Малко трудна тема...за болеста рак - тема 5

Поводът да пиша в темата не е майка ми или баща ми, а бащата на детето ми. Съпругът ми.

И моят повод е такъв и не пожелавам на тези с болни родители да разберат какво е!
Защото и с баща си минах по този път преди 11 години...
Ами, не е същото, изобщо не е.
Защото човекът до теб ти е опората, а когато той е болния и трябва да опиташ да му помогнеш с всичко, което можеш, да съхраниш себе си и децата си...много, много е трудно !
А ние имаме частен бизнес,  при мен няма и разбиране от колеги, защото аз мога да не отида на работа, обаче няма пари! Една година работя сама и знам, че ако не съм в кондиция да работя и изкарвам пари,  няма кой!
Много пъти напоследък съм се замисляла , че в крайна сметка трябва да съхраня себе си, другото , каквото е написано.
Аз не искам да се разболея от този стрес, защото децата ми ще останат сами !
Пък нека е егоистично!
Всеки си знае живота , нека не наритваме другите, дори да мислите, че имат нужда от това!
И ние близките минаваме през различни емоционални етапи,  съвсем нормално е.

Здравейте!
Мой приятел ме помоли за съдействие относно предлагането на продукт”сутент”-“Sutent”с който лекуваха съпругата му от рак на панкреаса, която за съжаление почина наскоро.
Въпросният продукт го поръчаха от Щатите и го чакаха доста време, но в момента няма смисъл повече от притежанието му.
Съхранява се правилно и е още в срок.
Друг препарат е “Имунофан”, който също е наличен и в срок.
Сигурно има хора, които имат нужда от тях и ще се радвам, ако успеем да помогнем, като сумата, която ще се търси ще е в пъти по-ниска от тази, на която са закупени.
Повече информация можете да получите от него на телефон +359 87 9345447

Надявам се никога да не разбирам какво е мъжът ми да е болен от подобна болест и честно казано смятам, че мъката не може да се измерва и сравнява.

Има хора, които гледат болни деца, от това по-лошо няма. Аз обичам моят съпруг  наравно с децата си. И ми е минавало през ум, че ако нещо им се случи, няма да го преживея. Но нека не степенуваме кой близък ни е по-значим. Има моменти в животът, в които просто трябва да си мобилизиран. Лично аз не "наритвам" ала бала, а се опитвам да й кажа , че за доброто на нея и на майка й, не трябва да се ядосва за храненето и темподобни,  а да започне да приема нещата такива, каквито са.

Ще си го осъзнае сама.
Съдя по себе си , през колко етапа минах-  отричане,  ужас, обвинение, мобилизиране на всяка цена да направя всичко,  което чуя, сега съм на етап да пазя себе си...

Темата ми е много полезна и ми се помага. Оценявам всеки коментар за проблема ми и в момента съм в такова състояние, че критиката към мен изобщо не ме обижда стига да ми помогне. Само това, че хората обръщат внимание на проблема ми и отделят от ценното си време за да ми пишат, е помощ.
Това, обаче, е малко прекалено. Аз нямам помощ. Няма да мога да се справя сама. Това, че искам болногледач не е предателство към майка ми. Обмислям го от известно време, все не исках, но вече няма накъде. Няма смисъл да приказвам как съм си жертвала работата, семейството и здравето от както разбрах за майка ми. Ако някой може да си позволи да не работи с месеци, има си близки, които да помагат или болният няма нужда от гледане всяка минута, аз не съм така. Важно е да се свърши работата, така че това идва малко контрапродуктивно.
Gina, не става въпрос за яд, просто ако тя не яде идва краят. Това може да е дупка, от която да успея да я извадя. На мен също не ми се яде само от стреса. От седмици съм на филия или две за целия ден. Нещата са несравними, но ако тя се успокои, може и да се почувства малко по-добре. Борбата и примиряването в този случай са несъвместими.

Не си длъжна да се обясняваш, кое, как и защо го правиш.
Да ти кажа какво върна апетита на мъжа ми след химиотерапията.
Полимакс плюс, изписа му го онколога.
Именостимулант, повишава доста апетита,  помага за покачване на тегло.
Тази добавка вдигна мъжът ми, защото на последната вливка направи сепсис и беше страшно, беше в потресаващ вид.
Много добре действа на онкоболни, но ефекта го видях на втория месец прием.
Не го е спирал вече 10 месеца.

Ала бала, но нали болногледачката е против волята й? И не става дума за предателство или нещо подобно. Но ако това я озлоби,   нещата няма да ти донесат облекчение.

Заги, изпуснала съм това за баща ти. Остави ме без думи.

Нещата станаха много грозни. Разбирам, че ви е тежко момичета, но само ще ви кажа какво каза моя близка за загубата на мъжа си, за който тя направи много. Светът й без него е друг, докато моят свят е все същият.

Пиша едно последно нещо и спирам, защото не ми е присъщо да меря болката и загубата на хората.

Единственото, което ме успокояваше е, че я гледам аз как тя се мъчи, а не обратното. Тук искам да кажа, че майка ми е най-близкият ми човек. Отношенията с децата и мъжа ми са на съвсем друго ниво. Моля се един ден те да изпитат същото, което аз съм имала с моята майка. Ще бъда най-щастливата майка.

Първият ми сблъсък с патолози ме срещна с една жена. Тя беше там за детето си. Няма думи, с които да опиша лицето й. Ужасът в очите й. И до ден днешен това е нещото, което спира дъха ми. Винаги ще има хора в по-тежка ситуация от нашата. Но нека не си го мерим, моля.

Dreaminfly,
Май ме обърка с Варненското Тинтири.

Последните страници ме накараха да се замисля кое най-много ми тежи и към момента то е отговорността за взимане на всички решения. Майка е най-обикновена жена и се доверява на мен за всичко. Винаги казва - Ще направим каквото вие с брат ти кажете! (Но реално аз съм по-навътре в нещата и става така, както аз кажа.)
Мисля си, че НА МЕН (пиша го с големи букви, за да не почне пак някакво мерене) щеше да ми е по-лесно, ако някой ми помагаше в тези решения, както предполагам се случва на други хора, чиито болни близки са по-млади, четящи и запознати с нещата.

Чета ви. Съпричастна съм с всички, мълча си, защото просто не знам какво да кажа, вие казвате всичко.
Този пост обаче ме провокира да си кажа, тоест, да ТИ кажа, че не си сама, че прекрасно те разбирам, че винаги има един, който трябва да вземе решение, решения, колкото и близки да има, колкото и запознати да има, накрая, Зиги, винаги опира до най-близкия. И това е нещо, с което живееш цял живот, и винаги се питаш дали направих всичко както трябва, дали беше правилното, дали беше най-доброто, ами ако.....и дори и някой да ти помагаше, винаги щеше и ти след него да провериш, защото просто така е устроен човек, да питаш, за разпитваш наистина ли това е най-доброто, не можеше ли друго, ами ако бяхме опитали трето....така сме устроени просто, хората, и не следва да смяташ, че щеше да ти е по-лесно. Напротив. Ако нещо се обърка, ако нещо не се получи, и ти не си там, щеше да се обвиняваш именно защото не си била там, не си отишла ти, не си питала ти, не си направила всичко, което според теб самата е можело да направиш, лично, колкото и четящи и запознати с нещата да има.
Писала съм, съпругът ми също е най-обикновен човек, шофьор - това е правил цял живот, друго не умее. Скромен, тих, мълчалив, добродушен, на мравката път прави. Когато съвсем случайно на профилактиката цъфна високия маркер, никой не можеше да предположи, че на 52 години мъж ще има рак на простата. Дори и той самия, дори и аз, която съм израснала в медицинско семейство и самата аз работя в такива среди, донякъде. Когато урологът му е хвърлил рецептата с антибиотика без дори да го прегледа и да го погледне именно защото е млад и това е "възпаление", аз не бях с него, но никога няма да забравя изражението на лицето му, когато се прибра. Никога. Той дори не се е обадил, не му е казал нищо - не е имал време, оня го е изгонил. Скъса рецептата и беше готов да остави нещата така, защото просто не знаеше какво да прави. Е, ако го бях оставила да го направи....
Аз бях тази, която отиде на другия ден и вдигна луд скандал на идиота, оплаках се на директора на болницата и само защото лично ми се извини, директора, и ми даде координати на професор в София - личен негов познат, който ни взе за пръв преглед безплатно, като жест на добра воля, не написах жалба до МОдит.Аз бях тази, която ходеше с него на всеки преглед при въпросния професор, разпитваше, четеше, когато видях, че нещата не вървят и че е поредния, който ми говори за доброкачествена хиперплазия без биопсия или ЯМР намерих нов лекар, нова болница, уредих ЯМР, и точно преди да го направи един от контактите ми "светна" направо за биопсия в Света Ана, което ни беше по-добрия вариант. И след биопсията лъсна карцинома. После операцията, отново плътно с него, разпитвам, питам, хистология, резултати....той беше толкова стресиран, притеснен, че ако беше сам....
После знаеш, писала съм - онкото във Враца и химиото и лъчетерапията, на която бяха готови да го подложат, защото им "светнали" дегенеративните му проблеми и сменените тазобедрени, пък те решили, че са разсейки. Аз бях тази, която уреди нов скенер и ЯМР на местна почва, взех му документите от Враца, дори на местно ниво рентгенолога беше убеден, че това не са разсейки.... и се насочихме към Сити, сцинтиграфията и естествено, отхвърлените разсейки. После вече в Сити за Великова съм писала - два големи и множество по-малки скандала имам с нея, отново аз, но пък винаги съм постигала каквото е трябвало, дори напоследък тя се обаждаше да го записва за скенери и изследвания, тя предложи ако маркера продължава да расте, да го запише за КТ с галий.
Защо го пиша това? Защото Зиги, сигурна съм, че колкото и да ти тежи, на теб, на мен, нощем спиш спокойно, доколкото е възможно. Защото си направила всичко възможно, което е било по силите ти, за близкия ти човек. Не брат ти, ти. Сами сме в тази битка, да, останалите близки са наоколо, доколкото и както могат, но в повечето случаи сме сами.
Прегръдки, на теб и всички момичета!

И аз напълно споделям написаното от Зиги и Мери. Няма да описвам през какво сме минали, защото ще е с дължина на роман. Моят баща е доста борбен и духовит човек, но медицината му е тъмна Индия (поне според мен, де). Знае какво и защо му правят, нищо не се крие от него - но толкова.

В началото всичко съм правил аз. Три месеца съчетавах нова работа (започнах три дни след операцията на гръбнака му), четене до малките часове на нощта (3-4-5) и обикаляне като луд през специалисти в обедни почивки/половин ден отпуски. Докато го изпишат от неврохирургията, всеки ден след работа ходех да стоя при него (не знаех още колко време заедно имаме). В тези първи 3 месеца сме обиколили (на повечето места съм ходил сам) 11 болници/клиники в България. Някои по повече от веднъж, защото е имало повече от един лекар, с когото ми е трябвала консултация.

Безкрайно благодарен съм на един мой приятел, който идваше навсякъде с мен, за да слуша, записва и пита допълнителни въпроси (които аз съм забравил). Но...взимането на решения къде да го лекуваме, каква да бъде първата линия и подобни винаги ми е тежало. Само аз си знам колко пъти съм се питал дали не бъркам някъде, дали не пропускам нещо и дали тези потенциални грешки няма да са с цената на неговия живот. Той просто казваше “Вярвам ти, ти реши.”

В перспектива изобщо не съжалявам за усилията. Струваха си всички безсънни нощи, почти 30 полета, десетките консултации, притесненията. До момента имаме 2.5 щастливи години заедно, които се очакваше да са 3-4 пъти по-малко. Само се надявам никога повече да не ми се налага да взимам подобни решения за близък човек. Това ви пожелавам и на вас.

За щастие, не ми се е налагало аз да взимам решения за (пълнолетен) близък, както знаем, че се налага на Зиги и Hope4C. Представям си какво е, прекалено тежка отговорност. Много по-щадящо за близките е болният сам да каже, защото това си е неговият живот.
Мери Ан, наистина епично е това, което разказваш!
До сега в темата го нямаше този ракурс - как всъщност близките преживяват нещата.

Темата наистина стана грозна!
Не съм мерила мъката на никой!
А казах, че когато става дума за половинка, е още по-сложно, защото я няма подкрепата в къщи , ти трябва да си подкрепата на всички и да разчиташ сам на себе си!
Това ми тежи на мен!
Изопачавате думите ми и не зная защо!
А, чудеса от храброст всички правим,  нямаме друг избор.
Мъжът ми е млад, но всички решения до тук съм ги взела аз, всички консултации в чужбина и тук, пък къде да се лекува,  кое би било най-доброто, всичко решавам аз. Прочетох света , статии , учебници, за да си мисля, че уж съм подготвена,  да знам какво да правя в следващ етап.
Наистина спирам, няма смисъл.