Здравейте,
За жалост имам какво да напиша за безхаберието на тъй наречените "лекари". Съществата носещи бели престилки, от висотата на техния си Олимп, превърнаха живота на майка ми в АД, в безкраен водовъртеж на болка и агония. Ще започна с малко предистория. Вследствие на диабет има рани на стъпалото от около две години. Преди седмица крака отече, стана много болезнен и разбира се веднага хукнахме към Пирогов. След няколко часа чакане бяхме информирани че няма спешност, няма смисъл да я приемат. Три дни по-късно отново се отзоваваме във въпросния кабинет с още по-голям оток, невъобразими болки и съответно биваме навика и, тъй като " докторът" отново не вижда причина за действие. Междувременно правим консултация със съдов хирург, при която се виждат изменения вследствие на диабета, но няма запушване на съдове. Има множество увеличени лимфни възли, което говори за възпалителни процес. Мисля че това всеки средно интелигентен човек го знае, нищо че не сме удостоени с титлата "лекар". Майка ми се чувства със всеки изминал ден все по-зле, започна да не отделя урина и ето ни пак в Пирогов. Само да вметна, че влошаването стана много бързо и нямаше свободни часове за лекарите, които са в белия ми списък. Креатинина вече е 187 при норма 58-96, урежда 30 при норма до 7,2. Тъй като е на 75г. с множество придружаващи заболявания ми обясняват, че нямат легла, отделението е в ремонт,да си търсим нефролог.
Сагата продължа в Исул. В спешното я подготвят за прием, слагат абокат, снимка на бял дроб и т.н., но идва лекар от отделението по нефрология и за кой ли път ни обясняват как не е спешно състоянието на майка ми, да си ходим по живо, по здраво и утре ако е по-зле пак да дойдем. Предложиха ми консултация с кардиолог и ендокринолог, но аз останах с впечатление за планов порядък, да се корегира терапията и отказах, тъй като майка ми беше крайно изтощена от безкрайните часове чакане.
На сутринта вече положението е трагично, следва линейка, пета градска нямат легла и понайте-отново Исул. Този път лично шефа на отделението слиза при простосмъртните и публично ме наритва като ми обясняват колко съм малоумна и как няма спешност. В отчаянието си записвам час за кардиолог в Токуда, тъй като за нефролог няма часове. Попаднах на млада, но невероятна лекарка, която веднага ни отведе в спешното. Основната диагноза е остра бъбречна недостатъчност, неуточнена. Следват консултации с кардиолог, нефролог, множество изследвания и тъй като и там няма легла, след около осем часа ни транспортират с линейка в Александровска, нефрология( имат легло, уточни ли са предварително.) Мисля, че вече се досещате каква е развръзката...да, правилно
ЛЕГЛА НЯМА. Поредица от консултации, нови изследвания и вече всички са на мнение, че първичния проблем е възпалението на крака. Вече е нощ, да припомня, че от 9 сутринта сме по болници, майка ми не може да диша, пълни се с вода и вие от болка. Няма смисъл да чакаме линейка един час, тръгваме отново към Пирогов и знам че ако не я приемат това е краят, просто ще трябва да я гледам как умира. Чакаме отново пред гнойни септична хирургия и кошмарите продължават. Стискам куп листове с изследванията от Токуда, подавам ги на съществото с бяла престилка, при което следва въпросът:
"Да не очакваш да чета всичко това?
Спешност няма, тия от Токуда само гледат как да се отърват от пациентите и ние да се оправяме."
Аз вече мисля за убийство, но много мило насочвам вниманието на съществото към виолетовия, подут крак и виждам някакъв проблясък. Ама то тука има гной, аз не съм го видял. Е как ще го видиш, нали си твърде зает да ми обясняваш колко съм нагла да отнемат от времето ти, работното ти време междодругото. След около 2-3 часа майка ми вече е приета(2:30 през нощта), но за съжаление историята все още не е приключила. Сега е 14:40, още не е оперирана, в болката и отчаянието си ми звъни, моли се да умре, но тази кошмарна болка да спре.
Надявам се да не се стигне до ампутация, надявам се да издържи сърцето и, вече не знам на какво да се надявам... Чувствам се безсилна, майка ми преминава през нови кръгове от Ада, а аз не мога да направя нищо. В главата ми горят хиляди Ами ако бях направила...Ако я бях завела...Треперя да не се случи най-лошото, всеки телефонен звън ме докарва до истерия.
А най-лошото е че този кошмар се повтаря непрекъснато и няма сила на света, която да потърси сметка, да намери отговори и възрастните ни родители, близки да не минават отново и отново през унижението, болката и страданието.
Вече не вижда какво пиша, така че спирам. Дано никой НИКОГА не мине през това, през което минаваме майка ми и цялото ми семейство.
Виж целия пост
За жалост имам какво да напиша за безхаберието на тъй наречените "лекари". Съществата носещи бели престилки, от висотата на техния си Олимп, превърнаха живота на майка ми в АД, в безкраен водовъртеж на болка и агония. Ще започна с малко предистория. Вследствие на диабет има рани на стъпалото от около две години. Преди седмица крака отече, стана много болезнен и разбира се веднага хукнахме към Пирогов. След няколко часа чакане бяхме информирани че няма спешност, няма смисъл да я приемат. Три дни по-късно отново се отзоваваме във въпросния кабинет с още по-голям оток, невъобразими болки и съответно биваме навика и, тъй като " докторът" отново не вижда причина за действие. Междувременно правим консултация със съдов хирург, при която се виждат изменения вследствие на диабета, но няма запушване на съдове. Има множество увеличени лимфни възли, което говори за възпалителни процес. Мисля че това всеки средно интелигентен човек го знае, нищо че не сме удостоени с титлата "лекар". Майка ми се чувства със всеки изминал ден все по-зле, започна да не отделя урина и ето ни пак в Пирогов. Само да вметна, че влошаването стана много бързо и нямаше свободни часове за лекарите, които са в белия ми списък. Креатинина вече е 187 при норма 58-96, урежда 30 при норма до 7,2. Тъй като е на 75г. с множество придружаващи заболявания ми обясняват, че нямат легла, отделението е в ремонт,да си търсим нефролог.
Сагата продължа в Исул. В спешното я подготвят за прием, слагат абокат, снимка на бял дроб и т.н., но идва лекар от отделението по нефрология и за кой ли път ни обясняват как не е спешно състоянието на майка ми, да си ходим по живо, по здраво и утре ако е по-зле пак да дойдем. Предложиха ми консултация с кардиолог и ендокринолог, но аз останах с впечатление за планов порядък, да се корегира терапията и отказах, тъй като майка ми беше крайно изтощена от безкрайните часове чакане.
На сутринта вече положението е трагично, следва линейка, пета градска нямат легла и понайте-отново Исул. Този път лично шефа на отделението слиза при простосмъртните и публично ме наритва като ми обясняват колко съм малоумна и как няма спешност. В отчаянието си записвам час за кардиолог в Токуда, тъй като за нефролог няма часове. Попаднах на млада, но невероятна лекарка, която веднага ни отведе в спешното. Основната диагноза е остра бъбречна недостатъчност, неуточнена. Следват консултации с кардиолог, нефролог, множество изследвания и тъй като и там няма легла, след около осем часа ни транспортират с линейка в Александровска, нефрология( имат легло, уточни ли са предварително.) Мисля, че вече се досещате каква е развръзката...да, правилно
ЛЕГЛА НЯМА. Поредица от консултации, нови изследвания и вече всички са на мнение, че първичния проблем е възпалението на крака. Вече е нощ, да припомня, че от 9 сутринта сме по болници, майка ми не може да диша, пълни се с вода и вие от болка. Няма смисъл да чакаме линейка един час, тръгваме отново към Пирогов и знам че ако не я приемат това е краят, просто ще трябва да я гледам как умира. Чакаме отново пред гнойни септична хирургия и кошмарите продължават. Стискам куп листове с изследванията от Токуда, подавам ги на съществото с бяла престилка, при което следва въпросът:
"Да не очакваш да чета всичко това?
Спешност няма, тия от Токуда само гледат как да се отърват от пациентите и ние да се оправяме."
Аз вече мисля за убийство, но много мило насочвам вниманието на съществото към виолетовия, подут крак и виждам някакъв проблясък. Ама то тука има гной, аз не съм го видял. Е как ще го видиш, нали си твърде зает да ми обясняваш колко съм нагла да отнемат от времето ти, работното ти време междодругото. След около 2-3 часа майка ми вече е приета(2:30 през нощта), но за съжаление историята все още не е приключила. Сега е 14:40, още не е оперирана, в болката и отчаянието си ми звъни, моли се да умре, но тази кошмарна болка да спре.
Надявам се да не се стигне до ампутация, надявам се да издържи сърцето и, вече не знам на какво да се надявам... Чувствам се безсилна, майка ми преминава през нови кръгове от Ада, а аз не мога да направя нищо. В главата ми горят хиляди Ами ако бях направила...Ако я бях завела...Треперя да не се случи най-лошото, всеки телефонен звън ме докарва до истерия.
А най-лошото е че този кошмар се повтаря непрекъснато и няма сила на света, която да потърси сметка, да намери отговори и възрастните ни родители, близки да не минават отново и отново през унижението, болката и страданието.
Вече не вижда какво пиша, така че спирам. Дано никой НИКОГА не мине през това, през което минаваме майка ми и цялото ми семейство.
