Беше ли ви мъчно, когато се изнесохте от дома на родителите си?

  • 5 480
  • 81
# 30
Ами.... по принцип да, защото мама оставаше сама. Sad Но не съм се изнесла от днес за утре, една година с мъжа ми живеехме ту у тях, ту у нас, чак след годежа поостанах повечко в тях, Wink но не съм спирала да ходя и при мама Heart Eyes
Виж целия пост
# 31
Не, досега съм се местила в нов дом три пъти и всеки път го правя с желание. Обичам промените. Е, остава по малко тъга и носталгия, де, ама бързо ми минава... Grinning
Виж целия пост
# 32
На мен ми е мъчно , че не съм се изнесла
Виж целия пост
# 33
Не тъгувах - някак усещах, че ще се върна . Както и стана. И сякаш никога не съм си тръгвала, а мама всяка сутрин е чукала на вратата "Съмна, Ване" Heart Eyes

Позволявам си да се цитирам, за да си продължа мисълта.
Това беше след ученичеството ми извън дома.
После друго нарекох дом - една стая в студентското общежитие, където играехме на семейство. Мама още не може да ми прости, че не поживяхме при тях.
Може би и аз няма да простя на децата си, че някога ще ме напуснат...
Виж целия пост
# 34
Уф, напоследък не мога нещо да се включа в общата емоционалност. И в тази тема е така...
На 19 последното, за което съм се сещала, е била мъката от напускането на нещо... Дори и сега, когато съм на ма.ната си, пак  не усещам тъга. Явно е до възприятие и аз съм доволна за своето. Един емоционален дразнител по-малко  Simple Smile
Виж целия пост
# 35
Уф, напоследък не мога нещо да се включа в общата емоционалност.

И по-добре! Grinning Ако и ти ревнеш, значи ще да е от извънземни лъчения, целящи форумското самоунищожение Crazy
Виж целия пост
# 36
Бях на 18 години. Майка и татко ме качиха на автобуса най-отзад, сложиха голям куфар в багажника и се наредиха отстрани да ми махат. Тръгна автобуса, а аз ревнах. И ги гледах, докато станат точки... Много ми беше мъчно... и сега ми е мъчно, и сигурно винаги ще ми бъде.
Много често съм се упреквала, че съм ги оставила сами. Но - минало невъзвратимо. Така съм си въобразявала, че ще бъда щастлива, така съм постъпила. Щастлива съм и тук, в този град, но винаги ме е ял някакъв червей отвътре, че можех да остана при тях и да сме заедно до последно..., дори и да се омъжа за някой там... едно е да живееш в другия квартал, друго - на майната си - на 250 км. Колко неща съм изпуснала за тях, от живота им, от болките им... нищо не знам, спестявали са ми го. А сега баща ми е сам. Мда... цял живот изпитвам болка, че съм ги оставила сами.
Завиждам на тези, които не са били толкова привързани към родителите си. Толкова лесно щеше да бъде, ако беше така.
Виж целия пост
# 37
Може би и аз няма да простя на децата си, че някога ще ме напуснат...

Хм, аз пък не съм фенка на патриархалния модел на съжителство - много семейства под един покрив. В един дом може да има много мъже, но само една "пчела-майка". Искам да знам, че това е моята къща, че аз съм си господарката в нея, че заедно с детето ще си измисляме наши си традиции и ритуали... Не искам да чакам да стана свекърва, за да започна да се чувствам добре в дома си Wink
Виж целия пост
# 38
Блонди, а на теб не ти ли харесва в Брюксел? За мен това е най-прекрасния град, който съм виждала.

По-прекрасен от Париж няма  Hug Може би Рим и Венеция, но още нямам база за сравнение.

Когато идвах тук с двупосочен билет ми харесваше. Сега вече не.
В Брюксел няма нищо красиво и интересно, освен един площад  Confused
Виж целия пост
# 39
То моето да беше само изнасяне от дома. Аз наведнъж се изнесох и от бащин дом, и от град, и от държава, и от континент...та чак през океана отидох. Бях на 23.
Аз самата бях страшно щастлива и развълнувана от всичко ново, което ми предстоеше- новата работа, на която отивах, новото място, новия живот, който ми предстоеше да започна, да не говорим, че и любовта ми даже беше там.
Така че никак не ми беше мъчно, ама въобще.
Помня, че родителите ми бяха тъжни обаче. Като от погребение са снимките от изпращането ми сега като ги гледам. Сигурно ги е било страх къде ли отивам, как ли ще се справя, ако нещо се случи и най- вече те как не могат да ми помогнат, ако се наложи, след като ще съм толкова далече.
Сега ги разбирам. Тогава обаче им се ядосвах защо не се радват колкото мен.
Явно съм си гледала само от моята камбанария - тази  на 23годишна авантюристична хлапачка. Wink
Виж целия пост
# 40
Малко, защото бях свикнала да съм далеч от дома. Отидох да уча в друг град още на 14 г. След завършване ан университета се ожених, но още имам ключ от нашите и гостувам за по няколко дни.
Но ми стана мъчно, като видях наскоро, че са сменили табелката на пощенската кутия и пишеше само имената на родителите и сестра ми, а тя също отдавна не живее с тях /но не е женена/.  Confused
Виж целия пост
# 41
Престанетееее  yahoo_49 yahoo_49 yahoo_49, ужасен емоционален тормоз има в днешните теми, не съм подготвена за това.

Кога ще дойде петък?
Много, много, много ми беше мъчно. И сега , като се сетих и  ми се дореваааа Sob
Виж целия пост
# 42
криво ми беше.  Sad
Виж целия пост
# 43
Да, беше ми мъчно и не можах да свикна бързо. Не бях свикнала да се отделям и трудно го преживях. Confused
Виж целия пост
# 44
Имахме къща в центъра на София. Там съм родена, детството ми мина там, първата любов, първия ми син.... беше с излющени стени и разкривени плочи на двора....Сега там е представителство на една фондация - луксозно и стерилно, но аз още я сънувам такава каквато беше преди.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия