяснява колко много страда за вас и то до такава степен, че вие започвате да се чувствате още по-зле, тогава не го правете. Защото вместо да се чувствате подкрепена, ще трябва да я успокоявате и нея.
Или пък ако има маниера, когато сте зле, вместо да застане на ваша страна, да ви напада с фрази като: "Аз нали ти казах....", пак си търсете друга подкрепа....

Д-р Стефанов, благодаря Ви за вниманието! Интересното е, че майка ми сама си поиска въпросната книга, която споменавате. Помоли ме да ѝ я поръчам по интернет, защото не знаеше как. Поръчах я на нейния адрес и не съм я чела.

Относно триъгълникът на Карпман - много сте прав. Не отричам, че гледам на майка си като на дете, което сега се сблъсква с живота. Не вярвам в умението ѝ да прави сама избори. И когато искам да я спася, тя не ме чува, аз се ядосвам, побеснявам и това разклаща отношенията ни.

От друга страна, това не беше така преди да се раздели с баща ми. Бях много дистанцирана от техните проблеми и ѝ бях казала, че аз съм детето (макар вече голяма жена) и не може да ме товари с разправиите с баща ми. Да си ги решават двамата. Сега с развода се намесих, защото искам да я подкрепя и да ѝ помогна, но явно губя границата между подкрепям и прекалявам.

Не знам до къде е допустимата граница...

Много благодаря, разбирам.
Не говоря за баща ми понеже почина когато бях на 10.
Относно майка ми, изпитвам чувство на отвръщение към нея, въобще към самата и личност и може би там се корени проблема и постоянните ми изблици на ярост към нея.
 Като цяло тя е всичко от което ме е срам и в което ме е страх да не се превърна.
Никога не съм имала тази "скала" на която да се облегна, от 11 годишна се грижих за брат ми и за къщата докато мама работеше, години на постоянна критика и пренебрегване.

Здравейте, г-н Стефанов!

От няколко години "тъпча" на едно място във връзка с човек, с когото постоянно се събираме и разделяме. Докато се осъзная, вече съм на 30 и се чувствам в безизходица, не знам какво да правя и кой път да поема.
Имам нужда вече да имам устроен живот - ако остана с него ме е страх, че мъката, скандалите и неуважението ще продължат. Въпреки че от друга страна е грижовен и много отговорен, което аз си мисля, че не оценявам и се чувствам виновна, че все недоволствам и искам още и още. Години наред се самоизмъчвахме и може би сме загубили уважението един към друг. Имам задна мисъл за всяко нещо, което ми каже или което искам да направя аз ( да не би да не му хареса или ме обиди и унижи ) Имахме дълга история, външни лица намесени, минали сме през какво ли не, наранявали сме се много и може би миналото тежи и го нося в себе си. Аз съм прекалено чувствителна, докато той е доста по-обран човек, директен и арогантен, което на мен много ми влияе. Също той има дете от друга жена и имам много насадени комплекси в тази връзка от него към нея, с които може би не мога да се справя. Сравнявам се постоянно, изпитвам ревност към това, че тя е ''повече'' от мен; винаги мисля, че прави нещо заради нея, да й помага. ( той избра да си тръгне от нея, защото не се обичат ) Той е много отговорен баща, а а изпитвам ревност и към детето му, когато му се радва и се сравнявам с него. ( Може би ми е липсвало в детсвото такова внимание и любов, израснала съм без баща, а до ден днешен изпитвам някакъв вид неблагодарност към майка си. Обвинявам нея и реално трудно нося отговорност за това как се чувствам) Създавам си сценарии в главата за хипотетични ситуации, - ами какво ще стане, ако имаме дете; как ще делим разходите, времето, грижите. мисълта, как той ще обръща повече внимание на ''неговото', заради чувството си на вина, че го е ''изоставил'' , а всичко за ''нашето'' ще е върху мен. Така с мисли се самосаботирам.

При първото нещо, за което ми стане тъпо, съм на другата крайност, нямам толерантност към неговите грешки и искам да се разделим. От една страна наистина искам вече семейство, от друга имам чувството, че мога да се " самонавия сама'' с " Да, по-добре ще е" еднакво и за двата варианта - Да останем и Да се разделим. Не знам на кое да вярвам. При мисълта да се разделим отново ( и да се върна в изходна позиция, където бях преди няколко години ) ме обзема паника и страх, просто безизходица, срам, че за пореден път ще започна живота си отначало. Че ако се обърна назад, нямам нищо, и бих го приела като провал. Че отново няма да мога да се справя и ще съжалявам, че съм се разделила с него. Тръгвала съм си толкова пъти и никога не успях да остана настрана. Колкото пъти сме се разделяли, все съм опитвала нови връзки и все търся него в тях, губя интерес много бързо и се връщам при него. Най-много се разбираме и се искаме, когато сме разделени. А когато сме заедно сякаш се чувствам сама, неразбрана, мисля си, че мога да намеря по-добра половинка за себе си. Сякаш не мога да мисля трезво по този въпрос и се губя сама в мислите си. Страх ме е, че няма излизане от този Омагьосан кръг.

Трябва да взема решение, до което не мога да стигна сама.

Благодаря Ви!

Да, разбирам....
И си зададох един въпрос.
Задавам го и на вас. След като сте загубили баща си, който очевидно е по-обичания от вас родител,
дали не сте потънали в мисълта: "Мамо, по добре да си беше тръгнала ти, а не баща ми!"
Казвам, че това в случая е напълно възможно и нормално.
НО пък ако стои в тази идея, човек е склонен да демонизира майка си, да се отврати от нея.
И още - самата майка, ако не е достатъчно устойчива, е възможно да стане враждебна към детето ,
чувствайки какво то мисли. Тя се чувства измамена от съдбата, че ѝ е отнела съпруга, а пък на
всичкото отгоре дъщеря ѝ иска тя да си беше тръгнала.
Какво мислите за този коментар?
Без претенции, че е верен. Само е възможен.
Няма достатъчно факти.
   

Здравейте, виждам че темата е стара. Ноо всеки луд с номера си. Та живея в средно малък град в който уж не всички се познават но по стечение на обстоятелствата станах известна на някой хора тук. От близо година мъжът ми си хвана любовница с която ту живее или и гостува. Проблемът е че тв има приятелки и познати в новата фирма в която работя. Всеки дбе ми се налага да чувам ко е тари по мой адрес и понякога се ядосвам че хората ме съдят без дори да ме познават или попитат мен за това в което ме упрекват. Със слаба психика съм как да преодолеят тези клюки и разправии. Явно тя го прави умишлено а мъжа ми не подозира

Дори съм и го казвала в очите в моменти на ярост, да. Но мисля че е провокирано от това че я обвинявам за ужасното ми детство и факта че не беше до мен, когато се нуждаех най-много от нея, и сега някакси е до мен и се стреми да ми помага и да поеме ролята на грижовна майка, дори прекалявайки от време на време, а аз въобще не мога да я приема като такава.
Може да звучи ужасно, знам го, но дори като я гледам в очите ми се повдига. Сякаш нямам и капка уважение към нея. И ми е по-добре да е на разстояние от мен.
И това много ме измъчва, не искам да я чувствам така.

Здравейте д-р Стефанов!
Пиша ви относно притеснението ми за племенника на мъжът ми,който е на 10г.
Той е изоставен от майка си от новородено.Отгледан е родителите на мъжа ми.Като през тези години,бащата на детето не поемаше грижи за детето си.Изцяло от бабата и дядото е отгледан.
Всичко се започна преди 3години.Явно е дочул някакъв разговор и започна да разпитва дали баба му,му е майка,защото той така я нарича.И се почнаха едни лъжи и измислици.Един ден отишъл и казал на свекърва ми,че аз съм му казала,че тя не му е майка,а бил изоставен..А такова нещо не се е случвало.Абсолютно не беше моя работа да му казвам.Макар,че ги предупредих да му кажат още докато беше на 4-5години.Те все отлагаха.И така месеци наред си измисляше истории ,че някой му бил казал,че има друга майка.
Постоянно лъже и си измисля някакви неща.
Но миналия ден дъщеря ми ми сподели нещо,което той и споделил.Птицата му починала,решил да и направи гроб и казал на дъщеря ми,че когато види,човек,животно или въобще нещо мъртво..Усещал и искал да го напсува!!
Само го казвам и настръхвам..Звучи извратено..
Разбира се като чух му обясних,че това,което мисли не е редно.И споделих на свекърва ми.Казах да вземат някакви мерки и да го заведат на психолог,защото видимо има някакъв проблем.Двелърва ми също каза,че се притеснява за поведението му.
Какво бихте ни съветвали да предприемем,защото според мен това анормално мислене не е добре..Дали има връзка с това,че научи за майка си.?

Здравейте!
Няма нищо по-лековито за душата от истината.
И няма нищо по-смазващо за душата от такива тайни...
Тези баба и дядо в случая отнемат детето от родителите му. Стават му фалшиви родители.
Детето има право да знае за родителите си и в случая има нужда за тях да се говори много често.
Но е важно истината да бъде изговорена и от бабата и дядото. Защото те са най-важните хора в живота му.
Ако това не бъде направено, никакъв психотерапевт няма да му е от полза. Хвърлени пари на вятъра.
Едва след официалното разкриване на истината терапевтът може да работи за овладяване на гневните реакции на детето. Терапията е важна за него, защото такива лъжи имат далеч отиващи последици. Това псуване на всичко мъртво говори за дълбока и мрачна агресия. Когато човек носи такава агресия от дете, за него е трудно да създава пълноценни отношения като възрастен.
И още: никак не е за подценяване и болката, която мъжът ви е понесъл заради тази опасна лъжа на майка си и баща си. Той също е трябвало да лъже заради тях. Включително и  да подронва с тази лъжа собствения си статус, като представя племенника си за свой брат.
Издигайки така него на по-високо ниво в йерархията, той сякаш отива от своя страна на по-долно ниво.
Опасни и вредни са тези тайни и лъжи.
Защото за всеки човек е важно да знае кой е и къде е неговото място в семейната система.

Да, точно това отвращение от майка ви е в основата на това, да чувствате, че у вас има нещо грозно и ужасно.
Защото ако човек не приема майка си такава, каквато е, той отхвърля и самия себе си.
И още нещо: отхвърля и баща си. Защото няма как да не изпитва и към него гневно чувство, свързано с мисълта: "Как можа да ми избереш за майка такова чудовище!"
Не е измислен начин да отхвърлим единия родител, а да приемем другия.
Те си вървят винаги в комплект.
Както и не е измислен начин да се отвращаваме от майка си, без да отхвърляме самите себе си.
Ще ми се да продължа, за да подпомогна малко вашия вътрешен процес:
Помислете логично: как можа тази "отвратителна" жена да впечатли вашият "съвършен" баща?
Какво намери той в нея? Как така се влюби в нея? Какво знаете за тяхната любовна история?
Интересни въпроси, нали?
Много е важно да можем да видим във въображението си майка си и баща си заедно и обичащи се.
За да можем да си представим сексуалната прегръдка, в която сме били заченати.
Без тази представа за нас сякаш няма място на планетата Земя.
В тази тема съм писал много по този въпрос..

Здравейте, Людмил Стефанов.
Страдам от натрапчиви мисли, лекувам се но мислите понякога се връщат за определен период и сякаш непредизвикани от събития.
Една от тези натрапливи мисли е, че вниманието ми се насочва към дишането. Бидейки спонтанно все едно не го правя правилно и трябва специално внимание, за да е както трябва дишането.
В това време не изпитвам страх, че се задушавам, не се притеснявам, не се задъхвам просто трябва да внимавам като дишам.
Веднага си давам сметка, аха това е от онези мисли и умишлено се опитвам да се фокусираме върху друго, избрала съм си една мантра, която повтарям докато заспя, защото най- често това се случва вечер, или някоя молитва.
Къде бих могла да търся причината за тази натрапчива мисъл?
Подсказвам, че съм Ви писала и друг път и дори се познаваме лично .
Ще се радвам да ми отговорите, поздрави!