Здравейте!
За първи път пиша тук, но усетих нужда да споделя с някого нещата, които ме тормозят (и вероятно да намеря себеподобни). Моля ви, не ме съдете за това, което ще прочетете! Знам, че има мами, които дълго време са чакали рожбата си и няма да могат да разберат моето състояние...
Уважавам всички вас, нека се уважаваме взаимно, защото колкото и да си приличаме, толкова сме и различни.
Бременна съм в началото на 6ти месец, за първи път. Положителният тест дойде след около 40 дни след смъртта на баща ми.
Бях с много смесени емоции, но няма да крия, че бях по-скоро вцепенена, отколкото щастлива. Очаквах да ми се случи, но след месеци, например. Тогава все още болката ми беше прясна и тази блага вест ми дойде като втори шок. Не знаех как да реагирам, имах някакъв страх в себе си и изобщо дори не исках да се говори постоянно за това. А знаете, когато хората около вас са екзалтирани, а вие не знаете къде се намирате, този техен патос започва да ви дразни, не е ли така?
С времето се поуспокоих и приех нещата, особено след първите прегледи и думите "много хубаво ембрионче, много ми харесва това, което виждам, нямам забележки". Чак тогава си позволих вече да се усмихна.
Знам, че промените в настроението са нещо нормално по време на бременност, но в момента се чувствам просто изморена. Истината е, че никога не съм мечтала да стана майка. Да, искала съм, но явно не съм разбрала как е дошло времето наистина да имам деца.
Мечтая да пътувам, да творя...такива неща. Основното, което чувствах по въпроса беше натиск от близките ми, партньорът ми, обществото едва ли не...че времето минава и т.н. На 29 съм. Само в някакви откъслечни моменти, усещах, че ако имам деца, пъзелът на живота ми ще бъде завършен, но личният ми фокус не беше в това. Казвах си "ако трябва да стане, ще стане". Може би, защото всички около мен искаха да станат я баща, я леля, я баба, аз се дърпах все по-ожесточено, но накрая се случи по някакъв магически начин.
Разбира се, сега като усетя как мърда в мен, изпитвам умиление и любов, и като си помисля как ще го гледам след раждането, не бих дала и косъм да падне от него. Но много често като се събудя от сън, ми се иска да не бях бременна. Да бъда себе си на 100%. Вероятно никоя бременна не може да се похвали, че е изцяло на себе си. Всъщност понякога се чувствам по този странен начин, после пак съм нормална и така... хормони . Не мога да се оплача, че имам някакви тежки физически симптоми, слава Богу. Доста често ми пада кръвното и ми спада енергията, дори мисля, че лошото настроение, нежеланието да продължавам... са свързани с това. Напоследък обаче се подобрявам като че ли. Няма да се дам.
Но пък и раздразнителността е на ниво. Не мога да повярвам как се вбесявам от толкова дребни неща... Например, нарязала съм авокадо в салатата на малко по-едри кубчета, моят ми прави забележки, че "много едро" били нарязани, за мен това не е едро...и се почва скандалът от моя страна - как той си позволява да коментира такива глупости... И когато и да реагирам остро с когото и да било (оправдано или не толкова) , след това обикновено изпитвам вина.
Понякога ме натоварват и телефонните разговори, което и преди ми беше проблем. Твърде често някои хора са си позволявали да навлизат прекалено много в личното ми пространство и да отнемат от времето ми, за да изслушам техни проблеми, да им помогна... Доста дълго време не съм имала достатъчно време за себе си, покрай работа и задължения...Въпреки че съм помагала на приятелите си с желание, в даден момент просто съм искала да се изключа.
Моят извод е, че явно проблемите, които съм имала преди бременността, сега се проявяват в по-засилена форма, особено в тази ситуация, където не мога да пътувам до родния си град, да видя майка си, не мога да правя особено много разнообразни неща... Всичко се отразява. И вие ли сте така?
Виж целия пост
За първи път пиша тук, но усетих нужда да споделя с някого нещата, които ме тормозят (и вероятно да намеря себеподобни). Моля ви, не ме съдете за това, което ще прочетете! Знам, че има мами, които дълго време са чакали рожбата си и няма да могат да разберат моето състояние...
Уважавам всички вас, нека се уважаваме взаимно, защото колкото и да си приличаме, толкова сме и различни.
Бременна съм в началото на 6ти месец, за първи път. Положителният тест дойде след около 40 дни след смъртта на баща ми.
Бях с много смесени емоции, но няма да крия, че бях по-скоро вцепенена, отколкото щастлива. Очаквах да ми се случи, но след месеци, например. Тогава все още болката ми беше прясна и тази блага вест ми дойде като втори шок. Не знаех как да реагирам, имах някакъв страх в себе си и изобщо дори не исках да се говори постоянно за това. А знаете, когато хората около вас са екзалтирани, а вие не знаете къде се намирате, този техен патос започва да ви дразни, не е ли така? С времето се поуспокоих и приех нещата, особено след първите прегледи и думите "много хубаво ембрионче, много ми харесва това, което виждам, нямам забележки". Чак тогава си позволих вече да се усмихна.
Знам, че промените в настроението са нещо нормално по време на бременност, но в момента се чувствам просто изморена. Истината е, че никога не съм мечтала да стана майка. Да, искала съм, но явно не съм разбрала как е дошло времето наистина да имам деца.
Мечтая да пътувам, да творя...такива неща. Основното, което чувствах по въпроса беше натиск от близките ми, партньорът ми, обществото едва ли не...че времето минава и т.н. На 29 съм. Само в някакви откъслечни моменти, усещах, че ако имам деца, пъзелът на живота ми ще бъде завършен, но личният ми фокус не беше в това. Казвах си "ако трябва да стане, ще стане". Може би, защото всички около мен искаха да станат я баща, я леля, я баба, аз се дърпах все по-ожесточено, но накрая се случи по някакъв магически начин. Разбира се, сега като усетя как мърда в мен, изпитвам умиление и любов, и като си помисля как ще го гледам след раждането, не бих дала и косъм да падне от него.
Но много често като се събудя от сън, ми се иска да не бях бременна. Да бъда себе си на 100%. Вероятно никоя бременна не може да се похвали, че е изцяло на себе си. Всъщност понякога се чувствам по този странен начин, после пак съм нормална и така... хормони . Не мога да се оплача, че имам някакви тежки физически симптоми, слава Богу. Доста често ми пада кръвното и ми спада енергията, дори мисля, че лошото настроение, нежеланието да продължавам... са свързани с това. Напоследък обаче се подобрявам като че ли. Няма да се дам. Но пък и раздразнителността е на ниво.
Не мога да повярвам как се вбесявам от толкова дребни неща... Например, нарязала съм авокадо в салатата на малко по-едри кубчета, моят ми прави забележки, че "много едро" били нарязани, за мен това не е едро...и се почва скандалът от моя страна - как той си позволява да коментира такива глупости... И когато и да реагирам остро с когото и да било (оправдано или не толкова) , след това обикновено изпитвам вина. Понякога ме натоварват и телефонните разговори, което и преди ми беше проблем. Твърде често някои хора са си позволявали да навлизат прекалено много в личното ми пространство и да отнемат от времето ми, за да изслушам техни проблеми, да им помогна... Доста дълго време не съм имала достатъчно време за себе си, покрай работа и задължения...Въпреки че съм помагала на приятелите си с желание, в даден момент просто съм искала да се изключа.
Моят извод е, че явно проблемите, които съм имала преди бременността, сега се проявяват в по-засилена форма, особено в тази ситуация, където не мога да пътувам до родния си град, да видя майка си, не мога да правя особено много разнообразни неща... Всичко се отразява. И вие ли сте така?
