Малко трудна тема...за болеста рак - тема 5

Тежки думи изричаш….
Да, трябва да се съхраниш, имаш дете и живот пред себе си, но знам, че няма просто да я зарежеш.
Нормално е това, което описваш. Всичко е следствие болестта. Тя променя хората без те да го желаят. Не позволявай надеждата ти да те напуска толкова рано, защото определено при вас я има. Борете се, съберете мислите си, а ти мисли х2 това, което ще кажеш/направиш. Всичко е плод на страха, отчаянието и нервите ти… успех ви желая от сърце… 🍀

Ала Бала,
За първи път не съм съгласна със Зиги.
Права си на 100 %, гледай и съхранявай себе си.
Казвам го от опит, като човек с диагнозата. Ходейки по операция, химио, лъче, диспансер съм виждала и била в 1 стая с десетки болни. Има една особена порода хора, или просто им се срива психиката, но в един момент сякаш откачат. Нищо не ги интересува освен живота, в който са се вкопчили. Няма деца, няма близки, само за себе си мислят. И това съм го виждала при по-възрастни хора. Всъщност колкото са по-стари, по-яростни егоисти са. Сякаш някакво реле им прегаря в мозъка и откачат. Консултирай се с психолог такъв ли е случаят с майка ти.
Но: бебето ти е най-важно в момента, гледай него, себе си и след това майка ти.
Прегръдки!

Много благодаря за коментарите. Има някакъв проблем при майка ми, дано да можем да го решим до някъде с медикамент. Все пак реших да наема и болногледачка, за да помага й с храненето, защото аз няма да мога да стоя по цял ден там. Майка ми заплаши, че щяла да я изгони. Ще видим какво ще стане. Още се боря, но не е лесно с човек, който те саботира. До сега слагах всичко останало на заден план, но вече не може. Писах и на проф. Тимчева. След малко пак ще занеса храна, какво ли ще яде от нея..... Ще пиша като се чуя с лекарите.

Съжалявам ,но не съм съгласна и аз спирам да пиша,защото не виждам смисъл и не виждам как повече мога да помогна,при положение,че ала бала е решила изходът от събитията и до колкото  разбирам, се  надява да е скоро...съжалявам, опитах се...

(Отстранявам лични данни).
Много се надявам това с болногледачката при вас да проработи. Не знам колко ще стои тя при майка ти, но и да не е по цял ден, ще е огромна помощ.
Определено на хората, когато са притиснати от някакво страдание и страх за живота, както е при много болните и възрастните, им се стеснява хоризонта и мозъкът им започва да работи за оцеляване, другите неща не могат да ги обработват. Представи си тъмна стая и един прожектор, който осветява само едно петно.
Болестта драстично променя характера. Същото е и с твоята майка. Опитай се да я разбереш. Каквото и да казва, говори болестта, не майка ти.

Щом иска да я подкрепят при ставане - да я подкрепят. Ако може баща ти, ако не, болногледачката или ти, ако си там. Щом иска да я придружават - да я придружават. Даже да няма нужда физически от тази подкрепа, душевно, морално тя има нужда от съчувствие и подкрепа и затова го прави - да види, че сте на нейна страна и разбирате колко много е пристисната и колко много е изплашена. Аз го разбирам много добре и много се надявам и ти в сърцето си да го разбереш и да не й се сърдиш.

Моят баща също от казваше да яде, когато състоянието му рязко се влоши. Живееше в едно селце на другия край на страната и по телефона ми казваше, че за целия ден е хапнал 1/4 жълтък!
През това време самата аз бях на терапия, лекувах костни метастази. Беше ми трудно да пътувам на далече, затова приготвях супи, затварях в буркани и изпращах с куриер. Той ги изхвърляше. И пак споделяше по телефона, че е хапнал две лъжички кисело мляко за целия ден. Дни наред така. Когато терапията ми приключи, тръгнах към него. По пътя започна да ми крещи, че не иска да ме вижда, да обръщам колата на секундата! Марш! Като на куче.
Пристигнах в дома му, беше предозирал с обезболяващи - напълно неадекватен и дрогиран. Селската докторка - незаинтересована и много възрастна. Трябваше сама да взимам решения, сама до се справям с този ужас.
С много търпение, внимание и обич успях да го измъкна. Останах при него три седмици, като в първите дни му варях зеленчукови бульон, изпиваше по 50мл.със сламка. Постепенно добавих месо. Бульон от телешко варено. Започнах да сгъстявам консистенцията, пак прием със сламка. В края на третата седмица вече ядеше яхнии, баници, тиквеници... Беше щастлив от близостта ни, от това, че чува щъркелите как тракат, че не е сам, че го обичам.
Така минаха пролетта и лятото, а наесен вече изобщо не можеше да става от леглото. Нямаше как да го обгрижвам физически сама - 100-килограмов мъж. Намерих някакво подобие на хоспис близо до града, в който живея. Двама настанени - той и една баба. Разрешаваха ми да го посещавам всеки ден, да общуваме, да е спокоен. В последните часове бях допусната до него и съм благодарна на жените в хосписа, че поеха бремето на санитарното обслужване на лежащо болен, като нито за миг нямах съмнения, че това е правилното решение.

Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък.
А също и "болен ли си бил, или болен си гледал"
И "-кой умря? - на болната жена мъжът".
Човек има предел на възможностите си. От година и 2 месеца имам болни хора около мен. Нито ден без ангажименти около всичко. И е много трудно да се издържи, по-малко физически, и повече психически, за дълъг период от време. да не говорим за отключващите се проблеми от здравословен характер на обгрижващия. Който също става болен и длъжен да обгрижва още по-болния, без да обръща достатъчно внимение на своето здраве и проблеми, просто защото не успява да отдели време за това. Отделно при добавени проблеми в самото семейство, в което единият липсва, ангажиран с гледане на родител дали в същия дом или другаде.
Около мен виждам едно и също- възрастен, хронично болен човек, който изисква и изисква и изисква, или пък не е толкова настойчив, но детето му прави , прави и прави колкото може повече и повече и повече, защото изпълнява синовен дълг. Борих се като тигър 10 мес, с временен ефект и удължаване на живота. Излязох като изцеден парцал от загубената битка, с чувство на максимално положени и безполезни, в крайна сметка спрямо резултата, усилия. В същото време дойде другото заболяване, на мъж ми и без пауза, продължавам.  Но се чувствам смазана и изчерпана. Имаме и деца, и те искат своето, и те очакват от мен.
Затова- каквото Бог е решил, само сили да даде да го изнесем на гърба си. Вълшебна пръчка няма, вълшебно хапче няма, вълшебно решение няма. С гравитацията например не може да се спори, тя е извън нас и не можем да я управляваме. Опитваме и колкото е възможно, правим. Всяко нещо е за сметка на друго нещо.

Искам да попитам една обикновена настинка до какво може да доведе един онкоболен пациент на ХТ?

Алабала, прочете ли това, което те посъветвах за последните дни на хора в терминален стадий? Ако имаш желание, ще потърся специално и ще ти го пусна тук в синтезиран вид.

Може да спреш да пишеш тук, ако не виждаш смисъл, но те моля да се вземеш в ръце, да се стегнеш и да си повтаряш “помирение, помирение, помирение”.

Не се отказвай от дните с майка си, колкото и да са те.

И да, после ще съжаляваш. И да, това не е майка ти, а болестта. И да, наистина не може да става. И да, наистина не може да яде.

Не забравяй, че в болницата е била на силни лекарства.

Аз има неща, които никога няма да си простя. И ако има човек, който мога да спра да не прави, винаги ще споделям опита си.

Аз също не разбирам защо нападате Ала бала.
В качеството си на близък на онкоболен вече година и няколко месеца, мога да кажа, че я разбирам!
В крайна сметка и ние сме хора, и други хора, освен болния разчитат на нас, най-малко децата ни имат нужда от нас!

Постът с последните дни,които зиги сподели(аз съм го чела и още в началото, когато четях темите) е хем така, хем иначе.Не е казано,че последните моменти ще са ад,може човек да си отиде тихо и спокойно,може да няма мъчене,може да е дълги години в ремисия,може всичко.Така че каквото е писано това...И все пак на ала бала майка й не е тук ,за да напише от нейната страна как стоят нещата,така че чуваме само от едната...

Мен това с гостито в този пост ме подразни. Майка ми не искаше да говори по телефона дори. Камо ли да и идва на гости някой. Хората сме като животните. Да, има такива които си отиват тихо. Но и има една изнервеност, капризи при други. Но това е нормално, трябва да го разберем. Да се успокоим, и да правим каквото искат те. Дайте си сметка, че наистина има моменти, в които те не могат - да ядат, да стават или друго.

?

До настинка. Опасни са бактериалните усложнения. Ако са лекувани и ПКК е стабилизирана (т.е няма екстремално ниски стойности) нищо страшно не се случва.

Мама не е в терминален стадий, за нея има надежда и може да яде. Всички лекари, които са я прегледали, казват едно и също - трябва да се храни. Като ми кажат, че няма надежда, добре, ще оставя нещата така, но сега все още, въпреки че съм на края на силите си, ще продължа още малко. Мама има нужда от грижи, които аз няма да мога да й дам, защото не мога да я обгрижвам 24 часа. Днес разбрах, че дори е забравила да си пие лекарствата. Едно от тях е за хормоналната терапия, която може да й помогне. Така че, със сигурност болногледач ще помогне. Ясно ми е, че тя се е променила заради болестта, не се сърдя за дивотиите, които говори сега, но не ги понасям лесно.