Баба ми почина и се сринах.....

Съжалявам, че преминаваш през това.
След като майка ми почина, имах усещането, че няма смисъл нещата да се случват, щом не мога да ги споделя с нея. Писала съм това вече другаде. На мен ми отне много време.
Мисля, че те разбирам.

Със сигурност ти е било много тежко! Колко време мина за да се отървеш от това чувство?
И за мен това е едно от най-тежките неща,споделянето и чувството,че няма смисъл нещата да ти случват след като не можеш да ѝ ги споделиш... 100 пъти дневно посягам за секунда към телефона да ѝ звънна... Винаги намирах минути за нея,колкото и зает да съм бил.  Чувам се с близки,приятели,но не е същото...

Ако някой друг загубил близък от ковид, има нужда от психологическа подкрепа и няма финансова възможност,нека ми пише на ЛС. Разучих всичко в тази посока и ще го насоча.  Макар и скромно има възможности в България за  безплатно консултиране.
За съжаление при мен не помага нищо,но хората сме различни и на някого може да помогне...

-
Добра идея.

Доста хора си отидоха неочаквано, поради липса на финасовата възможност  да си платят тестовете,  изследванията и да повикат частна линейка, за да постъпят навреме в болница / то и оборудвани места за не-VIP - персони в пиковите моменти нямаше за всички /. Вероятно близките им нямат възможност  за платена психологична помощ,  пък и какво би им казал психолог в повече, от това което е измъдрувало човечеството  за хилядолетия.

Болката, скръбта, чувството за вина   - би било ненормално да ги няма.
Дай си една година - гневна, тиха,  объркана, бунтовна, философска, тъжна ще е. Но ще си отиде.

Дори не знаех,че има частни линейки?! Ето още един пропуск.. Просто подценихме вируса и се забавихме с всичко. Нямаше никаква адекватни правила,кога и какво да прави един пациент. Живея си с чувството за вина и така.

Недей живя с чувство за вина, просто така е трябвало да стане. Понякога, каквото и да направим, нещата имат своя финал. Баба ти няма да иска да те види как затъваш от мъка.
Ето, при мен, вече имам дете, но мъката по баба ми е огромна. Не минава ден, през който да не си помисля за нея, особено сега, когато ми е трудно с бебето. Също така, на празници. За съжаление, такъв е естествения ход на живота. Мъчно е, но още сме в играта. Един ден, душите ни пак ще се съберат.

-
И аз и много хора, които познавам, живеят с чувството за вина към близките, които са загубили и вече всичко е станало непоправимо.

В същност, няма как да е друго - хората не сме съвършени.

Дори да сме най-чувствителните и най-всеотдайните и най-уважаващите и най-обичащите  към този, когото сме загубили,  винаги може да не сме забелязали нещо в даден момент, винаги може да не сме реагирали по най-правилния начин, винаги е можело да се направи повече, ...
И ще си носим вината, и ще си трупаме все повече вини, губейки още  - докато отидем и ние при тях.

Тези, които се обичат, си прощават. Баба ти те обича - сега отгоре. Зарадвай я, продължавайки напред.

Благодаря ви! Изминаха два месеца от както я няма. В момента влязох във фаза на "затваряне". В началото исках да говоря постоянно,да споделям по темата. Сега се затворих,избягвам общуването,затворих се в себе си и нямам мотивация. Спрях да вдигам телефона и да приемам поканите за излизане. В първите дни се насилвах много да излизам и не се получаваше нищо. Сега просто спрях.

Здравейте,
Радвам се, че открих тази тема. Баба ми беше един от най-важните хора за мен. Кръстена съм на нея. Често се карахме, понеже обичаше да си ми мърмори, но е човекът, на когото съм имала най-много вяра и който вярваше безусловно в мен и всичко, което правя.
Даваше всичко за мен. Баба ми беше оцеляла след рак на гърдата преди 30 години. Диабетик цял живот. От преди 2 години и с пейс мейкър на сърцето.
И накрая… тъпия корона вирус. Беше в болница 1 седмица. После я пуснаха за още 1 седмица карантина. И в тази една седмица получи инсулт, после кома и почина.
Трудно ми е да го приема. Знам, че вече не я боли, че сигурно е на по-хубаво място.. но как да се справя с болката? С това, че не мога вече да ѝ се обадя? Че няма да я видя? Казвала ли съм и скоро, че я обичам?  Казах ли ѝ всички, което искам.
Искам да знам, че ме чува, когато ѝ говоря…

Здравей Анастасия,
Съжалявам за бабчето ти!
Прочети цялата тема,има доста съвети и вземи това което смяташ за добро.
На колко години беше тя?

За съжаление аз успял да се "разсея" с друго нещо през последните дни. Имах страхотно предложение за... да го наречем...нов проект,ново нещо...което се провали и така понесох поредния удар от съдбата....само за няколко дни! Това обаче успя да ме разсее,дори за малко. За съжаление с негативен облик.....

Беше на 77 години. Не е първа младост. Имаше си болежки, но беше ОК. С акъла си беше на 100%.
Аз също съм много заета на работа и това ми помага, държи ме заета, също и когато съм с децата.
Но болката продължава да си я има. Че не мога повече да ѝ се обадя, да се чуем, видим… Че няма как да ѝ споделя ако ми се случи нещо хубаво или лошо.

Напълно те разбирам! Толкова съжалявам и за твоята баба!

Аз успях да се откъсна за няколко дни покрай работа,но за съжаление всичко се стовари отново и мъката ме връхлетя. Щом имам повече свободно време,потъвам доста. Няма примиряване. Доста хора ме пращаха на психолог. Да,посещавам психотерапевт,но за съжаление не помага в този случай...
Всичко виждам в черно,дори лятото се надявам да мине по-бързо...

Дните минават,а мъката е все толкова тежка...дори осъзнаваш реалността все повече и повече. И да,психолозите не помагат в това..

Здравейте и от мен. Загубих едната ми баба преди две години, много я обичах и много страдах за нея, все още страдам и плача. Другата ми баба, с която не бяхме много близки преди, но поради непредвидени обстоятелства се сближихме последните години, бях до нея, звънеше ми, виждахме се, помагах й. Та, последните месеци се залежа и не ставаше от леглото, беше на памперси и я хранех в устата. Живеех в друг квартал със семейството ми и тъй като съм с малко дете и ходя на работа, ми беше трудно да съчетавам всичко и с нейните грижи. Затова се преместихме при нея, живееше с баща ми. За съжаление 20 дни след това почина и то точно на рождения ми ден. Това беше голям шок за мен, станах сутринта, отидох да я събудя, но тя не се събуди. Добре, че мъжа ми беше в къщи та изведе малката на вън, да не ме гледа. Мъката е голяма, загубата, шока, всичко. Аз съм човек, който трудно приема тези неща, колкото и да са нормални и част от живота. Все още се опитвам да се съвзема. Но имам дете, семейство, и не мога да си позволя да се сривам.
Но се чудя защо не я сънувам? Другата ми баба често я сънувам, а тази не. А много ми се иска, искам да дойде в съня ми, да я видя, да каже как е 😔😔
Моя съвет е, не спирайте да живеете, не се затваряйте, не си погубвайте живота в мъка. Никой няма да ви обвини, че живеете. Винаги ще помните вашите баби, това, че продължавате да водите нормален начин на живот, не означава че не страдате или сте ги забравили. Живота е за живите. Времето не можем да върнем, но можем да продължим напред, колкото и да е трудно.
Болката не минава, просто свикваме да живеем с нея.
Успех на всички

Здравей, staysi!
Съжалявам за баба ти и Разбирам как се чувстваш… аз също си задавам този въпрос за баба ми, която почина преди почти месец.
Защо не идва в съня ми. Като почина се сринах. Като я видвх в ковчега стоях там около 2 часа и в един момент ми олекна, понеже почувствах, че винаги ще е до мен. Бях любимата ѝ внучка и съм кръстена на нея.
И мислено си бях решила, че тя ще ми идва в съня и там ще ми говори. Но не съм я сънувала още и това ме натъжава.
Не минава и ден без да мисля за нея.