Не се спирам ,нищо че често съм тук но е за кратко и ставам.Като ми е зле си лежа, и утре е ден си казвам, та така.Съобразявам се с възможностите си. Внуци - като ги доведат си ги глезя.Играем, тичам с тях , пишем драскулки още, рисуват мацаници, драскат дето ги мерих преден път колко са порасли ,последния на пръсти се отбелязали да е много.Столовете на влак, няма празно.
И да, моите начини са различни от вашите , с моя манталитет първо и второ със здравето ми.Глуха съм бе хора, какъв живот с другите...не ставам и за такива като мен ,има в града, но цял живот съм била с нормални, сега се влоших ...не са ми понятни онези като мен.Вестибуларния ми апарат е засегнат и не мога да пътувам лесно, тежи ми. Така мога, така я карам.Плетох на една жена терлици, такива работи каквито изникнат правя.Езотериката си има място и тя.Някои не стават ,други са като художествена фентъзи книжка. Искам всичко да докосна.Децата ми големи ,дърти мъже, внуците си имат родители и са гости. Приятелките при нужда и за компания виждам през ден за малко. Не търпя вече апарата.
Но съм жива. Сигурно повече съм в час от някои тук за живота и новините, и всичко наоколо, въпреки да не излизам с групи и компании.
преоткри анцунзите и маратонките и всеки ден с нейни приятелки ходят по 5-6 км. ....да ми е жива и здрава.
Като гледам възрастните хора навън и изпитвам съжаление и даже някаква фобия. Виждам в какво ще се превърна някой ден - немощна, безпомощна, болна, сбръчкана... 
Я да видим колко ще се лепят, ако даваш сигнали, че искаш да смениш ракетата-носител.
