Историята накратко-всичко е ок, докато не поискам да ми помогне или да ме отчете за човек. Знам, че уважението се печели, но не разбирам как може да казваш, че обичаш някого и изобщо да не се интересуваш от вътрешния му свят, от неговите интереси и желания. Аз започнах да се самообучавам, чета специализирана литература, за да мога поне малко да го разбирам. Понякога той казва, че не си струва да ми обяснява, защото било много дълго и сложно. Но така, той ме лимитира, това което го вълнува споделя с други хора, а това което мен ме интересува него не го вълнува.
От време на време си спретваме по един хубав скандал, аз искам нещо от него, той ме нарича безпардонна и егоист, и после аз си казвам, имаме прекрасно дете, не искам да расте емоционално осакатено, защото родителите му са разделени и се плюят един друг. Не искам да е повтаря този модел на поведение, не искам да се повтаря порочния кръг от който и аз, като такова дете съм ощетена. Искам моята дъщеря да стане добър и щастлив, самодостатъчен човек.
Обичаме се-всеки го казва, знам че го обичам, виждам че и той ме обича, но не можем да се достигнем, не ни стига комуникацията. Не можем да се разберем правилно. Не можем изобщо да се разберем.
Всеки път, когато се скараме той ме гони, вече ми е писнало.... но и незнам дали си струва да опитвам отново и отново да го достигна или просто да го пусна и да си тръгна и всеки да продължи по пътя си....
Знам, тук не е мястото, но всичките ми приятели днес си имат ангажименти, а няма на кого да споделя....