За емоционалната страна

Много е важно,това че ви подкрепят половинките ви ,при мен две приятелки родиха,но ние сме под 25... Още си мисля,че дори да не е тоя месец ще е другия,но се надявам да не продължи това а днес,а утре с години .... Мен ми е тежко защото тя е много странен човек(зълвата) уж е девица няма си мъж пък сегаа ..... И понеже ние от септември октомври почнахме...а тя едва ли не от вчера за днес и ми е гадно,но пък дано ако е бременна всичко да е ок..

Разбирам страховете ти. И на мен доста време ми беше нужно, за да приема, че имам проблем и още повече да потърся помощ. По-лошото от това да ти намерят нещо е нищо да не открият, но да не става и да ме става. Ако за нещо съжалявам, то е, че дълго отказвах ин витро. Не, че има гаранции, че щеше да се получи, ако бях опитала пет години по-рано.
Доколкото разбирам във вашия случай нито ти си диагностицирана, нито  мъжът ти. Може при вас да е нещо малко и лесно преодолимо. Дано по-бързо узрееш и потърсиш помощ.

Да, това ме държи. Че все пак потръгнаха нещата в някаква посока. След месец стават 9 години, откакто опитваме, а след 2 месеца навършвам 38. Страх ме е, че няма да имам това щастие, че няма да успея. Годините се нижат страшно бързо, изобщо не ги усещаш. Да, казваш си - Толкова чаках, 1 месец ще изчакам. Но при мен това е вече години. И всеки месец се надявам за следващия.
Arielle, няма от какво да се притесняваш. По-добре да открият какво е и да се отстрани. Инвитрото не е страшно, аз се реших за 30 сек. Щом само това е варианта да имаш дете, решаваш и започваш. Нито изследванията са страшни, нито инжекциите, нито пункцията, нито упойката. Аз съжалявам само, че се доверих на хора, които ми направиха две обречени на неуспех инсеминации, заради недоглеждане. Можеше нещата да са се случили вече. Но, здраве да е. Ден след ден се събуждам с тази мисъл и с тази цел - да извървя пътя и да прегърна детето/децата си.

Да ви призная имам чувството , че от месеци нищо хубаво не ми се е случвало. Радвам се ,че близките ми са здрави.  Нищо друго не ме радва.
Бизнеса ми не се знае ще оцелее ли поредния локдаун, от март месец доходите ни вървят надолу. В момента не работя и това ме скапва също. С нищо не допринасям сякаш, чувствам се безполезна. И за Коледа и от Новата Година и за рождения си ден,който в след две седмици за първи път не искам подаръци от никой, нищо не искам. Само  от Бог искам здраве и рожбичка. И моите приятелки имат големи деца. Най - лошото е , че заради репродуктивните проблеми имам чувството, че се състарих. От мъка. И физически и психически се чувствам уморена. Сякаш наистина съм закъсняла. После чета момичетата на 40+ , които още се борят и им се възхищавам. Чета и се опитвам да се вдигна духом. Трудно ми е да се правя, че съм окей . Това още повече енергия ми хаби, не ми се говори и с близките. Все едно и също е при мен , няма какво да им казвам и разказвам. От няколко дни живея  в собствен балон и не ми се излиза сякаш. Дразнят ме хората, които звънят да ме питат как съм. Не искам да знам какво правят . Защо и до кога така, не знам.

Marleena, разбирам Ви напълно дупката е сериозна, особено с очакванията за Новата година. Опитайте психотерапия, мен ме балансира след дупките от неуспешните 2 години чакане. Замисляме се вече за инвитро, свързахме се с няколко клиники. Когато някой ти помогне да вдигнеш стигмата от IVF, нещата се приемат по-леко и сякаш като проект, над който да работиш.

Привет момичета, прегръдки за всички ви () то малко сектантски звучи, но нали сме от една секта ()

Ариел стегни се и отиди на лекар, да разчовъркат проблема от рано и да си гушкаш един бебок, не се чуди, защото времето лети като ракета и после ще се обвиняваш как са ти хвръкнали годинките.

blue.angel при мен винаги нещата ми се случват, когато съм най-отчаяна, пожелавам ти от сърце твоя момент да е пред врата

Аз да си призная след второто инвитро, при което вдигнах чхг до 400 и малко и после греда имах огромно желание да мине НГ и да се готвя за ЗЕТ, сега обаче ми е едно никакво...
Някак все едно усещам, че няма да я бъде.

Момичета как точно се готвите за ЗЕТ? Аз все още чакам Ц след абразиото ноември, при втория ни опит инвитро. Имаме 8 снежинки, надявам се след тях да е чудото 🙏.
Та как точно се готвите за ЗЕТ? До сега не сме правили.

При мен протече така - на втори ден от МЦ отидох на преглед, докторът предписа няколко препарата и ми пусна кръвни тестове. Като излязоха резултатите, ми се обадиха от клиниката да започвам лекарствата. Извика ме отново на 10ти ден. Отново преглед, изследвания и втора рецепта, която започнах на 14ти ден. На 17ти ден трябваше да е ЗЕТ, но ме отложиха, заради възникнал проблем в изследванията ми. Иначе, до вчера пиех 12 вида хапчета от двете рецепти. Те ти казват кое кога да започнеш и до кога да ги пиеш.

Marleena, разбирам те напълно. Колкото и странно да звучи нормално е да има такива моменти иначе защо да се бори човек ако не заради надеждата, че ще се получат нещата.
Пожелавам ти скоро да се почувстваш по- добре.

Dimitrichka лекарят ти преценява как да те подготви за ЗЕТ, моя искаше да прави хистеро за туморно маркери. В сряда съм на преглед ако има възможност да го пропуснем ще съм хепи

Аз се боря за второ, уж.
За три години- 2 извънматочни бременности, след които бях в пълен емоционален шок, мразех целият свят-в същото време около мен забременяваха с щрак пръсти и не знаеха какво е ИБ. Мразех ги тия същества, на които им е лесно и не ги оперирали два пъти по спешност.Отнета ми беше възможността да забременея естествено. Което все още не мога да преодолея.
После се посъбрах,ама малко,  последваха 4 ин витро опита, 6 трансфера. 5 нули, една биохимична.
На 41 съм, вече. Старичка по бг репро стандартите.
За две години всички около мен се скъсаха да забременяват и раждат на по 40, някой по две родиха. Тази година всичките ми приятелки родиха. Приятелки, приятелки, отсвирих ги всички. Не мога да ги търпя с техните бебета. Едната ми хленчеше колко се притеснила, че не забременяла от първият път за второ, та чааак на третия. Третото стана от раз. Отначало и споделях, после престанах, много ми дойдоха съжалителните погледи и отделно се вбесих на демонстрациите и върху моята нищета, че била бременна.
Скъсах връзки с всички. Не изпитвам угризения, не искам пърхащи майки, на които все им се получило от раз.
В този форум намерих жени, с които споделяме обща съдба, и у които срещнах съпричастност. Някак по леко се носи товара със сестри по съдба.
Реалист съм и не вярвам, че ще успея.

Ариел, наистина не става съвсем ясно всъщност искаш ли или не искаш деца...Трябва да обмислиш хубаво нещата и мисли в перспектива, не само за сега, а за след 10 години. Много жени на 30 не им е до деца, а на 40 вече майчиния инстинкт се пробужда, когато всички около тях са с по 1-2 деца, но тогава може да е късно. Казвам го от опит, запознах се с мъжа ми на 33, оженихме се на 35, изчаках да мине пътуването за медения месец и докато започнем с опитите станах на 36. Оказа се, че на тази възраст не е толкова лесно вече, аз също съм си мислела, че няма да имам проблеми, но...Уви, вече съм на 41г. и дете нямаме все още, започвам да се отчайвам и да се питам дали не съм за донорска яйцеклетка? Сега е актуално и има кампании за жените без партнъор да замразяват яйцеклетки, докато се появи човека и решат да стават родители. След 35г. при жената нещата започват рязко да се влошават, затова съветвам всичките ми познати да не отлагат! Не знам при теб какъв е случая и дали сте открили проблема, понякога това може да продължи с години и колкото по-рано започнеш, имаш по-големи шансове! Успех, каквото и да решиш!

Подкрепям NIA2019,
Нещата изобщо не са като в близкото минало. Моите репродуктивни проблеми започнаха на 33 години и с голям зор и финанси колкото за бебе инвитро извадих една Я за замразяване. На 34 ми предстои втори опит за вадене на Я . Истина е,че колкото по-рано се ориентираме , толкова по-добре ама и аз си мислех, че имам много време и нещата ще се случат когато аз ги поискам.

Haidi,
Разбирам те напълно. Пожелавам на теб и мен , на всички в нашето положение съвсем скоро да се случат щастливи събития и радостни новини за наши собствени бременности 🙏❤

haidi, и ние "се борим" за второ, но те разбирам напълно. Това, че имаме по едно дете е добре за разлика от много момичета, които за първо се борят. Но болката, отчаянието, надеждата и " омразата" към собственото ти тяло и щастливките с по две, три са толкова силни както и ако човек нито едно дете няма.

Здравейте!

И аз ще споделя моята история, намирам го за емоционално разтоварващо. Поздравления за темата!

Мислех да опиша подробно някои от истории си, но ще трябва да издам книга, така че няма да навлизам в подробности.
През годините попадах на най-различни чудни хора с чудни теории и заключения и с още по-невероятни фантасмагорични уреди в своите кабинети. Пускала съм безброй изследвания и от човек, който припадаше при вида на игла, сега съм се превърнала в желязната лейди,която няма спомен от падането под стола!
Наслушах се на всичко, често плачех, а папката с изследвания  документи разстеше ли растеше. Даже собственото ми семейство ме обвиняваше, че съм хипохондрик, а аз просто съвестно изпълнявах казаното от лекарите и правех съответните изследвания.
Преди няколко години килограмите започнаха съмнително да варират. Винаги съм била слаба и никога не съм спазвала диети в миналото. По едно време започнах много силно да се депресирам, защото почти не ядях, спортувах, а килограмите не мърдаха. Оказа се, че има здравословни причини за трупането на килограми. От 60кг, станах над 80кг. И това може би повлия повече на роднините, от колкото на мен. В последно време дори не говорим за деца, а за килгорами. Е последните семейни празници минаха просто чудно! С мъжа ми се прибрахме по-рано от очакваното понеже не бях яла 2 дни от страх, че ако посегна към храната пак ще ми кажат, че съм дебела. Изпаднах в истерия и не можех да спра да плача, защото просто се случи онзи момент, в който не само камъчето преобърна колата, а направо ни (сетете се края на израза).
Ами до тук с килограмите, те са отделно от репродуктивните ни проблеми. Тях не ги споделям с роднините. В началото ми се споделяше, защото ми беше много трудно и имах нужда от подкрепа. Но веднъж споделих нещо малко и ми се изяде главата. Намирам утеха тук във форума.
Този месец ми предстои първа инсеминация (доживяхме!!!) Надявам се, поемайки по този път, краят да е близо, но ще видим накъде и докога ще ни води. За момента вървим ръка за ръка с мъжа ми и се надяваме на най-хубавото! И с него се караме, плачем, сърдим се, сдобряваме се, пак си викаме, пак се извиняваме един на друг, но поне си вървим заедно и дай боже така до края!