Малко трудна тема...за болеста рак - тема 5

Трябва да се смени схемата на Синтрома. Да пие по големи дози евентуално. Колко му е INR

Bubii21, как разбрахте, че му е сгъстена кръвта. Качете някакви изследвания тук, за да ви посъветваме.
Пие ли редовно хапчетата, повръща ли?
Ако не е достатъчно разреден от Синтрома може да се смени схемата.
Увреждането на черния дроб от метастази води до изчерпване на неговите функции и развитие на чернодробна недостатъчност. Тогава може да се наруши производството на различни белтъци, албумин, фактори на кръвосъсирването. Може да падне под нормата броя на тромбоцитити и да се стигне до кръвоизлив.
От друга страна самите онкоогични заболявания водят до повишен риск от тромбемболични инциденти.

Защото влезе в болница за скенер и не са могли да изтеглят кръв. Попитах и за лекарства за апетит. ДАЛИ ще му повишат апетита.,защото не се храни много от 2 месеца. Ние скоро разбрахме, че има метастази.

Това с кръвта ми звучи несериозно. За да се знае дали му е гъста кръвта, особено щом пие Синтром би трябвало редовно да се изследва INR. Нормата е между  2 и 3

Къде се развива действието?
Това, че не са успели да му вземат кръв, не значи, че кръвта му е сгъстена. Най-често значи, че взимащият кръв не е нацелил вена. За да си извинят неможенето, говорят подобни глупости - “сгъстена кръв”, “лоши вени” и т.н. Може човекът просто да е бил дехидратиран.

Пускани ли са д-димер, фибриноген, аРТТ и INR? Ако да, колко са? Ако не - пуснете ги, преди да променяте дозите на Синтром.

Има хапчета, с които могат да му стимулират апетита. Някои КС, антихистамини и други се ползват и за това. Въпросът е да няма обструкции на стомаха, които чисто механично да му пречат да се храни. Ако има такива - един стент ще му е по-полезен.

Това е супер несериозно, да не кажа трагикомично. Според вас, ако кръвта не тече, дали ще е жив човека?!?
Има обективни показатели- Протромбиново време, и по-специално INR, чрез него се проследява действието на Синтрома и се прецизира дозата.

Чета ви. Съпричастна съм с всички, мълча си, защото просто не знам какво да кажа, вие казвате всичко.
Този пост обаче ме провокира да си кажа, тоест, да ТИ кажа, че не си сама, че прекрасно те разбирам, че винаги има един, който трябва да вземе решение, решения, колкото и близки да има, колкото и запознати да има, накрая, Зиги, винаги опира до най-близкия. И това е нещо, с което живееш цял живот, и винаги се питаш дали направих всичко както трябва, дали беше правилното, дали беше най-доброто, ами ако.....и дори и някой да ти помагаше, винаги щеше и ти след него да провериш, защото просто така е устроен човек, да питаш, за разпитваш наистина ли това е най-доброто, не можеше ли друго, ами ако бяхме опитали трето....така сме устроени просто, хората, и не следва да смяташ, че щеше да ти е по-лесно. Напротив. Ако нещо се обърка, ако нещо не се получи, и ти не си там, щеше да се обвиняваш именно защото не си била там, не си отишла ти, не си питала ти, не си направила всичко, което според теб самата е можело да направиш, лично, колкото и четящи и запознати с нещата да има.
Писала съм, съпругът ми също е най-обикновен човек, шофьор - това е правил цял живот, друго не умее. Скромен, тих, мълчалив, добродушен, на мравката път прави.......
Защо го пиша това? Защото Зиги, сигурна съм, че колкото и да ти тежи, на теб, на мен, нощем спиш спокойно, доколкото е възможно. Защото си направила всичко възможно, което е било по силите ти, за близкия ти човек. Не брат ти, ти. Сами сме в тази битка, да, останалите близки са наоколо, доколкото и както могат, но в повечето случаи сме сами.
Прегръдки, на теб и всички момичета!
[/quote]
Merri_An,
Изумително е, че си права за всичко, а дори не ме познаваш наистина. Дадох си сметка, че въпреки че сега брат ми е тук (първите години от болестта го нямаше) го ползваме само за логистика. Не го карам да ходи той да говори с лекари и тн. Не че толкова му нямам доверие, просто явно си знам, че отговорността е моя и държа да си я нося, за да не ме измъчва чувство за вина един ден.
Само за едно не си познала - че спя спокойно. Напоследък трудно заспивам, събуждам се в 3-4 часа и тъкмо заспя, става време да ставам. Опитвам се да не допускам черни мисли, но подсъзнанието си работи.
Все още не знаем дали биопсията е успешна. Ако не е - просто не знам как ще оправдая трите месеца без лечение и всички мъки, които изтърпя майка.

Това е от напрежението. Аз имам много здрав сън, но около операциите и по-критичните неща бях точно така - събуждах се в 3-4 и не можех да заспя, а бях адски уморена… когато се успокоиш ще премине.

ох, кога ще дойде този момент с успокоението - не знам...
Хубава дискусия започнахме за това как се чувстваме ние.
Аз много пъти съм се питала от какво ме е страх толкова. Първото са евентуални болки и мъки. (Основната причина да се откажа да уча медицина беше, че няма да понеса хората да ги боли и да умират, а аз да не мога да им помогна.) Не бих се поколебала да осигуря адекватни обезболяващи по всякакви начини, както и да потърся допълнителна помощ - макар че съм сигурна, че тя ще я откаже като майката на Ала Бала.
 Второто е, че майка няма да може да види внуците си пораснали.
За себе си не мисля. Аз живея отделно от почти 25 години. Като дете бях по-близка с баба си, отколкото с майка. Не съм от тези дъщери, които ще кажат, че без майка си няма да се справя. Ще ми липсва, разбира се, но нямам връзка на зависимост с нея. Наясно съм, че някои неща като смъртта са неизбежни.
Искам тя да е добре, за да поживее още някакви години хубав живот, спокойна с децата и внуците си.

Вас от какво ви е страх най-много?

С5рах ме е точно от болките и мъките ,от "моментът".Аз ще се оправя,страх ме е за сестра ми и за това,че няма да види пораснали внуци.


На мама също не са успявали да вземат кръв,но я изкарват да изпие 1 л.вода и теква

За съжаление страховете ми се сбъднаха. Останах сама. При нас нямаше болка, всичко свърши за часове
Но съм сама. Е, сестра ми не ме оставя, дъщеря ми си идва при всяка възможност, но вечерите са ад. Големи празни стаи. Все още чакам да се потропа по стълбите, да се отори врата и да чуя"Прибрах се" Няма -тишина е
Много, много е тежко
Минаха 3 месеца. Не мога и с вещите му да се разделя. Отварям гардероба, дрехите са там. Просто е ужасно

Каквото и да каже човек ще е малко! Съжалявам за загубата!Прегръщам ви!

Джолева, Стела, ужасни загуби! Много съжалявам за това, през което преминахте... много! Токова надежди имахме и не се сбъднаха...

Аз от какво се страхувам най-много... само като си помисля, изпадам в паника. Страхувам се, че болестта ще се върне, животът ми пак ще е като в мъгла, докато просто си отлети и край.
Самата тема тук, описана в заглавието като малко трудна тема, е толкова натоварена с отрицателни емоции, че е "малко трудно" човек да ги асимилира, приеме и преодолее. Аз поне "малко трудно" се справям.

Мен ме е страх да не появи нещо- разсейки,рецидиви и др. и да умра в мъки и на легло.Един месец бях на легло преди операцията,ами ужасно е- да не можеш сам да си оправиш г@за,да чакаш друг да ти оправя л@йната.Сигурно затова и повечето болни ядат малко,за да не ходят до тоалетна,поне аз не исках да ям,за да не се налага сменяне на памперс и подгнусяване на околните.Благодаря на Бога сега съм жива и здрава в движение и чакам да отмине ковида и ще си почвам и работа.

Аз искам да отговоря на Зиги на въпроса от какво ме е страх, останалите теми няма да коментирам.

Страх ме е да не го боли, не искам да го боли. Страх ме е от момента, в който той ще прочете в очите ми, че края е дошъл, не искам да го е страх от смъртта. Вече веднъж съм казвала едно последно Обичам те, на баба ми, която почина от рак на белия дроб ( на мен също баба ми беше по- близка от майка, тя ме е отгледала) , и досега това е един от най- тежките ми моменти в живота.
 Винаги ми е било странно как някой казва- Аз не успях да се сбогувам с него, не успях да му кажа, че го обичам за последно... а на мен това ми е един от най- лошите моменти, не искам повече на никого да казвам нещо и да знам, че е за последно.