Здравейте,
Преди да напиша моята история и разкажа всичко искам да поясня, че всичко в нея е истина. Посещавал съм дори и психотерапевт относно конкретната тема. Ще се радвам, ако хората, които ме нападат,обиждат или съдят да знаят, че това е сериозен проблем за мен и наистина години наред се боря с него. Ако не желаете да изкажете професионална критика или мнение ще се радвам да подминете тази тема. Благодаря!

Всичко започва, когато бях на 22 години (вече съм на 31).  Запознах се с момиче, което дойде да работи на мястото, което и аз работих. В началото (съвсем нормално имайки предвид, че на 22 години все още сме деца) имаше много закачки. След известно време се харесахме. Почнахме да излизаме в компания, а след време и самостоятелно. Нещата се развиха така, че след около 2 месеца ние вече имахме официално връзка. Тук е хубаво да поясня, че нещата се случиха много постепенно, а не от типа "секс за една вечер", което според мен предразполагаше тази връзка и за много добро развитие. Попринцип бях много "отбран" откъм чувства емоции и т.н. Преди това съм имал връзки, но нека да бъдем честни и да кажем, че връзките в тези години 15-20 са доста .... невинни и неосъзнати. На 6-тия месец решихме да заживеем заедно. Започнахме да изпитваме все по силни чувства и емоции един към друг. Появи се вече любовта. За пръв път в живота си казах на момиче, че го обичам. Въпреки че беше чак към края на първата ни година от връзката, то наистина го чувствах и го казах. Тя ми го беше казвала преди мен, но някакси аз мислех, че това е много сериозна дума за мен и не може да се използва, ако наистина не го чувстваш. Единствените хора, на които съм казвал "Обичам те" досега бяха моите родители и сестра. Момичето беше с година и половина по малка от мене(ако това има значение). Заживяхме заедно. Естествено трябва да се има предвид, че за първи път напуснах родния дом и предприех стъпката да бъда самостоятелен. Тя учеше в университета, както и аз, но трябваше и да работя. Под работя преди 8-9 години имайте предвид, че 500лв на месец заплата беше нещо невероятно за мен(а квартирата беше 180лв). Не живеехме много добре, но живеехме щастливо. Като цяло работата даже не ми пречеше и на ученето. Завърших и бакалавър и магистратура по-късно. Тя също. В един момент смених работата с по доходоносна. Започнах да печеля още повече пари. Нейните родители(които ги чувствах и като мои) пращаха също пари всяка седмица. Даже си спомням как на моя рожден ден специално ми купиха винетка, за да пътуваме събота и неделя да се виждаме всички заедно. Даже те ме представяха винаги пред техните роднини и познати като "Зетя". Всичко беше много красиво. Пишейки всичко това отново даже ме обхваща тази невероятна емоция, която изпитвах и тогава. Да не живеехме по план, но бяхме заедно и се обичахме. В един момент в работата ми започнаха да ме повишават. Започнах да имам все повече и повече работа респективно по-малко време и за нея (тя все още учеше, а не работеше). Като цяло гледах да поддържам всичко и винаги да имаме време заедно. Например за почивки и т.н. Това продължи около 3 години. 3 години изпълнени с невероятни емоции. Нашето семейство се знаеше с тяхното и много се харесаха също. Техните родители ме гледаха по едно време даже като тяхно дете. Изключително голяма опора в не леки моменти за нас. Невероятни хора!! До ден днешен и съм им благодарен.

В последната си година тя имаше нещо като стаж. Наложи се да замине за около 30 дни. Реших, че точно сега е най-удобният момент да направя изненадата. Работих 24/7 (дори събота и неделя) само и само, за да успея да подготвя всичко. Бях резервирал страхотна почивка в Гърция, както и бях купил пръстен. Реших, че след почти 3 години съвместен живот е съвсем нормално да минем на следващия етап. Доста пъти сме го и коментирали. Не е било еднолично решение, а и нищо не предразполагаше този край. 30 дни, в които аз работих толкова много, но не чувствах умората от вълнението и от адреналина, който ме беше обзел от бъдещите събития. Чувствах се щастлив, горд и готов за следващото ниво. Бях на 25 години, а тя на 23. Дойде и така чаканият последен ден. Чаках трепетно на ЖП гарата влака, който се връщаше (не ме питайте за подробности желая да запазя все пак анонимност). Бях подранил с почти 2 часа там. С букет в ръце и огромна кутия с бонбони. Хората около мен ме гледаха и ми се радваха. Малко се срамувах, но се радвам, че ме гледаха положително, а не с насмешка.

Влакът пристигна. Тя слезна и ме прегърна. Целунах я, но усетих една студенина. Приятелките й отстрани също ме гледаха с някакви странни погледи. Чувствах се странно, защото имах усещането, че нещо не е както трябва. Качихме се в колата и през целия път си мълчахме. Пристигнахме в квартирата и тя изрече следните думи през сълзи "Съжалявам, но аз трябва да си тръгна".... Ще пропусна драматичната част. Само ще кажа, че обяснение тогава нямах. Аз стоях безмълвен и треперещ, а тя плачеше и си събираше багажа. Тръгна си. На следващия ден дойде с родителите си (които, както обясних бяха като мои родители също) да й помогнат да си вземе целия багаж, защото буквално всичко беше в нашата квартира тогава. Още си спомням майка й, която се заключи в тоалетната и не спря да плаче повече от 30 минути. Баща й ме извика отвън да си поговорим. Срещу мен стоеше един много силен мъж, който едвам сдържаше сълзите си също, но ми каза "****** ние винаги ще те обичаме и ще те смятаме за наш син". Колкото и хумористично да звучи отстрани повярвайте ми тези думи ме удариха директно в сърцето. Думи, които не се забравят казани от такъв достоен човек. Е в крайна сметка тя си замина без обяснение, внезапно
 дори с насълзени очи. Преди да почнете да ме обвинявате в нещо от сорта "еми брат ти си направил нещо" или "това не е станало от днес за утре, то явно сте имали много проблеми" и т.н. и т.н. Всички връзки си имат проблеми, както и нашата си имаше, но никога не бяха толкова сериозни и винаги имаше разбирателство.

В следващата година, година и половина аз бях изпаднал в невероятно голяма депресия. Не бях вече толкова уверен в себе си. Работата ми не вървеше. Започнах да пия алкохол абсолютно всеки ден. Дните ми се сливаха. Не излизах. Бях забравил дори най-близките си приятели и родители, откоето ме е страшно срам от себе си и не се гордея въобще. Бях сринат буквално. Както физически, така и психически. Въобще не си помислях даже и за връзка. И така почти година и половина.

В един ден сутринта се събудих щастлив. Събудих се с нови сили. Реших, че не е нужно заради нещо подобно да си развалям живота или най-малкото, което е да карам да страдат най-близките ми хора около мен, които винаги много са залагали на мен. Започнах да чета. Под започнах да чета имайте предвид започнах да чета много. Личностно развитие, психология и като цяло се съсредоточих върху приложната психология и изучаването на взаимоотношенията между хората. Колко странно нали? А накрая пиша тема тук? Но и до това ще се стигне.Посветих почти 2 години от живота си в четене. През това време възобнових малко по малко социалните си контакти. Приятелите ми помогнаха много, защото бяха плътно до мен и не ме оставяха отново да влезна в тази дупка в нито един момент. Започнах да имам отново връзки. Излизах с момичета. Смеехме се, забавлявахме се и отново всичко беше по старому. Тук е хубаво да кажа, че с въпросното момиче приключих всякакви контакти. Никакви социални мрежи и виждания. Дори бях забравил за нея доста дълго време.

Започнах отново да имам по сериозни връзки, а и оттам вече идваха проблемите. Винаги, когато ми кажеха "Обичам те " и "Направо не знам какво да правя, ако ти не си до мен" ме избиваше студена пот. Виждах нейното лице и чувах нейния глас. Заспивах вече и сънувах кошмари. Представях си тази ситуация отново и отново и отново.... и така всеки път. Вече на 3-4 път започнах да се съмнявам, че имам сериозни проблеми на психологическо ниво. Въпреки всичките книги и неща, които бях изчел и изгледал, то аз не можех да си помогна.

Реших да отида при психотерапевт (ясно осъзнавам разликата между психолог, психотерапевт и психиатър). Разказах й всичко това, което и на вас. Имахме няколко сеанса, където тя търсеше много дълбоко в мен причините и обстоятелствата на това, което се е случило. Чувствах се добре. Въпреки че беше непознат за мен човек, то аз се чувствах в сигурни ръце и си споделях всичко. Разигравах различни сцени даже, ако бяхме продължили или ако аз бях направил същото или някакви други проблеми, които са повлияяли на нашата връзка. Всичко беше ок и успешно. В следващата година, година и половина нямах никакви проблеми. Преместих се даже в друг град. Намерих си хубава работа спрямо моето образование и започнах да имам доста стабилни доходи. Намерих си и приятелка. Заживяхме заедно На 6-7 месец някъде (след като заживяхме заедно) започнахме да обсъждаме семеен живот деца и т.н. Събрахме се на един купон с нейни приятели. Там се забавлявахме смеехме и всичко беше много готино. Накрая на вечерта (направо си беше сутрин) останах с нейни приятели. Те започнаха да ме разпитват "хайде кога ще е сватбата вече" или "купи ли и пръстен най-накрая" естествено в шеговита форма. Изведнъж отново изпитах тази студена пот. Почувствах се супер несигурен и малък. Започнах да треперя и да не мога да се изказвам. За момент си помислих, че алкохола явно ми е дошъл твърде много и реших просто да си легна. Легнах си до нея и сънувах най-отвратителния сън. Как тя отново ми казва тези думи и си тръгва от нищото..... Най-голямата грешка беше да споделя всичко това с моята приятелка още на следващия ден. И естествено тя ме напусна. Тук е хубаво да поясня, че на нито една досега не съм споделял този проблем, нито пък съм й разказвал за тази цялата история.

Ето почти 6-7 години по-късно аз отново изпитвам този ужас в момента, когато нещата станат сериозни. Насочил съм се сериозно към когнитивно-поведенческа терапия, но не съм сигурен и в това си решение. Знам и осъзнавам, че всичко ми е в главата и на подсъзнателно ниво много надълбоко това ми е огромен проблем.

Ще се радвам на адекватни мнения и насоки към кого и как да се обърна. Приемам всякакви предложения.

Благодаря Ви и бъдете щастливи!
Виж целия пост