Не “въпреки”. Точно това е една от основната причината защо не става. Няма план, няма организация. Хората са оставени да се чудят какво и как да правят без никави правила и яснота. Залени коридор ли не бяха, списъци ли, лични лекари ли, кои лични лекари, не всички лични лекари, електронна системи, неработещи и блокираща, уж ваксини има, ама не при ЛЛ, не в ел. система, днес са свършили тук, ама къде има знаете ли, коя ваксина е най-добра за мен, ох и т.н. и т.н. Това не е избор, това е хаос. В провинцията пък съвсем.
Не всички хора са толкова оправни, дебелокожи и със здрава психика, че и физическо здраве, за да си проправят път през този хаос. И се отказват, логично. Белким нещата вземат да влезнат в някакъв ред с времето. Моите родители що нерви и време изхабиха докато най-накара успеят да се ваксинират. Като късметът имаше немалка роля, защото ако главният лекар на общинската болница не беше чул по случайност питанията на майка ми, на които вички вдигаха рамене, можеше още да се мотат. След подобен хаос и неяснота как, къде, кога, с какво може да се ваксинира едни български приятели извикаха майка си от България. Извадиха и исландски идентификационен номер и я ваксинираха в приоритетни групи тук в Исландия. Лесно и бързо без грам нерви.
Та тия приказки как нещата са по мед и масло, и просто тия бабички не искат да се ваксинират, щяха да са смешни ако не бяха трагични.
