Още от началото на септември аз изпадам в една дупка. Не зная къде съм, с кого съм, защо изобщо съм... Живея на празни обороти, всичко ме дразни, направо виждам как депресията ме прегръща...
Лежа до дъщеря си и се опитвам да се видя през нейните очи. Опитвам се да доловя онова друго МАМО, което ми го казваше синът ми преди три години... Опитвам се да разпозная другото си детенце сред звездите вечер...
А него го няма толкова дълго време. И няма да го има цяла вечност... Знам, че сълзите ми винаги ще са така горещи, че душата ми винаги ще е отчупена, че сърцето ми винаги ще крещи, че болката ще продължава винаги да ме раздира... и дори не търся утеха...
Спи спокойно, мило дете! Мама те обича, обича, обича, обича.......................................................