Как ви се отрази майчинството на социалния живот?

Синът ми е на 2.4г.и от един месец съм пак на работа и ми е добре, имайки предвид, че работата ми не е особено хубава.
2 г.вкъщи, имало е моменти, в които съм мислела за самоубийство, а по принцип съм силен характер. Социален живот-зеро. 2 баби, които са в чужбина, останалите роднини около нас виждат малкия за 1 ден в годината, никой не идва да го види, да поиграе с него. С мъжа ми не сме излизали сами двамата, откакто е роден. Разговори с други майки са ми мега досадни, памперси, акота и подобни. Или домакини, да слушам за печката и парцала. Сто пъти ми е по-добре да изляза с приятелка без деца, да си пием и клюкарим на воля. Лошо ми е от разходки, безцелни обиколки с количка, триколка, площадки с ядящи семки майки и непоглеждащи отрочетата си. Всеки ден ми беше разчетен до минута и всеки ден имах дежа вю. Бях стигнала момент, в който всички ме дразнеха и никъде не ми се излизаше. Не исках да се наглася, да си оправя косата, за грим да не говорим. Чаках с нетърпение да тръгне на ясла и да се върна на работа. Осъзнавам, че поста ми е крайно отрицателен и много майки няма да ме разберат. Обожавам детето си и е гледано от-до, както ще бъде и занапред. Но втори път не бих се затворила с новородено 2 г.вкъщи.

Just Mama, напълно те разбирам. Еднообразието е ужасно, и тук никой не говори, че не си обичаме децата. Също така си е стрес, самата бременност, раждане и месеците след това. Особено, що се касае до по-чувствителни жени.
Аз съм бременна и съм в тотална депресия, защото имам придружаващо заболяване, което е в активна фаза.
Като изляза навън и масово жени започват да ми разясняват какъв кошмар ме чака с безсънни нощи и грижи ..  Даже нямам желание за кафета и срещи.

И моят социален живот отиде на кино, но детето е още малко (под 2), така че се надявам да има надежда... При нас проблемът е, че приятелите ни са без деца и ние просто не можем да се "впишем". Те искат да правят нещата спонтанно, непрекъснато са някъде, а нашето дете е трудно, пък и с него уикенд на другия край на страната не става.
дори да се доредим до някоя почивка сме пак изолирани (детето ни е винаги с нас, а е и от децата, които не спят в количка), защото реално ние се прибираме от плаж, когато те отиват, вечер не им се стои на терасата... пък и аз чаша вино с ММ не го броя за социален живот
Много ми беше тежко в началото, сега малко се преориентирахме, намерихме приятели с деца и е доста по-добре.

Очакванията към майките са брутално жестоки. Нямаме право да сме изморени, депресивни, нещастни, да мърморим и да се оплакваме. Трябва да сме хепи 24/7, да сме все така нагласени и слаби, както преди да родим, да летят розови еднорози навсякъде. А реалността е съвсем различна..

Да, очакванията на обществото са смазващи!!! Едва ли не, се е случило най-най великото събитие и се очаква нон стоп да си щастлива. Някакви супер майки с три деца ми обясняват колко е хубаво да имаш повече деца...
А, по отношение на външния вид, обществото очаква седмица след раждането да си с плосък корем и ослепителна усмивка, заради щастието, което те е споходило.

Масово хората цъкат с език на майка, дето вика или дърпа детето си по улицата. Да, не е най-красивата гледка, но си представям какво се крие зад това - месеци, години на недоспиване, истерии и нерви. Та, не цъкам аз при такива гледки. Майките задължително трябва да са щастливи и да не се оплакват. Ако кажеш нещо негативно, излиза, че си лоша майка или не си обичаш детето. Но живота не е само бяло и черно.

Един роднина редовно като се видим пита как е да си вкъщи по цял ден, сигурно много си почивам и имам време за хобитата си. Освен това ме пита няма ли да започна да се занимавам с някакъв бизнес. Опитах се 2 пъти да му обясня, че изобщо не е никаква почивка, но той не може да разбере. Е, тогава му пожелах да има детето, дори да не е от ревливите и неспящите, но да се включва многооо активно в гледането. В края на годината очаква първото си дете, нямам търпение след няколко месеца да се видим. Малко злорадствам, но нямам търпение да го питам как е и дали си почива

Аз учех през майчинството, че сменям професията. Там имах колеги, млади мъже, които не спираха да  повтарят, че искат и те да са в майчинство, щели да изкарат 2 висши и 1 магистратура, а то ..налагало им се да работят и да учат Забавни бяха! Обяснихме им няколко "свободни" майки каква е реалността, ама то сития на гладния не вярва

Ко ще и най-спокойното, спящо и ядящо да е детето, пак си иска 24/7 обгрижване. Не можеш да го зарежеш само и да си правиш, каквото искаш.

Моето е долу горе от тях, не мога да се оплача толкова много. Обаче той само това вижда, колко било спокойно детето. Ама колкото и да е спокойно не можеш да го оставиш и да си правиш каквото ти е кеф. Ами като беше болна 1 седмица нито ми се яде, нито ми се спи. Започнах да правя пълни глупости от умора. Да слагам захар вместо сол, заключвам вратата преди да я затворя, включвам фурната вместо котлона. Някакви неща, които преди никога не ми са се случвали. По принцип много помня и съм добре ориентирана. Обаче човек от умора, започва какви ли не неща да прави. Той ще ми говори за хобита и за бизнес...

Който не го е преживял, той не знае за какво отдаване става въпрос. И ако някой твърди, че да отглеждаш дете/ца е лесна робота, то или не се вживява, не си дава много зор или не е искрен.

Майка съм съвсем от скоро - бебче е на месец и половина. След около 2 седмици ставам на 23 и съответно нямам нито една приятелка или поне близка позната, която да е майка, защото още животът ги искал или нямат партньори. Отказах се от опитите да изляза поне за малко. Няколко пъти оставих бебче докато спи за няколко часа на майка ми, но в момента, в който седна при приятелките си, осъзнавам как просто нямам сили да стоя с тях тези 2 часа, които съм си отделила. Започвам да нервнича, защото осъзнавам, че не е било най-добрата ми идея и е било по-разумно да си остана вкъщи и да си почина (защото естествено моите приятели излизат само по нощите, затова отделеното време за виждане ми е толкова ценно). Няма какво да им кажа за себе си освен бебешки неща, не искам да съм от онези майки, които говорят само за това, но просто нямам какво друго да кажа. Не ги слушам внимателно, когато ми говорят, непрекъснато питам какво, как и защо, карам ги да повтарят казаното, защото съм изморена и същевренно напрегната. Винаги им казвам, че мога да отида за малко, когато приспя бебето вечер, но все ми се разминава, или не мога да я приспя и когато се освободя те вече са се прибрали, или просто решавам, че ще спя. На всичкото отгоре онзи ден една приятелка незнайно защо почувства нуждата да ми каже, че неин познат наскоро ме бил видял и едва ме бил познал, защото толкова много съм била напълняла... Що за приятел казва такова нещо, след като знае, че ще нарани човек. Безкрайно гадно ми стана, направо ми се насълзиха очите 😔 Друг път пък реших да поканя друга приятелка вкъщи за малко... Ами не можах да изляза от стаята с бебето, само ревеше ли ревеше, мм пи бира с нея, аз успях да се отделя за половин час. Та чувствам се изолирана от тях, виждам как пътищата ни се разминават, не знам и откъде бих могла да се запозная с други хора с деца, с които поне да си извеждаме бебетата заедно. Общо взето социалният ми живот е да изляза на безцелна разходка с количката (ако въобще успея, понеже бебче не обича да стои в нея, нито пък заспива там, както някои други бебоци) и да срещна случайно някой познат...

Няма да си вечно в това положение. Детето ще порасне, а ти ще си все още млада и с достатъчно сили за дискотеки и пътувания. Не отричам, че след детето нещата са коренно различни, но не са трагични. Не е някакво зло, което те е сполетяло и нямаш сили за нищо.
Твоите приятелки, ще родят. Един ден живота ще "спре да ги иска". Ти ще си с голямо дете и ще можеш да излезеш, а те ще са на 40г и с бебета. И тогава пак няма да сте на една вълна.
С количката завържи познанства с други майки. Ще ти е от полза. И не е нужно да говорите само за акита и пампита.

Да, усетих се, че по-нататък те ще са с бебета и пак няма да сме на една вълна... Не е като да не ми харесва да съм майка, и мен животът още ме иска, знам, че след време пак ще мога да си позволявам да излизам понякога вечер. Но ми е тъжно за приятелствата и за това, че не ме разбират 😐

Не може да се очаква да сте на една вълна с приятелките ти, след като ви вълнуват различни неща. Приеми, че е така, отдай се на детето и не се терзай.