Инсулт - сблъскване с тази болест. Моля споделете! - Тема 2

  • 12 461
  • 268
# 30
Здравейте, включвам се с малко въпроси.На 1ви свекърва ми получи инсулт със загуба на говора. Цяла седмица лекарите ми обясняват,че не може да говори, но разбира, частично засегнати дясна ръка и крак.Т.е инсулта е лек.Днес си я вземаме от болницата-въобще не знае кои сме,къде е,за говора ясно, никакъв го няма, но имам чувството, че е неадекватна.Нормално ли е това, кога отминава, откакто се прибрахме спи.За рехабилитацията разбрах, че е важна, но тя сега е с  памперс, защото не съм сигурна усеща ли се изобщо за тези неща.Т.е възможна ли е рехабилитация в станция при този случай?Да търся ли невролог да дойде да я види и да каже какво е състоянието и,защото от болницата не казаха нищо съществено, колкото и да бях настоятелна.Препоръки за такъв, а също и рехабилитация,логопед за София. Да махаме ли памперса,с подпиране на човек се движи, но пък 5ти час вече спи.Благодаря предварително, на тези които са включат.

Здравейте, и аз ще ви споделя как е при майка ми. След болницата също много й спеше и нямаше абсолютно никакви сили в продължение на 3 седмици. При изписването лекарите също не дадоха кой знае какви насоки. За мен най-полезен беше рехабилитаторът, който идва вкъщи. От него научихме страшно много. И продължаваме. Началото е да започне да се изправя с проходилка.

След изписването в рамките на месец имате право на контролен преглед. Може на него да настоявате да ви обърнат повече внимание.

Възможно е и да няма нужда от логопед. При майка ми въпреки говора /понякога не й разбирам/, неврологът каза, че не е необходимо.

Относно памперсите - ние малко се забавихме с махането, защото много я жалехме, но това се оказа грешка. За 1 месец тя свикна с тях и сега не иска да ги махаме, ужас е!

По всички рехабилитационни центрове, където аз проверих, не приемат хора, които не се обслужват. Може би хоспис е добър вариант, но мен ме притеснява, че няма свиждания заради Ковид, а също дали наистина правят качествено  рехабилитацията.

За мен бързото връщане към нормален бит, е най-важно.
Виж целия пост
# 31
Насила.

Говорете с нея. Постоянно. Задавайте въпроси, на които трябва да помисли, преди да отговори. Избягвайте въпроси, на които може просто да отговори с да или с не. Карайте я да повтаря, ако не е много ясно  какво казва.

Наблягайте на рутинните действия - миене на зъби, къпане, ходене до тоалетна. Не свиквайте с памперси. Много е лошо, гадна патерица са. При мен след инсулта имаше период, в който не можех да задържам урина. Докато стигна до тоалетната, се напишквах, с извинение. Още имам малко проблем в тази насока, но е много по-добре. С памперса се свиква, той дава сигурност, но тази сигурност е нож с две остриета. По-лесно е да пишкаш в него, но да останеш в леглото. А без него се налага да станеш. Като станеш веднъж-дваж, сто пъти, и вече нямаш проблем да ставаш.

Имат нужда да спят след инсулта. Много. Аз първите две седмици на практика ги проспах. Събуждаха ме само да ям и да си пия хапчетата, и за въпросните рутинни действия. Не ми пречеше дори кангото на съседите, които правеха ремонт.

Обаче след това трябва да станат. Ама наистина трябва! Защото иначе ще премине чертата и ще си отглеждате зеленчук.

Мъжът ми ми говореше. Нон стоп. Дразнеше ме зверски - не разбирах какво ми говори. Само схващах едно бу-бу-бу постоянно. В един момент започнах да различавам по дума-две. После вече нещата потръгнаха. Започнах и аз да говоря. Не ми разбираха. Питаха ме по десет пъти. Избеснявах. Започнах да говоря на срички. После на букви. Само и само да ме разберат. Понякога успявах горе-долу ,понякога изобщо не успявах. Опитвах отново и отново. Накрая мозъкът ми заработи и започнах лека-полека да говоря нормално. Не че инсултът е минал без следа - и днес ми се налага да накарам мозъка си да излезе от летаргията с думата "трябва". Но вече съм горе-долу пълноценен член на обществото.

Много е трудно, признавам си. Обаче от вас зависи. И дали те ще имат желание за живот - също зависи от вас.

Не им се връзвайте - чувстват се безсилни, отчаяни и никому ненужни. Затова се изнервят и избухват. Говорете им спокойно, колкото и да сте изнервени и вие.
Виж целия пост
# 32
Рися, всеки път като чета през какво си минала ти се възхищавам на силата и волята. МНого е жестоко всичко, но нямаме избор понякога. Дано си здрава вече и всичко това не се повтаря никога повече. Голям кошмар. Аз бих се отчаяла и забила със сигурност....ПО-добре да не разбирам никога. Бъди много много здрава.
Виж целия пост
# 33
Аз не знам дали изобщо разбира. Питам,тя изобщо не ме поглежда, гледа нанякъде с празен поглед. Говора е на нула.Не знам с гледането как ще се оправим, две малки деца и на работа ходим. Жена ли да търсим, къде, на кой да имаш доверие.
Виж целия пост
# 34
Аз не знам дали изобщо разбира. Питам,тя изобщо не ме поглежда, гледа нанякъде с празен поглед. Говора е на нула.Не знам с гледането как ще се оправим, две малки деца и на работа ходим. Жена ли да търсим, къде, на кой да имаш доверие.
И майка ми беше така в началото - гледа през мен с празен поглед. Определено не осъзнаваше доста неща.

При нас положението е подобно. Работа на пълен работен ден + две малки деца. Просто не ми е по силите и затова решихме на първо време да е в хоспис, поне докато я раздвижват малко. Можеше да си движи само едната ръка!Сега вече започна да движи леко и другите крайници.
Но добре, че поне говорът й се оправи толкова бързо и сега мога да говоря нормално с нея. Но сега вече осъзнава всичко и често се разстройва.
Виж целия пост
# 35
Ами аз написах - и аз не разбирах нищо от това, което говореха хората около мен. Просто говорене. Това правеше мъжът ми. Говори, говори, говори. Аз чувам само бу-бу-бу. По някое време започнах да чувам бу-бу-там-бу. После бу-бу-там-бу-той. И постепенно се наместиха нещата.

Не става за един ден. Или седмица. Отне ми доста време, докато започна да разбирам.

Вики, аз съм по принцип тежък случай.Безумно ми е да не мога да контролирам част от тялото си. Може би затова и толкова бързо се изправих. Но щом аз съм могла, значи и други могат, надявам се.
Виж целия пост
# 36
Мен от това много ме беше страх - дали татко ще ни помни/ познава. Още като се прибра започнах да го разпитвам. Но той беше в кондиция, говореше, обясняваше. Макар и да не му се разбираше много. Дори по пътя казал на шофьора на къде да кара..
Виж целия пост
# 37
Ами аз написах - и аз не разбирах нищо от това, което говореха хората около мен. Просто говорене. Това правеше мъжът ми. Говори, говори, говори. Аз чувам само бу-бу-бу. По някое време започнах да чувам бу-бу-там-бу. После бу-бу-там-бу-той. И постепенно се наместиха нещата.

Не става за един ден. Или седмица. Отне ми доста време, докато започна да разбирам.

Вики, аз съм по принцип тежък случай.Безумно ми е да не мога да контролирам част от тялото си. Може би затова и толкова бързо се изправих. Но щом аз съм могла, значи и други могат, надявам се.


Браво на вас! Интерсно беше за мен да погледна и от другата страна. Но мен точно от това ме е страх, че основната част от работата е лична - мотивация, воля, желание за живот. Близките каквото и да направят ако тези неща липсват, направо не знам..

Пожелавм ви всико лошо да е зад гърба ви!
Виж целия пост
# 38
Има и нещо друго, не знам до колко болния осъзнава за волята и желанието за живот. Нали им засяга мозъка. Дали човека не е в някакво друго "измерение". Да вижда, да чува, да усеща нещо различно от болестта, благодарение на болестта. Ние ги караме да правят това и онова, но в техните глави какво е....СПоред мен са като с някакво бяло петно и въобще не осъзнават за какво им говорим и за какво е наложително цялото това усилие.
Виж целия пост
# 39
В моята глава беше летаргия. Абсолютна. Мисълта ми течеше по една на час сигурно. Което не значеше, че мога да свърша това, за което мисля.

Прост пример. Седнала съм, гледам тенджерата. Тя вече прегаря. Аз си казвам - яденето стана на въглен, има черен дим вече, трябва да го махна. И продължавам да си седя. Никакъв порив за действие. Обаче се преодолява в един момент. Дали от инат (овен съм), дали от чувство за отговорност, дали просто мозъкът се "събужда", не знам.

В началото вероятно съм изглеждала като зеленчук. Може би и моите близки са си задавали тези въпроси, не знам, а и ме е страх да питам. Simple Smile

Хора, не си мислете, че това е временно състояние. Това е доживот. Просто понякога не можеш да се пребориш, а понякога - се справяш.
Виж целия пост
# 40
Нищо не питай. Живей си живота и не се обръщай назад. Само хубави неща да ти се случват докато си жива. На теб и на твоите близки разбира се.
Виж целия пост
# 41
Благодаря Simple Smile

Искам да ви кажа, че инсултът отдавна вече не е край на живота. Той е спътник, с когото се налага да се бориш, налага се да вървиш редом с него, както и на близките ни се налага да се съобразяват с това.
Виж целия пост
# 42
Здравейте,
Майка ми получи инсулт февруари месец (на 50 години). Първоначално й беше трудно ходенето и вършенето на елементарни дейности, но след една седмица стана (след като се върна от болницата), хвърли бастунчето и тръгна сама из вкъщи. Почна да готви, чисти. Беше една седмица в Банкя на рехабилитация и баба беше с нея, като придружител. След това постепенно се върна на работа. В момента прави по 5-6 обиколки сутрин на парка, закача пердета. Страхотна е! И страшно много се гордея с нея. Разбира се, първоначално беше много трудно. Изпадаше в депресивни състояния, гледаше в нищото. Говорът също й беше засегнат - говореше бавно, заваляше думите, но в момента вече няма и помен от това.
Проблемът е, че все още ми казва, че главата й е замаяна, че не чува хубаво. Казва ми, че когато слуша музика не е като преди, а по-скоро чува само текста, като стихотворение. На моменти дори споменава, че й гласовете ни чува различно. Ходи на преглед на УНГ, но нищо конкретно не й казаха. Дадоха й някакви хапчета, от които не се чувстваше добре и ги спря.
Та, според вас това замайване и проблемите със слуха ще отшумят ли с времето или по-скоро не?
Желая здраве и успех на всички ви Simple Smile
Виж целия пост
# 43
Здравейте! Много хубава и полезна тема. Кураж на всички, които имат досег с тази болест!  Flowers Tulip

Моята баба получи инсулт, все още е в болница, но се чудим какво и как да предприемем след като я изпишат. Тя е от Пловдив, на 92 г., живее сама, преди инсулта беше с лека деменция и дори допреди година излизаше, последните няколко месеца се застоя у дома, но поне там се движеше. Носихме й храна, всеки ден минаваше някой да я нагледа, със съседката се наглеждаха взаимно.... Сега нещата са по-зле, поне е контактна в някакъв смисъл, но е лежащо болна, като не се прогнозира отново да може да стане и да се обслужва сама.
Ще има контролни прегледи, препоръчаха ни и физиотерапевт, поне да я облекчи за болките, които получи. Обаче остават ред битови и финансови въпроси за уреждане и не знаем откъде да започнем...

Ще ни трябва човек за гледане у дома.  Колко часа на ден са нормата в такъв случай (тоалет, хранене 3 пъти, даване на лекарства) и горе-долу как вървят сега цените? За какво да внимаваме, когато търсим такъв човек?  Какво друго пропускаме? Rolling Eyes

Има ли право тя на някаква помощ "от държавата" - под формата на пари или на вид асистент или на нещо друго и да се занимаваме ли изобщо? Няма ТЕЛК, защото преди инсулта за годините си се справяше, а и почти всеки ден минаваше някой да я наглежда. Има ли право само въз основа на епикризата инсулт на т.нар. помощни материали (количка, дюшек и т.н.) и има ли фирма в Пловдив, която ги дава директно без да се чака 2 месеца (в София имаше преди време такава фирма, но за жалост не й намирам контактите).
Виж целия пост
# 44
Полагат и се количка комбинирана за баня и тоалетна и за предвижване, дюшек,според %ТЕЛК месечна помощ от социалните,за личен асистент може да подадете,но се чака много.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия