Има ли такива, които пишат?

Последното изречение е отношението на автора по даден проблем, а не е добре да се чувства какво мисли автора. Иначе  описанието е хубаво, но ако това е целият разказ им идва доста късичък.
Мога да препоръчам да се чете Йовков като майстор на краткия раказ, но дори и той пише поне по 4-5 странички, за да развие характера на персонажа.

Благодаря, ще се опитам когато пак пиша разказ да бъде по-дълъг и да развия характерите

Благодаря и на Ефибуш за мнението, ще помисля над нещата които ми казахте двамата . Извинете за късният ми отговор.

Здравейте,
Аз и пиша и чета. Пиша и стихове и разкази и в момента и две книги. Това тук  https://liulina.blog.bg/ е линк към блога ми.

Здравейте! Аз съм Диляна и съм юрист, който рисува и пише за рисуване. 😁

Имам арт блог, а в момента първата ми книга на тема самоуки творци е в една краудфъндинг платформа.

В този блог пост споделям повече: https://valeriarta.blogspot.com/2022/03/blog-post_10.html?m=1

Някой от Вас правил ли е опити да издаде нещо свое? ☺️

Винаги съм усещала в себе си нуждата да пиша и от много малка мечтая някой ден да издам свой роман. През годините съм писала стихове и 2-3 разказа като ученичка, като пазя само един от тях. Преди близо две години музата внезапно ме посети отново и почти не ме е изоставяла оттогава. Често сътворявам някой разказ, а в процес на писане съм и на две дълги истории, които може и да станат романи. Не знам как се случи, но надскочих себе си и споделям вече написаното в свой блог и във фейсбук. Явно вече имам какво да кажа на хората, за това и пиша повече и по- уверено. Ще споделя тук с вас един свой разказ и ще очаквам искрените ви реакции.

Нощна среща

Малката стая беше осветена само от лунната светлина. Единичният гардероб, малкото бюро, етажерките с книги на стената над едното от ъгловите легла, плакатите на любимите артисти над другото и разхвърляните навсякъде играчки бяха просто сенки, готвещи се за почивка през нощта. Макар да не беше още време за сън, защото Слънцето беше отстъпило небесната сцена на Луната само преди час.

Ани познаваше много добре тази малка стая. Нейната стая. Движеше се безпроблемно в тъмното и тихичко избираше ту от гардероба, ту от бюрото, ту от леглото си какво да сложи в ученическата си раница. Взе си две от любимите книги- "Пипи Дългото Чорапче" и "Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко". За учебници нямаше място, нито пък тя се сети за тях. Малко бельо и чорапи, два дебели чорапогащника, още чифт дебели панталони, още един дебел пуловер, дневника и химикал ѝ бяха достатъчни. Четката за зъби и пастата, както и четката за коса, вече имаха своето място в един джоб. Ани хвърли последен поглед в раницата, да не е забравила нещо, сложи я на гърба си и излезе от стаята. Знаеше, че в къщата няма никой в този час, но се движеше предпазливо и на тъмно, за всеки случай. Мина на пръсти през хола, през коридора и се озова до входната врата. Хвърли един бърз последен поглед наоколо, излезе отвън, затвори и заключи вратата. Сложи ключа на врата си и го скри под няколкото ката дрехи. Както правеше всеки ден, отивайки на училище. А сега не беше ден. Ани не само не отиваше на училище, но дори не знаеше накъде се е запътила. Знаеше само защо го прави.

На двора, около колибката си, тичаше и силно лаеше Балкан, старото и вярно куче на семейството. Черната му козина се открояваше сред натрупалият сняг, в който потъваха лапите му. "Неспокоен е, сякаш усеща какво правя"- помисли си Ани. Не можеше да не отдели пет минути, за да се сбогува с най- верният си другар. В този момент беше радостна, че обу топлите си, непромокаеми ботушки, с които можеше да премине през големите преспи сняг на двора. Сутринта чичо ѝ Стоян беше направил пътека, изривайки снега с лопата, но след валежите цял следобед тя вече не личеше. Балкан се затича към нея, когато я видя в двора. От вълнение я събори в снега и само благодарение на раницата и любимият ѝ "ескимос" тя не се измокри цялата. След минута игра и боричкане Ани прегърна своето приятелче и мило му зашепна:

- Не тъгувай и не ме увещавай да остана, Балкан. Нямам какво да правя вече тук. Щом не ги интересува какво чувствам, значи няма да забележат и липсата ми. Не знам къде и за колко време отивам, но обещавам, че няма да те забравя. В дневника си имам твоя снимка и когато ти говоря ще ме усещаш, знам. Може пък да намеря място, където да ме обичат, и ще им разказвам за теб. А когато порасна ще се върна. Може и по- рано. Ти нали ще ме чакаш? Обещай да ме чакаш!

Балкан джафна в отговор, положителен както реши Ани, и се гушнаха за последно. Сега тя тичаше към малката, зелена портичка, за да стигне по-бързо на улицата и да се скрие от хорските очи в нощната тъма. Тичаше из преспите по тротоара, падаше, ставаше и отново тичаше. Все така, тичешком, премина покрай площада с кварталният магазин и спирката. Не искаше никой от насъбралите се там на приказка, след пазаруване и докато чакат автобуса, хора да я разпитва накъде е тръгнала по това време с ученическа раница. Тях ги осветяваха уличните лампи, но тя се движеше скрита в тъмното, под дърветата и близо до къщите. Ето, наближава завоя и надолу, по стръмната улица, вече никой няма да я вижда...

- Леле, гледай къде ходиш, дребната!- чу тя гласа на падналото срещу нея момче.

Надигнаха се след сблъсаха почти едновременно. Ани разтриваше дясното си рамо, което усети удара най-силно. Междувременно забеляза синята шейна, синьото яке, а и му позна гласа, но реши да го подмине. Тони беше последният, когото искаше да види точно сега. Още по- малко искаше да се сблъска с него. Знаеше колко е любопитен и как ще я разпитва. Опита се да тръгне, навела глава, но той я хвана за брадичката, накара я да го погледне и каза:

- Хич не си мисли, че ще ми се измъкнеш, Ани. На мен ще кажеш защо тичаш и накъде. А, ако ми дадеш целувка обещавам да пазя тайна. Нали е тайна?

- Ще ти се на теб целувка!- сопна му се Ани. - Аз тайните си не издавам. Дори на теб. Нали не казах на вашите за цигарата, която изпуши миналата седмица, защо да ти издавам собствените си тайни?

- Ами, защото съм ти най-добрият приятел? Добре де, след Балкан. И защото ти давам мъжката си дума...

- Мъжка ли? Та ти още нямаш мустаци, какъв мъж си?- разсмя се Ани.

- Смей се, смей се, но аз съм вече на дванадесет години и съм в пубертета. А ти си хлапе и имаш да ме гониш цели три години!

- Значи, ще остарееш три години преди мен?- Ани хлапето вече плачеше от смях. - Благодаря ти, че ме разсмя.

- А защо беше тъжна?- Тони я накара да го погледне в очите.- Нали знаеш, че когато ти си тъжна и аз се натъжавам?

- Няма значение. Ти накъде си тръгнал?

- Към големият баир, всички се пързалят там. Не искаш ли да дойдеш и ти, а после да отидеш при своята тайна?

- Нямам време. Мама, баба и чичо Стоян скоро ще се приберат и не искам да ме намерят на баира...

- А, това било. Бягаш от вкъщи?!

- Тони, ако ме издадеш ще си търсиш нова най-добра приятелка! И няма да получиш никаква целувка! Никога!

- Дори когато станем възрастни?

- Още по-малко тогава.

- Добре, честна дума, ще си мълча. Имам, обаче, едно условие.

- Какво?

- Да ми се обаждаш и да ми пращаш картички от тайното ти място.

- Добре. Това може.

- Чакай, а как ще стигнеш там? Където и да е това там. Чувам, че последният автобус за града тръгва...

- Имам си крака. - изплези се Ани.- И не хитрувай, няма да ти кажа как се стига до там. Хайде, тръгвам. Да не си гъкнал!

- Няма, обещавам.- Тони се усмихна и ѝ посочи дясната си буза. Ани му върна усмивката, надигна се леко на пръсти и го целуна по нея. После с бързи, ситни крачки заслиза по улицата. Вървеше надолу и се усмихваше. А в другата посока крачеше Тони, умислен. Не се тревожеше много, защото знаеше каква лудетина е приятелката му, но и че излиза от всяка каша. И все пак мисълта за тайната ѝ не излезе от ума му цяла вечер. Нито на пързалката, нито когато се прибра вкъщи.

****
Четири часа по- късно семейството на Ани стоеше притихнало в хола. Единственият шум идеше от пукащите съчки в печката. Тази голяма печка, на дърва и въглища, която използваха и за готвене, топлеше почти цялата къща. Само в стаята на Ани имаше друга печка- акумулираща, върху която тя обичаше да си слага одеало и да ляга. Сега, обаче, печката в нейната стая си работеше самотна. Нямаше го палавото момиченце, за да се покатери на нея с играчка или с книга в ръка. Да се облегне на стената и да чете в захлас
.
- Дали не е време да позвъним вече в полицията?- наруши тишината баба Ани. - Кой знае къде се скита сега любимата ми внучка, вместо да... - тя изхлипа, без да продължи мисълта си.

- Вместо да похапва с нас от вкусната вечеря, да се радва на балоните, да се прегръщате и да се поздравявате взаимно и да отваря с нетърпение подаръците, нали?- довърши вместо нея мама Люси. Тя преглъщаше сълзите си. Беше силната в семейството и знаеше, че за да се върне дъщеричката ѝ трябва да е силна и сега. Сълзите нямаше с нищо да помогнат. Мислите се блъскаха една друга в главата ѝ и не можеха да решат кое е най-адекватното действие. Преди половин час любимият ѝ мъж- Стоян, се беше върнал от обиколка. Беше разпитвал комшиите, пързалящите се деца, беше ходил до дома на Тони. Никъде не беше получил така желаната информация. Всички обещаваха да питат познати и роднини в селото и когато получат новини да се обадят в дома на Ани.

- Мисля, че е рано за тази крачка. Ще ни кажат, че трябва да минат двадесет и четири часа от изчезването за да започне издирване. Да, знам, не можем да чакаме толкова, но сега не можем да направим и друго. Може би пропускаме нещо?- осмели се да каже Стоян.

- Какво пропускаме? Обадих се на всичките ѝ приятелки и съученици. Никой нищо не знае. Дори Тони. Кой знае къде се скита сега, самичко, в тази тъмница и в този студ моето момиченце! Защо нямаме кола?- тъжно и същевременно ядосано каза мама Люси. - Да знаех поне защо, можеше да се досетя къде още да я търсим! Само се надявам да е някъде в селото!

- Знаете ли- през сълзи се обади баба Ани, - мисля, че знам причината. Дали не е заради вас двамата? Имам предвид, че когато решихте да заживеете заедно тя реагира бурно, заяви, че предавате паметта на баща ѝ, че никога няма да нарече Стоян "тати".

- Мамо, недей... - успя да промълви мама Люси и запали нервно цигара, а мъжът до нея се сви сконфузено на стола си.

След няколко минути тишина баба Ани ги попита:

- А вие, къде бихте отишли на именият си ден, ако се чувствате сами и пренебрегнати?

Люси и Стоян се спогледаха невярващо...

В това време, в една друга къща, в центъра на селото, едно дванадесетгодишно момче беше подложено на родителски разпит. Тони не спираше да повтаря, че не знае къде може да е отишла приятелката му, че не я е виждал, за да му каже тя какво се случва.

- Не беше с теб на пързалката тази вечер, така ли?- за пореден път го питаше баща му.

- Не. - беше отново отговорът на сина.

- Не ти ли се е обаждала днес? Не сте ли говорили тези дни? Не ти ли се е оплакала от нещо? А да не сте се скарали?- бомбардираше го непрестанно с въпроси и майка му.

- Не, не, не и не! - не спираше да повтаря Тони. Те си мислеха, че ще го хванат в лъжа накрая или просто ще му омръзне и ще каже истината, но не, той не пристъпи дадената дума.

Уморяваше се, обаче. Самият той вече много се тревожеше. Цяла вечер си беше представял, че това е поредната игра на Ани и тя ей сега ще се появи на вратата му усмихната и после заедно ще отидат у тях. Дори вярваше, че възрастните няма да се усетят. Тони отвори чекмеджето на скрина и извади от там увит в розова хартия малък пакет.

- Ето, подаръка на Ани, който мислех да ѝ дам утре в училище. А сега не знам дали ще мога... - тихо каза той и попаде пакетчето на майка си. - Не знам защо, но сега си помислих, че с него е свързано това, което тя направи. Преди две седмици, когато ми каза, че леля Люси и чичо Стоян искат тя да забрави татко си, защото ще живеят заедно, реших да намеря нещо, което винаги ще ѝ напомня за него и ето го тук. Дали и тя не търси сама подобно нещо?

Майката на Тони отвори пакетчето. В ръцете ѝ се появи "Чичо Томовата колиба". Тя не можеше да откъсне очи от книгата.

- Ама, разбира се! Колко сме недосетливи всички! Хайде, тръгвайте!

****
Краката на Ани сами я отведоха натам. Не, че знаеше къде иска и къде може да отиде, но след дълго бродене из тайните улички, за да ѝ светят уличните лампи, накрая тя закрачи по пътя към града. Стараеше се да върви близо до дърветата отстрани, за да остане незабелязана, както правеше и в селото. Минаха само три коли, през цялото време, но явно хората в тях бяха твърде заети със себе си и не я забелязаха. За нея петте километра до града изглеждаха твърде много, за това след час уморително ходене в студа тя свърна към побелялото поле. Не вървя много през него, докато стигна до голямата, желязна порта. Беше вече заключена с катинар, наоколо не се виждаше пазач. Ани тръгна надясно край оградата. Случвало се беше и друг път, но през деня, с Тони и други приятели, да се промушват през една тайна дупка в мрежата. Пълната луна и белотата наоколо ѝ осветяваха пътя и тя лесно намери тайният вход. Промуши първо раницата, а след това и себе си. Навътре, в гробищният парк, светлината не беше така силна заради многото високи борове, които се извисяваха навсякъде. Ани вече беше завладяна тотално от студа и мислите си, които ѝ пречеха да се страхува. С треперещи крачета тя крачеше все напред. Интуицията ѝ я водеше в мрака. Стигайки до едно малко борче се спря, огледа се и си каза: "Сега тръгни надясно, след петия се върни два реда нагоре, там е." Речено- сторено.

Малката Ани стигна най- сетне до гроба на татко си. Сложи раницата си на циментеното стъпало отстрани, за да не седне на снега, и уморено се отпусна върху нея. Бледа светлина осветяваше снимката и надписа на надгробната плоча. Погледа на момиченцето пробяга по снимката на младият мъж и буквите на надписа: "Тук почива обичният син, баща и съпруг Тома... " Сълзите ѝ замъглиха останалото.

- Тате, дойдох при теб, защото не знаех къде да отида. Ще си постоя малко тук и после ще продължа нанякъде. Свещичките са угаснали... Ти можеш ли да ме стоплиш? А аз ще ти разкажа защо дойдох без мама...

Докато говореше Ани се отпусна и легна, положила глава на раничката, свита на кълбо. Затвори очи... И тогава го видя. Той стоеше усмихнат и спокоен пред нея, целият в бяло. Видя отново русите му коси и топлите, тъмносини очи, които я обгръщаха винаги с любов.

- Защо пътешестваш в тази студена нощ, момичето ми?- нежно я попита татко Тома. - Нали сме се разбрали, че момиченцата не излизат нощем без татко навън?

- Да, но аз... - заоправдава се Ани. - Този път си имам истинска причина. Не е както тогава. Тази нощ не искам да си играя до късно с Поли, а бягам. Ти не знаеш...

- Всичко знам, моето момиче.

- Не, това не знаеш, теб те нямаше. Мама и чичо Стоян, те... те не ме обичат. И теб не обичат.

- Как стигна до това страшно заключение?- начумери се татко ѝ.

- Ами, искат... Не, вече живеят заедно. Не ме питаха, само ми го съобщиха. Мама каза, че са решили чичо Стоян да живее с нас. Било по-добре за всички. А аз не искам. Никого не искам. Само теб. Казах на мама, че си имам татко и не искам да го сменям. Тя не ме чу.

- А знаеш ли, че и двамата днес имат големи изненади за теб?

- Така ли? Какви?

- Ако не беше такъв инат, точно като мен, и не беше избягала, вече щеше да си много щастлива с това, което те чака вкъщи. Сега вместо да празнувате, всички се притесняват и те търсят.

- Ти откъде знаеш? Мама все повтаря, че приличам на теб. Искам да съм щастлива, тате. Искам с теб!

- Не може с мен, момичето ми. Там, където съм аз е много хубаво, но има много време докато дойдеш и ти. Аз ще те чакам, няма къде да ходя. До тогава, до следващата ни среща, ще живея ей там- в сърцето ти, ще идвам в сънищата ти и ще те пазя. За да съм напълно щастлив, обаче, в новият си живот, трябва и ти да си щастлива с твоя на Земята. Искаш да съм щастлив, нали? Тогава слушай мама, баба и чичо Стоян. Грижи се за по- малките от теб. Не пази тайни от Тони, защото той е твоята съдба. Обичай го. Учи се много и един ден разкажи за тази нощ на тези след теб. Аз ще съм тук и ще те чакам, но сега не бива. Сега трябва да отидеш на топло, до печката... При тях... Ето ги...

- Татеее, татеее, не тръгвай! - крещеше душата на Ани.

Някой сложи нежно ръка на рамото ѝ и тя подскочи.

- Тате?

- Не, аз съм. - тихо каза Тони. - Кошмар ли сънува? То тук какво ли друго...

- О, Тони! Татко беше тук, видях го!

- Ти бълнуваш!

- Не бълнувам! И не ми се смей! Той наистина беше тук и си говорихме!...

- Добре, добре, вярвам ти. Замръзнала си. Хайде, нека да те отведем у вас.

- Ти не разбираш... Каза, че ме чакат изненади, че ме обичат...

- Добре, че той ти го е казал. Нали днес имаш имен ден, разбира се, че те чакат изненади! Първо те чакат да се прибереш вкъщи! Идваш ли?- Тони ѝ подаде ръка да стане.

Родителите му ги чакаха с колата на пътечката пред главният вход, който не беше далеч. Тони съблече якето си и загърна с него малката си, зъзнеща приятелка. Взеха и малкото багаж и тръгнаха. В колата той ѝ разказа, че без да иска е подсетил майка си къде може да е отишла тя. Подаде ѝ подаръка си и обеща, че вече по-добре ще пази тайните ѝ. Ани, останала без сили, се облегна на рамото му и обеща, че тя пък няма да има тайни от него.

****
В къщата никой не беше спокоен. Чичо Стоян пушеше нервно цигара след цигара, баба Ани крачеше напред- назад и плачеше, а мама Люси за пореден път звънеше по телефона на всички, за които се сетеше. Изведнъж Балкан силно се разлая и докато тримата се чудеха какво се случва, входната врата се отвори. На прага ѝ застана Ани. Свита, зъзнеща, виновна и уплашена не смееше да пристъпи вътре. Тони леко я побутна, но тя не мръдна нито крачка.

- Ани! Миличка Ани!- втурнаха се майка ѝ и баба ѝ към нея. Прегръщаха я, целуваха я. Не можеше да разбере какво се случва, защо се радват, а не ѝ се карат?! Накрая чичо Стоян я прегърна силно:

- Добре дошла вкъщи, пътешественичке! И Честит Имен Ден!- усмихна ѝ се широко той.

Тогава Ани видя украсата, наредената с вкусотии маса и очакващият я на нейното място подарък. Забравила студа и всичко останало тя се запъти към него. Докосна лъскавата хартия и попита:

- Може ли да си го видя или първо ще ми се карате?

- Ще ти се караме когато се стоплиш и ни разкажеш всичко. - засмя се мама Люси. - Сега сме щастливи, че си отново при нас, жива и здрава!

- Видях тате и ми каза, че всички имате подаръци за мен и че ме обичате!- усмихна се тя.

Обърна се и разопакова вторият си подарък за този ден. С изненада установи, че това е картина. Висока колкото самата Ани, цветна картина, изобразяваща малка къща, а на полянката пред нея прегърнати се усмихваха тя и баща ѝ. Момиченцето познаваше само един човек, който рисуваше толкова прекрасно.

- Благодаря ти... татко Стояне!- изчурулика тя и се хвърли на врата му.

- Сигурна съм, че аз ще те зарадвам повече. Е, подаръка не е само от мен, но... - майка ѝ се усмихваше загадъчно.

- Хайде, хайде, кажи ми. - нетърпеливо подскачаше Ани.

Мама Люси прегърна татко Стоян и каза:

- Общият ни подарък ще го почакаш няколко месеца. Чакахме празника ти, за да ти съобщим, че ще ставаш кака. За това заживяхме заедно. Обичаме те, Ани!

- И аз ви обичам!- с радостни сълзи Ани ги прегърна и двамата. - Татко беше прав!

Тони също триеше радостните си сълзи, седнал на топло до печката и наблюдаващ мълчаливо семейното щастие. Когато и Ани малко се постопли взе от стаята си един плик и го подаде на любимата си баба.

- Извинявай, че точно днес избягах бабо. Не знам как ми хрумна... Тук имам една картичка за теб, направих я с любов.

- Милото ми момиче, благодаря! - гушна я бабата. - Ето какво имам пък аз за теб. Този медальон, със семейният ни герб, е подарък от моята баба. Заръчала ми е да го подаря на внучката си когато порасне. А ти днес порасна.

Ани прие с благодарност скъпоценният подарък. Тогава цялото семейство, заедно с Тони и неговите родители, които също бяха поканени, се насладиха на прекрасната вечеря и приятната си компания, в уюта на топлият дом. Всеки разказа своята версия за този ден, който за малката Ани се превърна в необикновен празник. А тя си обеща да го разкаже на своите деца и внуци. И на още много други като тях.

04.02.2021 Ким Джаксън

Чудесен разказ, увлекателен и добре написан. Само две дребни забележки: не е нужно преди и след кавички да има наклонени скоби, поработи над пълен и непълен член, на няколко места в текста, където трябва да е непълен член, слагаш пълен. Успех!

Благодаря много за изразеното мнение, Дама от морето!
Това с наклонената черта не знам откъде се е взело, сега ще бъдат премахнати всички чертички. Права си за пълен и непълен член, винаги съм имала проблем с това. Ще се карам и на коректорката.

За момента „пиша" би било доста пресилено, защото се случва само в моменти на вдъхновение и то само стихотворения. За публикуване не съм мислил, но най-вероятно може, ако се натрупа добро и качествено количество.

Пишех като малка. После престанах. А с Короната и музата ми се върна. Дотолкова, че вече ми издадоха една книга. А в момента само приказки ми хрумват. Имам страничка във Фейсбук : https://www.facebook.com/NadiKa.DumiiRimi и един блог, който сега създавам https://nadezhatodorova.blogspot.com/.
Ако вие интересно, заповядайте!

Пиша откакто се помня. Но пиша в особени моменти, в които не съм изпадала от много години.
То и тук си личи, че го правя всеки ден

Имам спечелени конкурси за кратък разказ и стихотворени, списвам пфоесионален блог и се преорентирам към влог, който ще е тип корейски/японски влог където не показвам себе си и семейството си директно, защото не искам да си нарушавам личното пространство и да застана с моето си име, но искам да се изявавам така.

Искам да го превърна в работа, която носи доходи. Винаги съм искала да съм и писател, а технологиите позволяват именно това да се случва откъдето и да е по света.

Търся си литературен клуб, който да не е онлайн и смятам да взема и курс по креативно писане онлайн.

Предполагам говориш за англоезичния свят

Eфибуш, благодаря. Ще разгледам курсовете му.

Тукашните клубове за книги са разнообразни, но последните две години са все онлайн и чаках да се раздвижат нещата и ще търся на новото място, където се местим.

От българите Writecraft.io са готини, макар че там пишат разкази - мъже предимно и стихове -любовни -жени. Лично аз винаги съм си мечтала за някаква самиздат платформа, но явно в България и пишещите и четящите са доста малко...

Изграждането на литературен портал за самиздат е доста скъпичко и изисква наистина яко счетоводство и познаване на авторското право.  В идеалния случай, поне първите 2-3 години сайта ще е на загуба, а после лека полека ще започне да се самоиздържа и дори може да има печалба.

Много се съмнявам че въобще би излязло нещо. Имаш ли пример за такъв вече работещ и печелещ български сайт?