За емоционалната страна

Жоржи, разбирам негодуванието ти от последния ми коментар, но честно на мен този именно начин на мислене ми помагаше през годините. През десетте години, докато се борих за дете, преживях три спонтанни аборта, пет години опити без успех, посещение на инвитро клиники, лекарства, изследвания и всички знаем какво още съпътства процедурите, два неуспешни опита и срив след тях. Да, това, което споделих лично мен ме спаси. И след като родих и се успокоих, забременях естествено. Десет години не успях. Може би и зациклянето, психиката влияе до известна степен.
Не е без значение и какъв е точно проблема за неуспеха, но психиката ти се съсипва. Знам го и аз, както всички, коита пишатфв тази тема.

Извинявайте,с най-добри чувства ще попитам,какво трябва да се каже-депресирайте се,карайте се с мъжете,затваряйте се в себе си,обвинявайте се еври факен дей,избягвайте света и живота?Не!Точно мисля,че трябва да се обърне поглед върху това което имаме,да го оценим и да му се радваме.Мисленето на Хелинор е като моето,написах го по-напред.И мен това ме спаси,стерилитета много ми взе,но повече ми даде.Научих се на търпение,на това да се радвам ,че всяка сутрин слънцето изгрява,имам две ръце и два крака,имам най-прекрасният съпруг,имам истинска любов и хубаво семейство.

Като цяло няма нищо грешно във това, което казвате и двете. Но това мислене успяхте да го постигнете след като родихте вашите деца или преди това?
Аз във момента преживявям втори аборт след процедура и за себе си знам ,че далеч по лесно и философски щях да гледам на нещата ако бях родила вече едно дете.

Пак казвам съгласна съм, че е така. Нали не си мислите, че хапя хората като бясно куче по улиците. Или се карам с мъжа ми или се опитвам да крада деца от детските площадки. Но стерилитета е медицинска диагноза, не начин на мислене.
И аз наистина съм обективна, имам дете и знам колко време, финанси и енергия отнема, но болката от това, че не мога да има второ си е болка от където и да го гледаш.

Начина на мислене, който споделям го постигнах преди да родя. След първото раждане бях доста изморена физически, психически и финансово срината, че не съм и помисляла за второ дете. Второто се получи неочаквано. Не сме мислили и работили в тази посока. Никой от нас не мислеше, че е възможно.
Лично аз нямаше да се боря за второ дете, ходейки отново по клиники.
Втората ми бременност беше лека, спокойна по нищо не приличаше на първата. Аз дори не вярвах, че ще стигна до края, особено през първите рискови 12 седмици.
След като забременя втория път, отново бях на тръни и отново се чудех как ще преживея поредния неусхех.
Не се стигна до там, слава богу.
Всеки случай е различен. Съзнавам, че има и двойки, които никога няма да успеят, но трябва да открият и те начин да продължат живота си.
Разбирам болката на всички, защото и аз съм я преживяла, но и самоунищожителнато мислене няма да помогне.

Оххх Хелинор, за мен хем си права хем не си. Много е деликатна тази тема. Едно е да го направи това заключение жена при, която не се е получило и е успяла да намери пълноценност и щастие във животът си  без дете. И съвсем по друг начин звучи когато идва от жена имала, макар и по трудния начин, два пъти щастието да стане майка.

Преди това.Също имам две загуби,и тогава си казвах,че това което трябва да се роди,се ражда.Живота намира път и все отнякъде ще пробия,преодолях себе си ,още преди първата загуба.Затова казвам,че стерилитета много ми взе,но повече ми даде.
Жоржи,много добре си го казала,диагноза е,не начин на мислене.
Не мога да забременявам нормално вече,понеже нямам тръби,инвитрото го приех като приключение,за второ дете не знам,много е малко първото ни.

Не мисля, че тук някой говори за самоунищожително мислене, не видях и някой да си скубе косите, напротив всички сме много положителни и истински вярваме в мечетата си, но реалистично осъзнаваме колко струва тя.  ()

Аз също не се самоунищожавам, дори си украсихме със ММ коледно.
Мисленето на Бобчита също ми почага, че което трябва да се роди ще се роди. Щом съм загубила тези бременности значи не са били способни тези ембриончета да живеят.
За мен също стерилитета е диагноза, не си скубя косите за това защо се случи на мен а не на някой друг. Търся и работя усилено по въпроса да реша моя си проблем и аз да имам дете.

Ох, не знам какво повече да кажа. Съзнавам как звучат моите коментари - ето, тя е успяла и сега казва не го мислете. Ами, опитах някак си да предложа и малко по-различна гледна точка. Знам, че неуспелите и борещите се към днешна дата гледат на ситуацията по-различно.
Не мога да кажа нищо повече, което да звучи окуражително, успокоително. Съжалявам за което! Всяка една от нас ще трябва да си го преживее по един или друг начин.

Включвам се и аз, но моят случай далеч не е толкова необикновен, та съвсем на кратко ще кажа - с ММ сме около 30-те, имам един мисед миналата година и от 6-7 месеца опитваме отново. И при двама ни има проблеми.. а аз вече започвам лека-полека да приемам фактите и някак да се настройвам на вълна осиновяване.
Лично за мен не е краят на света, че не мога да имам биологично дете.. но ММ иска да опитаме още известно време и той е оптимист, че ще се случи чудото.
А емоционалната страна, всяка жена, която прави опити я знае - като влакче на ужасите е с настроенията - ту си изпълнен с надежда, ту на следващия ден, когато дойде лелката влизаш в една дупка и някак успяваш да се самоизвадиш за да продължиш и следващия месец.
Иначе близките знаят и за аборта и за опитите ни и очакват чудото..ние с мъжа ми също.

Вчера ми попадна нещо във Фейсбук и искам да ви го споделя, надявайки се да дам надежда на всички, които опитваме

„Искаш ли да ти кажа, защо Господ не ти е дал бебе толкова дълго?" - каза 3-годишната ми дъщеря…
Аз боядисвах стената в гаража, а 3-годишната ми дъщеря рисуваше с тебешири на бетонния под.
Изведнъж тя каза: ”Толкова се радвам, че Бог те направи моята майчица”.
Аз не бях готова за това и попитах: „Какво ?”.
Този път тя изрече още по-неудобна фраза: „Радвам се, че си ми майка от Бога.”
Очите ми се изпълниха със сълзи. След това моето мъниче започна да се моли:
"Господи, благодаря, че ми даде моята любима маминка. Благодаря ти (не разбрах тази фраза). Благодаря, че тя винаги ми приготвя закуска и че днес ще правим тиквени бисквитки. Надявам се, че ще станат.”
След това, тя си отвори очите и продължи да рисува. „Кой те научи на всичко това?”, - започнах да я разпитвам аз, опитвайки да преборя буцата, застанала в гърлото ми. Тя е само на три годинки и нямах представа, че в малкото ѝ сърчице се е побрало толкова голяма благодарност. Обикновено дъщеря ни никога не искаше да се моли на глас, дори когато я насърчавахме със сладкиши. Удивително е, че нейното малко сърчице може да има в себе си повече любов, отколкото мога да си представя и мислите й да обхващат такива понятия, като Бог, любов и благодарност…
„Благодаря, Ана, - усмихнато ѝ казах аз. Много се радвам , че Господ ми е изпратил такава дъщеричка”. Бих я прегърнала, ако ръцете ми не бяха изцапани с боя, и между нас нямаше такова голямо разстояние. Вече си мислих, че това е краят на разговора, но дъщеря ми зададе още един въпрос…
„ Дълго ли трябваше да чакаш за мен, мамо?”, - попита Ана. Вече милион пъти ѝ бях разказала историята, но тя искаше да я чуе отново. Приближих се по-близо до нея: „Да, скъпа моя. Аз се молих на Бог отново и отново за детенце, но той дълго време не ми го даваше. А след това, когато с баща ти разбрахме, че ти си в корема ми, ние бяхме невероятно щастливи!”
„ Ти знаеш ли защо Бог толкова дълго не ти е давал детенце?” – попита малката.
„ Не мила, не зная” – объркано отговорих.
„ Аз знам защо”, - каза дъщеря ми. „ Защото той ме е правил през това време”.
Погледнах в дълбоките ѝ сини очи, които сега изглеждаха просто неземни, а къдравата ѝ руса коса пропускаше слънчевите лъчи. В този момент ми се струваше, че тя е на хиляда години.
„ Той ме е правил” – този отговор беше напълно достатъчен за мен. Да, разбира се! Това беше толкова смислено!
Пиша това за всички, които вече са загубили надеждата си да имат дете. Моля ви, не се отчайвайте, не се сърдете на Господ. Той чува молитвите ви. В момента, той създава вашето бебе.
Честно казано, не знам дали ще родите или ще си осиновите дете. Никой не може да разбере как всичко е подредено на небето, но може би Бог не ви дава дете за толкова дълго време, защото той създава истинско произведение на изкуството.
И един ден, много скоро, вашето детенце ще ви каже: ”Бог, толкова дълго ме е правил.” И това ще бъде вашето щастие. Просто изчакайте!

Вероятно не съм права, но аз тук изразявам само моята си гледна точка. На мен успокойтелно ми действа точно да чувам за хора, който са успели.
Това, че няма гаранция за успех си го знаем всички вървящи по този път.
Обаче ако мисля как да живея без дете не виждам защо ми е да продължавам със процедурите. Преди всяка една съм напълно наясно, че точно тази може да не даде нужния резултат и не е краят ма света ако тестът е отрицателен. За мен едно инвитро е само един опит за забременяване във месеца във, който се прави. Нито повече нито по малко
Не искам да излиза, че се заяждам със никой, просто тук дискутираме найстина щекотлива тема.

Аз и моят съпруг вече 3 години чакаме за нашето чудо. До миналата година много тежко преживявах всяко едно идване на МЦ. Изпадах в депресивни състояния, буквално не бях на себе си. Говорих глупости за себе си, държах се грубо с хората, които имат деца. Просто не можех да се позная. Слава на Господа, именно Той ме избави от тези състояния, изплувах с негова помощ. Просто разбрах, че трябва да мина през това. Показа ми, всъщност колко много благословения ми е дал, припомни ми какви чудеса е извършил в живота ми и ми даде да разбера, че всичко идва на времето си, а не когато аз реша. След няколко месечно възстановяване към предишното ми състояние, сега вече мога да кажа, че разочарованията ги преживявам много по-леко. Само се замислете, рано или късно ще станем майки, със сигурност. През всичките години човек се съсипва, депресира, отчайва, започва да не изглежда добре и в момента в който детето се появи, ние вече ще изглеждаме като развалина. Това ли искате за вашето дете? Да изглеждате отчаяно? Така ли искате да ви види вашето дете за първи път? Не мисля....

Радвам се, че някой се сети да създаде тази тема. Благодаря!
Ще се опитам да бъда максимално кратка, въпреки че имам много за казване.
Имам проблеми с цикъла от 11-годишна. През годините съм имала много проблеми, кръвоизливи, хормони, лекари, светила, които са ми обяснявали как задължително до 25 трябва да забременея, иначе после може би никога може да нямам деца. Това ми го каза една еднокриноложка в МД.
Съдбата обаче ме срещна със съпруга ми на 28. Бях сигурна, че ще имаме някакви затруднения със забременяване и три дни след сватбата имахме записан час в клиника по стерилитет, тъй като аз нямам овулация.
Започнахме със стимулация. Направихме 2 стимулации, на които се видя, че ф. не се пукат и стават на кисти. Точно 6 месеца след сватбата ни, почина дядо ми. На следващия ден след погребението бях на цветна снимка. В деня на погребението ми стана зле, след 2 години разбрах, че съм имала паник атаки, но не съм ги разпознавала.
След цветната снимка направихме още 1 стимулация и пак не се пукаха фоликулите и док. каза, че сме за инсе. Междувременно, няколко месеца преди сватбата останах без работа, поради което ни беше изключително трудно с разходите по прегледи. Едвам свързвахме двата края.
През 2017 година, докато ние правим опити и не се получава и не се пукат ф., моя приятелка забременя спонтанно с второ дете, което не искаше. Дори не сметна да ми каже лично, а го разбрахме от ФБ. На следващия ден дойде да ми се обяснява, уж да ме види, как тя не очаквала, как много искала да направи аборт, че й било рано за второ дете, как не го искала, но прокървила и решила, че го иска.
В деня, в който имах поредния преглед, за да видим как вървят нещата с поредната стимулация, преди да вляза в кабинета, разбрах, че е родила. Влязох за преглед и резултатите бяха ужасни, нямаше фоликул, лигавицата беше тънка. Само аз си знам как съм се прибрала от клиниката, качила съм се на градки автобус, след това съм стояла на софийската гара да чакам междуградски автобус и се прибрах до нас. В момента, в който влязох в нас, плаках с глас. Плаках часове. Толкова ми беше тежко. Не, защото завиждам, а защото ръцете ми са празни.
Някак го преодолях това, още от момента, в който видях това дете, го обожавам, то също мен. Постоянно с братчето си ми казват колко много ме обичат и ме прегръщат и целуват до безобразие.
През 2018 г. на 25 януари правихме инсеминация на неспукан фоликул. Беше най-ужасната процедура за мен. Стоях в 8 вечерта на последен етаж на клиника, нямаше никой в коридора, без телефон, без часовник, само една глупава музика на някакъв екран, а аз с отворено влагалище лежа и чакам. Започнах на по-висок тон да извиквам, но никой не отговори. След 10 минути викане, неусетно започнах да крещя, защото никой не ме чуваше. Уплаших се. Дойде една сестра и ми се скара защо викам. Казах й, че крещя от доста време и никой не ме чува. Осъзнах се какво правя. Беше засрамващо. Тя ми се скара как съм щяла да стана майка, какво било това поведение. Мина и това.
Междувременно продължавах на приливи и отливи да работя и да оставам без работа. Уж се успокоя, че съм на постоянен договор и ставаше нещо и оставах без работа, или бях по заместване и срокът изтичаше и нямаше постоянно място.
През 2018 г. работех. В края на годината събрахме известна сума и започнахме инвитро. От клиниката ми казаха, че няма как да кандидатстваме по фонда с диагноза ПКЯ и ИР, че не се покрива. Никой не ми каза, че можем да направим 4 инсета и да кандидатстваме. Започнахме процедурата и се оказа, че ще я прекратим, защото фоликулите са претърпели за 2 дни обратно развитие и не стават. Такъв рев на паркинга на болницата и двамата с мъжа ми не бяхме преживявали до онзи момент.
Опитахме се с малкото средства, които имаме, да спестим за още една процедура. Февруари 2019 година забременях за първи път с първо инвитро, с една яйцеклетка, с образувал се един ембрион. Нямаше такова щастие!!!
Вечерта преди трансфера, работодателят ми връчи предизвестие за съкращаване на щата и отново оставах без работа! За трети път в рамките на 3 години!
Докато чуем пулс на бебето, предизвестието изтече и ме освободиха. Реших да не водя дела, не исках излишни нерви, исках спокойна бременност. Да, ама не.
Всичко вървеше добре, бебето имаше пулс, развиваше се според седмиците. В нощта преди първия БХС сънувах, че детето ми има Даун. Отидох на БСХ и ми казаха, че кръвните изследвания са добри, бебето е добре, здраво е и е момче. Момче!!!! Така си мечтаех за момче!
Бременността продължи да се развива добре, но това, че останах без работа и без пари, като лекарствата ми струваха към 500 лв. на месец, ми донесе допълнително стрес. Също така, родителите ми имаха проблеми по между си и никой не ме щадеше, бях като буфер между техните скандали, побоища и разпри.
В началото на юли приятел ни подаде ръка и ме взе на работа. Аз реших, че ще работя, защото работата беше от същото естество като последната ми такава и не беше тежка, нито физически, нито психически и ме устройваше. Работех даже на половин ден. Минаха 2 седмици и дойде време за поредния преглед в 24 г.с. Две седмици преди това сънувах, че отивам да раждам и се връщам от болницата без бебе.
Отивайки на преглед обясних, че бебето като ме рита ниско долу, ме боли. Оказа се, че съм с разкритие и спукан мехур и раждам. Приеха ме по спешност в МД с 4 см разкритие. Опитаха се да задържат бебето 1 ден, поставиха инжекции за белите дробчета. На следващия ден обаче се събра лекарска комисия, която установи, че бебето изостава с 2 седмици. Решиха, че ще предизвикат раждане. Проф. Слънчева ми каза, че ако детето се роди живо, най-вероятно ще бъде увредено, защото е стояло много време със спукани води. Никой не можеше да ми обясни какво се случва и защо се случва. Сложиха ми окситоцин. 3 дни бях така. Започваха контракции и спираха. Докато си засичах контракциите, в родилните зали жените раждаха на 3 минути. Беше толкова тежко. Не знаех дали бебето ми ще се спаси, молех се с всички сили. Всички приятели, които познавам и са ми близки помолих да посетят храм и да запазял свещ за него и да се помолят и за двама ни.
Спукаха ми мехура и ми казаха, че скоро ще започне раждане. Казах, че искам упойка и не искам да усещам нищо по време на раждането, да е максимално щадящо откъм усещане за мен. Следобяд на третия ден се сбогувах с детето си. Говорех му колко много го обичам и че е време да си отиде. Говорех му, че моят дядо го чака на небето, ще се грижи много добре за него и ще го обича до безкрайност, ще му даде обичта, която даде на мен. Вечерта на 19 юли 2019 аз родих моето момченце Христо. Кой да предполага, че сънят ми от преди две седмици ще се окаже верен.
Стоях в МД 10 дни. Бях единствената в патология, която беше загубила детето си. Всички други бяха бременни. Ходех в коридорите като призрак. Излизах в коридора само кагота нямаше други жени. Наложи се да ми направят 2 кюретажа, защото не ме бяха почисили добре след раждането.
Дойде психиатър при мен на посещение. Започна да ме разпитва как се чувствам. Обясних му, че вече съм половин човек, че детето ми го няма. Попита ме дали имам мисли за отнема на живота си. Обясних му, че ако съкм искала, до сега да го бях направила. Бях на 5 етаж в стая без решетки. Но ако тръгна по този път, как тоава ще сбъдна мечтата си да имам живо и здраво дете, да прегръщам живо и здрадо дете и този път да стана майка на живо дете! Не съм си и помисляла да отнема живота си само защото вярата, че ще имам още едно дете ме крепеше.
Годините, в които ходех по прегледи и преживявах неуспешни стимулации ми се струваха като виц пред това, което ми се случваше. Такава изгаряща болка, такава мъка.
На всичкото отгоре, коремните ми мускули се свиваха след раждането и постоянно ми трептяха като ритници. Слагах ръка на корема и в следващия момент се усещах, че там няма вече нищо. Детето ми вече не е там. Отнеми ми месец, докато отвикна и се осъзная къде се намирам.
Изписаха ме и се прибрах вкъщи. С мъжа ми бяхме като гаджета на 1 ден. Не знаехме как да се държим един с друг, беше толкова неловко. Той гледаше да ми угажда, да ми говори мило, да прави всичко у дома. Не знаехме как да се държим един с друг, а бяхме заедно от 4 години и се познаваме прекрасно. След време нещата се нормализираха.
Няма да забравя първия път, в който правихме любов след загубата. Усещането ми беше странно. Спомнях си през цялото време как извадиха детето ми. Първите няколко пъти бяха с тези спомени. След време нещата започнаха да влизат в обичайния си ритъм.
Приятели се отдалечиха от нас. Доста хора знаеха какво се е случило и почти никой не ни се обади. Приятелката ми, за която писах по-горе постоянно ми повтаряше как всичко ще се оправи, как сега трябва да спим, да ходим по барове, да се забавляваме, а тя не спираше да се оплаква колко й е трудно с тези две малки деца. Ми що бе мацка, побърза да забременяваш на 22, и на 24 вече да имаш 2, а дори не си завършила?
Не им ли хрумва, че аз на 31 съм се наживяла, не ми се ходи по барове, не ми се спи до късно, не ми се ходи по екскурзии, че майчинският ми инстинкт е по-силен от всичко останало и за мен друго няма смисъл?
Отнеми доста дълго време да се съвзема и още ми тежи загубата на детето ми.
Оказа се, че имам усложнения след кюретажите. Развила съм синдром на Ашерман. Благодарение на момичета от форума, които ме насочиха към конкретни лекари, тази година минах 2 опирации на матката и докторът ми казва, че матката изглежда добре.
Преди 10 дни правихме инсе, тъй като решихме да направим такива процедури, защото ми дават шанс за забременяване, а и ще направим бройки за пред фонда и ще кандидатстваме за държавно финансиране. Според мен не е станало, направих няколко теста и са отрицателни. Ако имаше нещо, щеше да покаже. Ще изчакам след няколко дни и кръвния и ще спирам лекарствата.
Някак не ми е тежко от този очакван неуспех. Аз знам, че трябва да мина през тези процедури. За мен ще е късмет, ако се получи от тях, ако не - продължаваме към инвитро.
Лошото е, че след всяка стимулация, след всеки неуспех, се чувства все по-съкрушена. Не знам и физически тялото ми колко ще издържи. Мъжът ми иска да се борим, но на каква цена? Искам да съм майка на живо и здраво дете, желая го от цялото си сърце и душа, но не и на всяка цена биологично. А съпругът ми е на мнение, че трябва да пробваме, докато лекарите казват, че имаме шансове. Решила съм да си направим инсето, да направим 4-те инвитро, които са по фонда и ако не стане, спираме. Ще пуснем документи за осиновяване. Това е моята граница на физическите възможности.
Стана толкова дълго, а почти не успях да изкажа чувствата си. Те са толкова всестранни. Хем имам надежда, че отново ще бъда майка, хем съм обладана от страхове, че никога няма да ми се случи и ръцете ми завинаги ще останат празни. Това ме съсипва. Когато ходим на гости на приятели с деца, аз съм като магнит за тях, прегръщат ме, целуват ме, играя си с тях. И след като се приберем у нас е толкова тихо, плашещо тихо, болезнено тихо.
Не се отказвам, няма и да се откажа. Надеждата ме крепи, че моето дете някой ден ще ме нарече "Мамо", че ще целувам и прегръщам едни прекрасни детски очи, които ще ме гледат с цялата си обич и за мен ще бъде целия свят.
Не съм се отказала да живея. Тази година не правихме процедури, имам работа, успяхме малко да си отдъхнем, даже ходихме на кратки почивки на няколко пъти. Отрази ни се добре на психиката, както и на брака. По-спокойни сме, по-сплотени, по-обичащи се. Надявам се и на нас да ни се случи щастието. Искам да не мога да спя, искам да ме събуждат рано с плач, искам да сменям миризливи памперси, искам да подреждам къщата, пълна с играчки, искам туко що боядисаните ми бели стени да са надраскани с детски рисунки. Друго не искам.

signora_tina, разплаках се на разказа ти. Дори не мога да си представя, през какво си преминала, пък и думи нямам да напиша, какво почуствах, просто ще замълча и те прегръщам много силно!!!  Ти си силна и борбена жена и съм сигурна, че ще бъдеш майка!!!  От цялото си сърце ти го желая най-искрено, нямам думи повече, просто още плача... КУРАЖ И МНОГО КЪСМЕТ!!! 🍀🍀🍀❤❤❤