Аз се заричах да не стана като нея, но ето... роди ми се бебе, на няколко месеца е. Нямам търпение, като реве цял ден и аз се изнервям, но не тип “безсилна съм”, а тип: не е за мен тая работа. Преместих се след забременяването при мъжа си и сега започнахме да спорим точно на темата: аз захвърлих всичко за теб, искам си и аз живота. Най-ме е страх, че за да се справям с депресията имах рутина, занимания и план за бъдещето, а с преместването това пропадна. И да, някой ще каже: е, работи в другия град, намери си нови приятели. Реалистично за 2 години нямам нито един нов приятел- дружа с приятелите на мъжа ми и то никой от тях не е звъннал отделно на мен да се видим. Професията ми не е за извън София, или поне не така успешно...
Чудя се до колко е депресията, доколко следродилно хормони... но направо си представях днес как пиша бележка: не е за мен това и бягам. Като съм вкъщи и се грижа за бебето старателно, не е да не ми пука, само да хлипне тичам, все мисля как да му е комфортно. Но ми е най-спокойно като изляза някъде за 2 часа и не мисля за него. Все едно тази отговорност я няма и съм свободен човек, а не зависима от чужд град, живота на мъжа ми, а сега и бебе. Сякаш аз и моите нужди отдавна не сме важни за никого, а аз трябва да си мълча, за да не звуча като лоша майка. Мъжът ми, с когото говоря открито за това, каза че го е страх да не избягам наистина. То и мен ме е страх.
Даже сега седя и гледам бебето по бебефона на всяка минута, притеснявам се и се чудя как хората издържат на това да захвърлят всичко и да се отдадат на детето си, а аз искам да бягам. И после се чувствам гузна, че чувствам това.